Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (5)

Глава 5

Заместникът на командира по политическата част на полка майор Носек гледаше неприветливо, командирът на батальона старши лейтенант Матрас също. Наистина лейтенант Вълчек симулираше обективност и непрекъснато повтаряше, че нещата трябва да се разглеждат задълбочено, но от време на време объркваше ролята си и даваше да се разбере, че е ядосан. Председателят на полковия комитет на ССМ^[1] пък се чудеше как е възможно някой да не подкрепя инициативата на хората.

Всичко се отнасяше за мен, защото не исках да отстъпя от становището си.

— Хоушка, бъдете разумен — апелира към мен няколко пъти командирът на батальона. — Момчетата искат да поемат обещание и имат доброто желание да станат отлична рота, а вие сте против, вместо да бъдете щастлив.

— Не им отнемам доброто желание — повторих няколко пъти и аз. — Но не мога да се съглася с тях. Не сме за отлична рота. Тарикати такива. През тези два месеца, откакто съм техен командир, ги опознах напълно.

— Ротата на Бидло е отлична, въпреки че и те не вършат кой знае какви чудеса — опитваше се да ме обори командирът.

— Но аз не си представям така отличната рота — не позволявах да бъда убеден аз.

Командирът направи няколко крачки към мивката и си наля чаша вода. Изпи я до дъно, което показваше, че наистина не се чувствуваше добре.

— Другарю лейтенант — каза, като постави чашата на мястото. — Аз… — Беше ясно, че искаше да разреши сложното положение, като вземе твърдо командирско решение.

Спря в началото на изречението и махна с ръка, с което искаше да каже, че няма намерение да се занимава повече с мен.

— Членовете на младежкия съюз от ротата на лейтенант Хоушка не ще се откажат от решението си — подчерта председателят на полковия комитет.

— И аз не се отказвам от мнението си, че е още рано да стават отлична рота — не възнамерявах да се предавам.

Положението се объркваше и трябваше някой да намери изход от него.

— Виждам, че днес няма да се разберем — обади се майор Носек. — А и не е необходимо. Предлагам този въпрос да го оставим за по-късно.

Всички присъствуващи кимнаха в съгласие. Аз също. Всъщност това бе единственото, което можеше да се направи.

Помолих да изляза и те не възразиха. От канцеларията излязох сам.

При влизането в района на ротата ме настигна лейтенант Вълчек.

— Момчетата са добри и трябва да им вярваш — избухна той, едва поемайки си дъх.

— Не съм вярващ, никога не съм бил в черква, държа да се убедя лично във всичко. А сега съм убеден, че все още те са толкова отличници, колкото аз съм музикален виртуоз.

Исках да продължа, да посоча примери, но ни прекъсна дежурният по рота. Рапортува пред Вълчек съвсем не образцово и това ме зарадва. Нека види кой е прав.

Лейтенантът тръгна, без да ми подаде ръка, което при други случаи не забравяше да стори.

— Как се казваше онзи философ, който твърдял, че в основата на света са числата? — извиках подир него.

— Декарт — отговори той почти на входа на щаба.

— Напълно съм съгласен с него — изкрещях, надявайки се обаче, че няма да ме чуе и че не наливам масло в огъня.

Но той ме чу.

— Трябва да им го кажете в очите, че са „бройки“ — извика.

— Ще им го кажа — процедих през зъби, съвсем тихо, почти наум. Този път наистина не ме чу, изчезна зад вратата.

И за да им го кажа, три дни по-късно свиках общо събрание на ротата.

— Готови сме — докладваха ми взводните командири, преди да започнем, навярно в желанието си да се докарат пред мен.

— Аз също — отговорих.

После открих събранието и взех думата, за да им каже твърдо, че хората трябва да поемат обещания само тогава, когато могат да ги изпълнят, защото иначе нещата по-скоро се опошляват, отколкото да допринасят за успеха. Приеха изказването ми с ръкопляскания, с което ме извадиха от кожата. Няколко души вдигнаха ръце и аз непрозорливо дадох думата на ефрейтор Хисек. Отначало подкрепи мнението ми, че хората трябва да поемат обещания, които могат да изпълнят, после надълго и нашироко обясни как поговорил с всеки член на екипажа на неговия танк, как разгледали възможностите и стигнали до извода, че съвсем сигурно ще станат отличен екипаж. Посочи и много цифри, показващи как ще съкратят определените норми. И още много други данни посочи той. Останалите издържаха да го изслушат с внимание.

После взе думата командирът на втори взвод. И той се изказа като него. Завърши с уверението, че ще бъдат отличен взвод на всяка цена. В същия дух се изказа и командирът на трети взвод.

Беше крайно време да тръгнем за вечеря, но все още искаха думата и други. Предупредих ги, че храната сигурно ще изстине. Изобщо не обърнаха внимание на това. Председателят на младежката организация младши сержант Метелка беше решил да се изкаже последен. Съзнателно. Нали той бе предложил да поемем обещанието да станем отлична рота. „Ето — искаше да каже — както обещанията на отделните бойци, така и на отделните взводове показват, че съм бил прав.“

Първоначално имах намерение заключителното си слово да започна с това, че в основата на света са числата. Но атмосферата не беше подходяща. Затова се задоволих да кажа, че според мен е още рано да ставаме отлична рота и дори, че не съм убеден в реалността на техните обещания за отлични взводове. Но щом са толкова уверени, нека го докажат.

Когато най-после пристигнахме за вечеря, столовата се оказа заключена. Отвориха ни я след повторно хлопане на вратата и с роптание, което не беше толкова силно, но затова пък достатъчно красноречиво. Трябваше да наложа своя авторитет на лейтенант.

Естествено, яденето беше изстинало.