Метаданни
Данни
- Серия
- 39 ключа (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Into the Gauntlet, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Маргарет Питърсън Хадикс. В тунела
ИК „Егмонт България“, София, 2012
Редактор: Виктория Бешлийска
Коректор: Тереза Бачева
ISBN: 978-954-27-0749-3
История
- — Добавяне
Глава 30
Ейми се пъхна под масата на Оливия Кахил.
— Дан! Идвай тук! — изписка тя. — Хамилтън!
Светлината угасна рязко и помещението потъна в пълен мрак. Ейми само чуваше падащите камъни, но не ги виждаше.
Това бе по-страшно.
— Дан! Дан! Дан! — продължи да крещи.
Чу, че той и Хамилтън я викат, а Иън и Натали се търсят един друг.
— Всички под масата! — ревна тя. — Тук е най-безопасно!
После чу как нещо се удря силно в масата отгоре. Кракът, за който Ейми се беше вкопчила, се напука.
Ами ако нямаше безопасно място?
* * *
Дан сграбчи Хамилтън за ръката и хукна към гласа на сестра си.
— Насам! — изписка той.
Падащите камъни се пукаха и се пръсваха около тях и навсякъде се носеше прахоляк.
Дан не можеше да диша.
— Вървете без… — помъчи се да извика той.
Хамилтън не го послуша. Вдигна го и го понесе.
* * *
— Тя е! — изписка истерично Натали. — Тя е!
— Бягай и не говори! — кресна й в отговор Иън.
Чу, че Ейми вика нещо за някакво безопасно място.
Завтече се към гласа й.
* * *
Алистър залитна и падна, а бастунът се отскубна от ръката му. Той побърза да се увери, че никое от тайните отделения в бастуна не се е отворило и нищо не се е изсипало. Но беше загубил ориентация: имаше чувството, че скалата отдолу се е надигнала и го е ударила.
И продължава да го удря.
Може би защото и във въздуха летяха камъни.
— Не мога — пророни Алистър. — Не мога да се помръдна.
В Корея, където се беше срутила онази пещера, беше инсценирал собствената си смърт, за да заблуди Ейми, Дан и Бае. Дали сега съдбата не му се присмиваше? Беше ли възможно Алистър наистина да загине в рухналата пещера, на крачка от голямата награда?
— Не мога да умра точно сега — прошепна той.
— О, не! — каза някой над него. Задърпа го за раменете, за да не го ударят камъните. — Няма да допусна да умреш.
Беше Шиниъд.
Сега вече върху устните на Алистър се изписа друм дума: „Защо?“.
Защо някой ще тръгне да го спасява?
* * *
Джона беше сам, беше избързал и бе изпреварил всички.
Когато светът наоколо започна да се срутва, той чу как другите се викат по име: „Дан!“, „Ейми!“, „Хамилтън!“, „Иън!“.
Никой не повика него.
По рамото го удари камък, който го повали.
„Всяка вечер стотици хиляди хора крещят името ми — каза си момчето. — Джона! Джона! Джона!“
Сякаш камъните, които се сипеха по земята наоколо, издаваха писъците на феновете му.
По крака го удари друг камък, който го прикова към земята.
„Аз съм една от най-големите звезди в света — помисли си Джона. Върху него паднаха още камъни. — А ще умра на място, където на никого не му пука за мен.“