Вацлав Подзимек
Стоманена рапсодия (18)

Глава 18

Младежкото събрание на ротата, което след три дни организирахме по мое предложение, бе много бурно. И не заради това, че би се намерил някой, който да не е съгласен с предложението да направим сватба на ефрейтор Малечек. Напротив. Предложението бе прието мигновено и единодушно. Дори се реши Малечек като главно лице, за което ще се говори на събранието, да бъде в президиума. Нямаше противоречия и по въпроса, кой ще финансира сватбата. Изобщо днешният войник е човек, който не ходи без пари в джоба си. А ако има такъв, това е защото не си прави добре сметките. Без да им мигне окото, гласуваха всеки член на съюза да даде за сватбата колкото може, но най-много до петдесет крони. С изключение на безпаричните. Но когато поискахме да знаем кои са безпарични, никой не вдигна ръка. Аз обявих, че ще дам три стотарки, и това предизвика възторжен шум в залата.

Проблем нямаше и за това, къде ще се празнува сватбата. От двете заведения избрахме по-евтиното „Завист“. Точно това, в което така хубаво си говорехме с Малечек за момичетата от благородна стомана.

Както се случва в армията, най-големи усложнения възникнаха, когато стана въпрос за бойната готовност на ротата. Така както вървеше, събранието щеше да продължи до утре. После един мъдрец каза, че бойната готовност на ротата е преди всичко работа на нейния командир, и затова нека другарят лейтенант Хоушка сам да реши кой ще присъствува на сватбата. Предложението бе прието единодушно.

Последната точка от дневния ред бе избирането на сватбена комисия. С възторжени овации бях избран за председател на комисията.

Както винаги, на излизане от събранието към мен се приближи сержант Метелка.

— Ясно ми е, че няма да бъда на сватбата — каза той.

— Никак не грешите — уверих го. — Ще ме замествате в службата.

— Така си и мислех — рече и аз му повярвах сто процента. — Ще се постарая всичко да е в ред, можете да разчитате на мен.

— Не се съмнявам — казах решително.

Един командир като мен, на когото преди малко цялата рота е ръкопляскала, може да си позволи да бъде решителен. Навярно така го схвана и той, защото застана мирно и без ни най-малка нотка ирония произнесе:

— Слушам, другарю лейтенант! Разрешете да напусна!

— Разрешавам.

Той направи кръгом и тръгна. Потупах го по рамото. Метелка обърна глава и заговорнически ми се усмихна. Може би тъкмо в този момент станахме истински приятели.

Гюрултията настъпи на следващия ден.

Не знам по какъв повод майор Кноблох казал, че в интерес на своята популярност аз съм бил готов да превърна службата в кабаре.

Дойде при мен председателят на полковия комитет на ССМ и започна да ми обяснява, че наистина било крайно време да се търсят привлекателни форми на работа сред младежта, следователно и сред военната младеж, но в дадения случай съм бил прекалил.

— Не мислете, че съм против — отбеляза, — но все едно никой няма да ви разреши.

— Не разбирам защо да не разрешат — недоумявах аз. — Това е добро дело и сигурно ще се намерят хора, които да го одобрят.

— Ако разрешат, ще дам сто. Естествено, ако ме поканите — заяви председателят.

— Ще бъдете поканен и без това — уверих го.

— Не, не бих могъл да дойда, без да съм дал стоте крони. Ще кажат, че съм муфтаджия.

— Добре, за да ти е чиста съвестта, ще дадеш петдесет крони, както останалите. Имаме достатъчно пари — казах, след като приех аргумента му.

Лейтенант Вълчек, на когото най-много разчитах, дойде веднага след председателя на полковия комитет на ССМ и ме погледна не съвсем възторжено.

— Ще възникнат редица проблеми — предупреди ме той, след като му описах подробно как е протекло вчерашното събрание и се постарах колкото се може по-живо да разкажа за това, с какво желание се готви ротата за сватбата.

— Не се съмняваме, че ще възникнат проблеми, но ние ще се справим — мъчех се да го убедя. Започнах да посочвам най-различни аргументи, за да го привлека на наша страна, но някак не ми вървеше.

Личеше си, че дори и след моето убеждаване, лейтенант Вълчек не бе много склонен да правим ротна сватба. Обзе ме страх, че всичко ще отиде по дяволите. А според Либушка без сватба тя не може да роди. В такъв случай щеше да се наложи отново да се явя пред комисията. Там пък да се опитам да уговоря гинеколога, че все още не е късно за намеса. И както изчислих, наистина не беше късно, но бе крайният срок.

Тази не твърде добра перспектива предизвика у мен красноречие, каквото никога не съм предполагал, че притежавам.

— Ще обмисля всичко задълбочено и ще се посъветвам — отговори уклончиво лейтенант Вълчек и се накани да си тръгне.

Накани се, но не си тръгна. Попречи му енергичното почукване на вратата, след което нахлуха редниците Шроубек и Ширучек. Малко, но съвсем малко се смутиха, когато забелязаха лейтенант Вълчек. Отдадоха чест, поискаха разрешение да останат и изтърсиха набързо:

— Искаме също да дадем по петдесет крони. За сватбата на Малечек — добавиха, за да бъде напълно ясно.

Отначало исках да им кажа, че веселието няма да се състои, но точно в този момент ме осени чудесна мисъл:

— Това ще бъде младежка сватба — казах. — От онези, които не са членове на съюза, не вземаме пари.

Явно са очаквали такъв отговор, защото без колебание, почти в един глас казаха:

— Дайте ни да попълним молба.

— Би трябвало да ви е известно, че аз съм командир на ротата — предупредих ги. — Молби за попълване ще искате от председателя на организацията.

Поискаха разрешение от лейтенант Вълчек да напуснат, и то с тон, който показваше, че нямат намерение да се занимават с некомпетентни хора. На излизане добавиха:

— Сватбата е бижу работа, другарю лейтенант! Доказателство за доброто отношение към младите хора.

Изчезнаха набързо. Затова пък Вълчек не бързаше да си тръгне. Пак седна.

— Това са най-добрите мерачи в ротата, нали? — попита.

Кимнах.

— И единствените, които още не са членове на ССМ? — продължи да разпитва.

И този път кимнах.

— Така че вашата рота ще бъде единствената в целия полк със стопроцентна организираност — клатеше глава замислено. — И тези момчета искат съвсем доброволно да станат членове на съюза, по своя инициатива…

— Просто заради сватбата на Малечек — осмелих се да добавя.

— Какво от това? — учуди се Вълчек. — Явно сватбата е добро дело… — реши той.

— Благодаря, другарю лейтенант — успях да кажа само аз.

Че лейтенант Вълчек бе заработил в наша полза, се убедих още на другия ден, когато ме извика командирът на батальона.

— Надявам се, че ще направите всичко възможно сватбата да протече, както трябва — каза без всякакъв увод и доста несполучливо се опитваше да говори с официален тон. — Не мислете, че след като миналата седмица вашата рота получи „отличен“ на стрелбите… Нищо не ще ви простя! — После ми съобщи, че вдругиден ще дойде да провери строевата ни подготовка, и ме освободи.

Сватбената комисия проведе няколко заседания. Когато до събитието, което предизвика толкова вълнения, останаха десет дни, аз отново свиках комисията. Веднага щом открих заседанието, пет души вдигнаха ръце. Всички правеха предложения за по-доброто протичане на сватбата. Но когато младши сержант Пилначек предложи да се даде салют в момента, в който женихът каже своето „да“, разбрах, че така доникъде няма да стигнем и че ще трябва да поема нещата здраво в ръцете си.

— Другари, хайде сега по реда на нещата — сложих край на прекомерната активност. — Искам първо да ми докладвате по финансовия въпрос.

Докладваха накратко, че всички вече са дали пари.

— Така че с каква сума разполагаме? — попитах.

— С такава, че бихме могли да направим сватбата не в „Завист“, а в „Интерконтинентал“^[1] — каза касиерът. Но избегна да спомене конкретната сума.

— Кажете точно — не ме задоволиха общите приказки.

— Вече казах — повтори касиерът. — Като за „Интерконтинентал“.

Едва сега се досетих защо той избягва да каже сумата.

— Извинете, момчета, аз още не съм дал тристате крони, получавам заплата утре.

— И утре е ден — отбелязаха хорово.

После се разбрахме, че с цел поддържане на бойната готовност на сватбата ще присъствуват само около петнадесет души и при това няма да се пие. Във всички случаи ще бъдат поканени редниците Шроубек и Ширучек като нови членове на съюза.

Разгледахме менюто, определихме кой къде ще седи и решихме въпроса, как да се придвижим от съвета до ресторанта. Някой предложи към мястото на сватбеното пиршество да се придвижим в строй и с песен. Естествено, това можехме да си го позволим, тъй като на прегледа на маршовата песен в рамките на съединението заехме второ място. Веднага обаче се отказахме от тази идея, защото се сетихме, че лелята на жениха, собственичката на жилището и следователно най-важният гост на сватбата, не ще може да марширува в крак с нас. Затова решихме да отидем до ресторанта на групи.

В дневния ред бях включил и въпроса за подаръците. Казаха, че въпросът е решен. Всеки войник без оглед на това, дали ще присъствува на сватбата, или не, вече нещо си е подготвил. Поисках да науча подробности, но заявиха, че било лична тайна. После съобщиха, че освен това младоженците ще получат и колективен подарък от ротата. И веднага го донесоха. Беше един чудесен стенен часовник със също така чудесна цена — най-малко триста крони.

— Откъде намерихте толкова пари? — исках да зная.

С неудоволствие разкриха тайната, че ги е дал Пецка.

— Извикайте Пецка! — наредих в известно противоречие с факта, че сватбената комисия е демократичен орган и тук не може да се командува. Мина известно време, докато намерят редник Пенка.

— Откъде намерихте пари за сватбения подарък? — попитах го още при влизането.

— Цивилното облекло, което си бях поръчал, се оказа по-евтино, отколкото предполагах. Затова купих и часовника. Ще им трябва — обясни Пецка.

Успокоих се, но само за миг. Изведнъж се сетих, че и аз би трябвало да поднеса сватбен подарък. Иначе биха могли да си помислят, че смятам самото си присъствие на сватбата за най-красивия подарък на младоженците.

Момчетата като че ли прочетоха мислите ми и един от сватбената комисия бръкна във витрината с ротните трофеи и извади доста хубава кристална ваза. Познах я веднага. Нашият войнишки хор я спечели на прегледа.

— Другарю лейтенант, ето това можете да поднесете на младоженците от свое име. Ще ги зарадвате — и бутна вазата в ръцете ми.

— Не, такова нещо не мога да направя — казах съвсем смутен.

— Можете, хористите ще се съгласят. Вие давате три стотарки, а това само по себе си е доста — каза и добави, че вазата няма инвентарен номер.

— Малечек ще я познае — протестирах.

— Какво от това? — учуди се той. — Дори и в този случай ще му хареса.

След кратко размишление категорично отхвърлих предложението.

Приключихме заседанието на сватбената комисия с блаженото чувство, че нищо не сме пропуснали.

В коридора срещнах техника на моята рота ефрейтор Прохазка. Държеше голяма торба. Когато рече да я премести в лявата ръка, за да ми козирува, се разбра, че е тежка. Навярно бързаше за работилничката, която кръжокът за техническо творчество си бе устроил преди известно време. Хрумна ми, че няма да е лошо да намина натам.

Гледката беше шокираща. Дълга работна маса, отрупана цялата с нощни лампи — страшна смес от дърво и тел, изобщо нещо, за което човек трудно може да каже дали е кич или примитивно изкуство. Опитах се отначало да ги преброя, но след втората десетка се отказах.

— Прохазка, пак ли започнахте с тия лампи? — попитах с укор.

Непосредствено след встъпването ми в длъжност командир на рота аз бях водил не един разговор с него на тази тема. Щом имаше малко свободно време, Прохазка започваше да прави нощни лампи. Това направо ме вбесяваше и се опитвах да го отклоня от това хоби, като го уговарях, че е по-разумно да се прави нещо по-полезно.

Тогава бе заявил, че бил опитвал да прави украшения, но това не му допаднало. Лампите му харесвали, защото пръскали светлина.

Всичките ми увещания бяха останали напразни дотогава, докато надделя идеята за създаване на кръжок по техническо творчество, и се реши да се правят макети на танкове. По съвсем прозаична причина. Много често ни се налагаше да подаряваме нещо на пионерите, на делегациите, които ни посещаваха, или пък при друг случай.

Тактично бях посъветвал момчетата да си изберат за кръжок ръководител именно Прохазка. Той с удоволствие прие и поради многото работа не му оставаше време за лампите.

Сега отново е намерил време за това. Но защо?

Навярно Прохазка бе разбрал въпроса по погледа ми и каза, като че ли ей тъй, между другото:

— Подаръчета, за сватбата.

— Може би за сватбите? — опитах да го коригирам.

— Не, само за една, за Малечковата — каза твърдо. — Индивидуални подаръци от момчетата.

— Какво ще ги правят толкова лампи? И при това всичките еднакви.

— Никак не са еднакви — обиди се той. — Всяка е оригинално произведение. — И при тези думи ми бутна две лампи в ръцете.

Те се различаваха дотолкова, доколкото се различаваха две топчици за пинг-понг.

— И какво ще правят с тях?

— Ще светят. В жилището и във вилата.

— Нямат нито жилище, нито вила.

— Но ще имат — не излизаше от равновесие той. — А и нещо могат да продадат.

— За колко? — попитах.

— За колкото искат.

— Питам, за колко ги продавате вие — уточних се.

— За пет — получих отговор.

— За пет по пет? — не се задоволих с този отговор.

— За пет крони, не е много. Само режийните разноски.

Съгласих се, че наистина не е много пет крони, и се успокоих. И то така се успокоих, че се наканих да си тръгна.

— Но после ще се заемете с макетите на танкове — исках да имам последен думата аз.

— Макети имаме колкото искате. Минаваме към нещо по-добро — възрази и ми пъхна в ръката чертеж, заради който не би се срамувал дори един машинен инженер.

Под чертежа стояха подписите на Малечек и Прохазка. Това наистина бе нещо по-добро и аз се зарадвах, като си представих как ще го използуваме в обучението.