Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (30)

Глава 30

Ейми се пъхна под масата на Оливия Кахил.

— Дан! Идвай тук! — изписка тя. — Хамилтън!

Светлината угасна рязко и помещението потъна в пълен мрак. Ейми само чуваше падащите камъни, но не ги виждаше.

Това бе по-страшно.

— Дан! Дан! Дан! — продължи да крещи.

Чу, че той и Хамилтън я викат, а Иън и Натали се търсят един друг.

— Всички под масата! — ревна тя. — Тук е най-безопасно!

После чу как нещо се удря силно в масата отгоре. Кракът, за който Ейми се беше вкопчила, се напука.

Ами ако нямаше безопасно място?

* * *

Дан сграбчи Хамилтън за ръката и хукна към гласа на сестра си.

— Насам! — изписка той.

Падащите камъни се пукаха и се пръсваха около тях и навсякъде се носеше прахоляк.

Дан не можеше да диша.

— Вървете без… — помъчи се да извика той.

Хамилтън не го послуша. Вдигна го и го понесе.

* * *

— Тя е! — изписка истерично Натали. — Тя е!

— Бягай и не говори! — кресна й в отговор Иън.

Чу, че Ейми вика нещо за някакво безопасно място.

Завтече се към гласа й.

* * *

Алистър залитна и падна, а бастунът се отскубна от ръката му. Той побърза да се увери, че никое от тайните отделения в бастуна не се е отворило и нищо не се е изсипало. Но беше загубил ориентация: имаше чувството, че скалата отдолу се е надигнала и го е ударила.

И продължава да го удря.

Може би защото и във въздуха летяха камъни.

— Не мога — пророни Алистър. — Не мога да се помръдна.

В Корея, където се беше срутила онази пещера, беше инсценирал собствената си смърт, за да заблуди Ейми, Дан и Бае. Дали сега съдбата не му се присмиваше? Беше ли възможно Алистър наистина да загине в рухналата пещера, на крачка от голямата награда?

— Не мога да умра точно сега — прошепна той.

— О, не! — каза някой над него. Задърпа го за раменете, за да не го ударят камъните. — Няма да допусна да умреш.

Беше Шиниъд.

Сега вече върху устните на Алистър се изписа друм дума: „Защо?“.

Защо някой ще тръгне да го спасява?

* * *

Джона беше сам, беше избързал и бе изпреварил всички.

Когато светът наоколо започна да се срутва, той чу как другите се викат по име: „Дан!“, „Ейми!“, „Хамилтън!“, „Иън!“.

Никой не повика него.

По рамото го удари камък, който го повали.

„Всяка вечер стотици хиляди хора крещят името ми — каза си момчето. — Джона! Джона! Джона!“

Сякаш камъните, които се сипеха по земята наоколо, издаваха писъците на феновете му.

По крака го удари друг камък, който го прикова към земята.

„Аз съм една от най-големите звезди в света — помисли си Джона. Върху него паднаха още камъни. — А ще умра на място, където на никого не му пука за мен.“