Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (9)

Глава 9

Джона Уизард стоеше като препариран в „Мадам Тюсо“, където всички изявени личности от последните два века бяха увековечени като восъчни статуи. Всъщност се правеше именно на восъчна статуя, защото неговата още не беше готова. Музеят тъкмо беше отворил и залата започваше да се пълни с хора, които възкликваха:

— Като истински са!

След няколко минути Джона щеше да се размърда. Щеше да започне с нещо малко, например щеше да вдигне вежда. После щеше да продължи с плавно танцово движение. Залата щеше да се огласи от музика и Джона щеше да запее. Всички щяха да се разпищят от радост и да се струпат около него. Някои от момичетата сигурно щяха да припаднат.

При обичайни обстоятелства Джона обичаше точно това. Музиката, феновете, които го боготворяха — живееше именно заради тях. Но днес… днес му беше страшно неприятно.

Днес щеше да го направи не за да зарадва поклонниците си или за да наложи своята музика, телевизионни програми, енергийни напитки, книги с картинки, модни колекции — въобще всичко от огромната развлекателна империя на Джона Уизард. Днес просто щеше да служи за примамка. Докато пееше, танцуваше и поглъщаше вниманието в цялата сграда, майка му смяташе да вземе ключа към загадката, който според нея беше скрит в обувката на восъчната фигура на Уилям Шекспир през няколко зали. И в случай че не се получеше, тя носеше със себе си флакони с отровен газ. И гранати. И оръжие.

„Някой може да пострада — помисли си Джона. — И да загине. Дори някой от феновете ми — заради мен.“

А той не можеше да направи нищо.

Майка му го изнудваше. Изнудваше го, за да продължи издирването на ключовете, и то както иска тя.

Щеше да се пръсне от яд, когато Джона бе излязъл от „Глобус“ без никаква следа къде да ги търсят.

— Явно не държиш особено да спечелиш най-голямата награда в историята — беше му подметнала и го беше изгледала лошо. — Изглежда, трябва да те накарам с друго.

— Не, мамо, наистина се постарах в „Глобус“ — беше възразил той. — Просто… не сме от клана Лусиан. Измислих по-добър начин да победим, който да съответства на клана Джанъс… можех да ти кажа, че…

— Но той не се увенча с нищо, нали? Не ми се слуша за такива планове — отсече Кора. После удостои сина си с тънка бездушна усмивка. — Знам как да го постигнем.

След това се обади сама в полицията. Откара Джона в участъка, където той се нареди до други, за да бъде разпознат от очевидците в „Глобус“.

— Виждаш пред какъв избор си изправен, нали? — попита майка му. — Или правиш каквото ти казвам. Или отиваш в затвора.

Сега, докато си мислеше за това, Джона едвам успяваше да запази самообладание.

Направо не си представяше да го пратят в затвора. Баща му бе описал много точно какво ще причини малко черен пиар в живота на Джона.

Телевизионните програми — отменени.

Насрочените концерти — отменени.

Договорът за записи — анулиран.

Тениските, негова запазена марка — обявени за разпродажба със седемдесет и пет процента отстъпка от цената. Може би дори махнати от рафтовете по магазините и изгорени, защото никой не иска да ги купува.

Джона не можеше да понесе мисълта, че никой няма да му иска тениските, музиката, телевизионната програма… никой няма да иска него.

Но ако изпълняваше каквото му кажеше майка му, родителите му щяха да уредят всичко. И да предотвратят всички тези надвиснали над него бедствия.

Майка му намигна към него от другия край на помещението — знак да започва.

Той вдигна вежда и едно момиче, което го гледаше право в лицето, подскочи и се разпищя. Джона започна да танцува и да пее и всичко стана точно както го очакваше: писъците, радостта на феновете, огромната тълпа, която се струпа на мига, дори припадналите момичета.

Колко странно. Струваше му се ужасно. Дори без отровния газ, гранатите и оръжието на майка му.

След това Джона се пъхна в лимузината, която го чакаше пред музея „Мадам Тюсо“. Може би за пръв път в живота си той дори не погледна тълпата, докато колата се отдалечаваше от тротоара.

— Знам, че мама ти се е обадила. Погрижи ли се за всичко? — попита Джона баща си Бродерик.

Той не вдигна глава от блекбърито.

— Малък проблем — обясни. — Една от свидетелките не иска да се откаже от показанията си.

— Платете й — подкани момчето.

Накрая Бродерик го погледна.

— Твърди, че не била опряла до парите ни — обясни той.

— Всеки иска пари — отвърна Джона. Беше си върнал малко от предишната самоувереност. — Предложете й повече.

За миг се почувства едва ли не близък с баща си, понеже знаеше, че двамата си мислят едно и също: не са срещали човек, който да не иска пари.

Бродерик обаче поклати глава.

— Жената не иска да вземе нищо — уточни той. — Но каза, че стига да сме пожелаели, щяла да се срещне с теб. За да поговорите.

— О, такава ли била работата! — рече Джона. Засмя се и дори не му се наложи да се опитва смехът му да прозвучи нормално. — Ха, защо не ми каза?

Значи това беше поредната му фенка, решила, че възможността да се срещне с него е по-ценна от парите.

Джона смяташе да уважи желанието й. Точно сега имаше нужда именно от това.

След половин час спряха пред запуснат хотел.

— Няма да е зле да използваш чара си — подкани Бродерик с изражение, което Джона не познаваше.

— Знам — каза той хладно. — Ще се справя. Както винаги.

Слезе от колата и закрачи по напукания тротоар.

Бродерик каза на рецепцията:

— Синът ми има среща във всекидневната с една от гостенките ви.

Администраторът посочи колекцията паянтови кресла.

Джона се обърна рязко.

— Хей, здрасти, приятелко!

После застина.

Жената, която седеше пред него, беше стара.

С бяла коса.

Със сбръчкано лице, сякаш изобщо не беше чувала за пластична хирургия.

Стискаше върху коленете си дамска чанта, от най-евтините.

И беше облечена в нещо като кафяво сако и панталон от полиестер.

— Това, Джона, е, хм, Гъртруд Плъдърботъм — представи я Бродерик.

Старицата стисна устни.

— Можете да ме наричате госпожица Плъдърботъм — каза със строг прегракнал бабешки глас.

Сякаш пронизваше с очи и Джона, и баща му едновременно. Как ли го правеше?

— Ако не ме лъже паметта, се договорихме да се срещна само с Джона — рече жената на Бродерик.

— Хм, да… Ще те чакам в колата, Джона — отвърна той и избяга.

Момчето се отпусна на едно от креслата срещу госпожица Плъдърботъм.

— Хе — подхвана доста тихо. — К’во ста’а?

Госпожица Плъдърботъм се взря в него с присвити очи. Така изглеждаше още по-страшна.

— В интерес на сърдечния ни разговор — рече тя, — ще изтълкувам тези неясно изречени срички в смисъл, че се радвате да се запознаем и че желаете да узнаете повече за мислите и грижите ми. Права ли съм?

Джона се чу да казва плахо:

— Да, уважаема госпожо.

Беше сигурен, че дотогава не е наричал никого „уважаема госпожо“.

Дори се изненада, че знае израза.

Госпожица Плъдърботъм изсумтя:

— Вече е по-добре — рече. — И така, вчера в „Глобус“ наистина се опитах да поговоря с вас.

— Така ли? — учуди се Джона.

— Нищо от онова, което ви казах ли не помните? — попита жената.

Джона едва се сдържа да не отговори: „Не обръщам внимание на хора като теб“. Дали там му беше говорила старица? Госпожица Плъдърботъм не беше млада и хубава. Не беше на върха в списъка му. Не беше в състояние да направи нещо, с което да помогне на кариерата му и на издирването на ключовете към загадката.

„Но днес може“, напомни си момчето.

— Извинявайте — каза, като се постара думата да прозвучи възможно най-искрено.

Госпожица Плъдърботъм май не му повярва. Махна едно мъхче от кафявото си полиестерно сако.

На Джона му домъчня за него.

— Защо вчера бяхте на представлението? — попита госпожица Плъдърботъм пак с присвити очи, в които се четеше подозрение.

— О, голям поклонник на Шекспир съм — отвърна момчето. — Тоя Били^[1] Ш. е мой човек.

— Хмм — провлече старицата.

После зачака.

Устата на Джона пресъхна.

— И заради мама — добави той.

— Разбира се — каза госпожица Плъдърботъм. Понаведе се леко напред. — Но съм склонна да смятам, че майка ви е искала да попиете малко от културата, а не да я рушите.

Умът на Джона бе скован от паника.

— Повечето майки — да, искат това — отвърна той. — Но моята… Как да ви обясня, в рода ми издирваме едни съкровища.

Защо ли го каза? Знаеше неписаното правило: да не говори пред чужди хора за надпреварата за ключовете.

А ето че Джона продължи:

— Накрая ни чака голяма награда — обясни. — Родителите ми, по-точно майка ми не мисли за друго. Освен за победата.

— Виж ти! — възкликна госпожица Плъдърботъм.

Продължаваше да наблюдава Джона.

Той беше свикнал да го гледат. Всъщност целият му живот беше записван и излъчван от единия до другия край на света. Гледаха го всички. Но Джона не беше свикнал да го наблюдават така. Госпожица Плъдърботъм сякаш го виждаше като на длан, сякаш четеше мислите му и знаеше за всички злодеяния, които е вършил през живота си.

Дали знаеше и това, че в Египет е изоставил Дан и Ейми на остров, където е гъмжало от крокодили?

И е направил така, че в Китай Дан да загине?

„Бях наясно, че в Египет няма да се случи нищо — идеше му да обясни на старицата. — А в Китай размислих. Изложих на опасност живота си, когато се върнах и спасих Дан! Ето, виждате ли, не съм толкова лош!“

— И тази голяма награда — каза бавно старицата, — заслужаваше ли си заради нея да проваляте представлението, на което бяха дошли стотици хора? Да петните доброто си име? Да лъжете?

Както седеше, Джона се загърчи.

— Според майка ми си заслужава — потвърди той. — Това все пак е огромно семейно съкровище.

— Семейно наследство — уточни госпожица Плъдърботъм. — Толкова ли не знаете, че „няма наследство, по-ценно от честността“?

— Хм — отговори Джона.

— Това е от Шекспир. Твоят човек Били Ш. — рече жената. — От „Добрият край оправя всичко“.

Би трябвало наистина да е забавно Джона да наблюдава как старицата изрича с морави устни „твоят човек“ и „Били Ш.“. Но на него не му беше до смях.

— Нека ви кажа защо вчера бях на представлението — продължи жената.

Джона я заслуша.

— Аз съм учителка — уточни тя. — От четирийсет и девет години преподавам Шекспир на гимназистите в Седър Гроув, щата Айова. И през цялото време пестях за това пътуване. Всеки ден си носех обяд от къщи — дори когато в бюфета имаше любимото ми руло „Стефани“. А там го правят вкусно. Режех от вестниците талони за намаления. Престанах да си купувам нови дрехи.

Джона предположи, че това явно се е случило някъде през 1972 година.

— Единственото, което исках, беше да отида и да видя къде е роден Барда, да се разхождам по улиците, по които е вървял и той — допълни госпожица Плъдърботъм. — После откриха „Глобус“ и аз си дадох сметка, че мога да видя и Шекспир така, както са го изпълнявали, докато той е бил жив и всичките му пиеси са били нови…

— Ами елате следващия път, когато има представление на „Ромео и Жулиета“ — предложи Джона.

— Погледнете ме. Как мислите, дали разполагам с още четирийсет и девет години, за да пестя за такова пътуване? — попита старицата.

Джона отсъди, че баща му е малоумник. Все пак ставаше въпрос за пари.

— Ще платя аз — предложи той. — Променете показанията си и дори ще платя представленията в „Глобус“ да се възобновят възможно най-бързо.

— Не — отказа старицата. — Така ще загубят всички. Аз ще използвам за разменна монета своята почтеност. Вие ще започнете да смятате, че може да ви се размине всичко.

Тази жена да не е полудяла? На Джона и сега му се разминаваше всичко.

Поне до този ден.

— Не, не, все едно ми давате уроци — изтъкна трескаво той. — Пътуването може да струва и доста скъпо. — Момчето премести бързо поглед към дупката в креслото, от която се показваше пълнежът. — Ще ви настаня в истински хотел. Петзвезден.

— Дори и пътуването ми да струва един милион долара, вие няма и да забележите, че са похарчени — възрази госпожица Плъдърботъм и блясъкът в очите й като че ли стана още по-студен. — И ако исках да ви давам уроци — не че някога бих употребила такова словосъчетание — щях да поискам от вас нещо, което да направи впечатление. Може би да ми обещаете, че ще прочетете всички пиеси на Шекспир. И да напишете съчинение за всяка от тях.

— Мога да го направя — пророни тихо Джона.

Очакваше жената да възрази, че той като нищо ще плати на някого да напише съчиненията вместо него. Можеха да съставят документи, в които са уточнени всички подробности. Нали за това бяха адвокатите.

Случаят бе почти решен.

Но изведнъж очите на госпожица Плъдърботъм омекнаха.

— Защо, Джона? — рече тя. — Божичко! — допълни и се хвана за сърцето. — Всяко друго петнайсетгодишно момче, което познавам, щеше да започне да недоволства, да мърмори и да се държи така, сякаш задачата е жива мъка. Докато вие… Вие наистина обичате Шекспир! Виждам.

Джона подскочи на креслото.

— Не го обичам — каза той. — Това е лъжа!

Госпожица Плъдърботъм отново се зае да го проучва.

— Не, сега лъжете вие — заяви тя. — Вие сте запален поклонник на Шекспир.

Джона падна на колене на пода пред госпожица Плъдърботъм.

— Много ви моля! — подхвана той. — Не казвайте на никого! Ще направя каквото кажете! Ще ви пратя на всички представления на пиеси на Шекспир по всички възстановени театри „Глобус“ по света! Този в Токио ще ви хареса! И в Далас! И в Рим! И в…

— Джона — засмя се старицата. — Не е престъпление да обичаш Шекспир.

— Но това ще опетни доброто ми име! — възрази момчето. — От славата ми на лошо момче няма да остане нищо.

Пред друг от клана Джанъс можеше, разбира се, да си признае, че обича Шекспир. И Моцарт, Рембранд, Бетховен, Бах… всички стари майстори. В Китай дори се беше изпуснал и бе споделил прекалено много с Дан. Но смяташе, че ако се наложи, може да го отрече.

Не можеше за нищо на света феновете му да видят тази негова страна.

— Не се притеснявайте — каза госпожица Плъдърботъм. — Всъщност Шекспир има много допирни точки с хип-хоп изпълнителите.

Джона я зяпна невярващо.

— Винаги съм бил на това мнение — прошепна той.

— Именно по тази причина винаги използвам „Трябва като гангстер да живея“, за да въведа учениците в сонетите на Шекспир. Така те започват да следят ритъма на думите — сподели учителката.

Джона падна назад на пода. След като седна отново, изпелтечи:

— Наистина ли… наистина ли познавате творчеството ми?

— Я стига! — възкликна госпожица Плъдърботъм. — Защо една седемдесетгодишна стара мома, учителка от Айова, да не харесва хип-хопа? Според мен новото парче, което сте пуснали в интернет — „Колко боли от враждата“, вероятно е най-доброто ви досега.

Излизаше, че госпожица Плъдърботъм е поредната му фенка. Всичко щеше да се нареди.

— Значи ще кажете на полицията и средствата за масово осведомяване, че сте сгрешили — рече самоуверено Джона. — Обяснете, че в „Глобус“ просто сте се припознали. И аз дори не съм бил там!

— Не мога да го направя. Не чухте ли какво казах за почтеността и честността? — попита учителката.

— Но вие… сте ми фенка!

— Още една причина да не лъжа заради вас — отсече жената. — И за вас, и за мен е хубаво да кажа истината. „Бъди на себе си във всичко верен и както ден след нощ от туй ще следва, че няма никога да се окажеш неверен и към другите.“ Това е от…

— „Хамлет“ — отговори мрачно Джона.

Самият той се чувстваше като него — обречен. Госпожица Плъдърботъм нямаше да отстъпи никога. Джона щеше да бъде обвинен във вандализъм. Кариерата му щеше да бъде съсипана. И надпреварата за ключовете щеше да се изостря все повече, докато накрая наистина не се наложеше той да убие някого.

— Това, Джона, не са празни приказки — увери го тихо старицата. — Наистина смятам, че трябва да бъдете верен на себе си.

Вероятно имаше предвид, че той трябва да признае пред света любовта си към Шекспир. Ала момчето долови в гласа й и много други неща.

„Кога бях верен на себе си, когато заложих капан на Дан, за да го убият, или когато го спасих? — запита се Джона. — Когато се подчинявам на мама или когато виждам по-добър начин? Кой всъщност съм?“