Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (21)

Глава 21

— Не им се доверявай.

Последните думи на Ейми още кънтяха в ушите на Дан. Всичко се беше разиграло много бързо: Хамилтън и Айзенхауър бяха скочили от скалата, Хамилтън беше сграбчил Дан, а баща му беше размахал към другите пикела и бе оповестил:

— Ще качим с нас Дан, за да вземе и той наградата. Всички останали — не се приближавайте.

Ейми бе изтичала при брат си, викайки:

— Нека го целуна за довиждане!

А Дан беше разбрал, че ще му пошушне нещо на ухото. Очакваше последен опит да му напълни главата с информация за Шекспир или да го предупреди да се катери внимателно по планината. Но „Не им се доверявай“?

„Хамилтън ме качва на скалата. Намираме се на стотици метри във въздуха. Ако ме пусне, ще стана на пихтия. Как така да не му се доверявам?“

Дан вярваше на Хамилтън — когато той не беше с баща си. Но Айзенхауър беше само на няколко метра и катереше зъбера точно до сина си. Преспокойно можеше да се качи горе и да среже с нож въжетата, с които Дан беше привързан за гърба на Хамилтън. Или да каже на сина си да го направи и той.

Дан потрепери.

— Нали нямаш нищо против да не мърдаш? — попита Хамилтън. — Клатиш ме.

От скалата под тях се откъртиха големи парчета, които полетяха надолу. От треперенето на Дан Хамилтън бе изгубил равновесие и беше изритал камъните. Сега висеше над пропастта, прихванат само с два пръста.

Дан затаи дъх, докато другото момче намери къде да стъпи по-устойчиво.

— Само да си посмял да го направиш още веднъж! — ревна Айзенхауър на Дан. — Не излагай на опасност сина ми.

Дан си пое много плахо въздух. Представи си какво е да имаш баща, който да те защитава така — със зъби и нокти. Но сега не беше време да си мисли за такива неща. Защото можеше да се изпусне и да изтърси пред Айзенхауър нещо от рода на: „Знаеш ли, сега можех да катеря скалата заедно с баща си — ако ти не беше помогнал да го убият“.

Айзенхауър го изгледа още по-злобно и за миг Дан се уплаши, че го е изрекъл на глас.

„Не, той просто се е напрегнал, за да стигне следващия клин — каза си момчето. — Няма страшно. В безопасност съм, докато не се качим горе на скалата.“

Реши, че двамата от семейство Холт са се върнали да го вземат, защото според тях наистина имат нужда от него — да реши главоблъсканицата, каквато и да беше тя, която ги чакаше на върха на урвата.

Но какво щеше да стане след това?

Какво щеше да му стори Айзенхауър?

* * *

Изкачването беше дълго и бавно.

След като се бе покатерил до средата, после се беше спуснал и пак се беше изкачил вече с Дан на гърба, Хамилтън беше стигнал до фазата, в която не можеше да мисли за друго, освен за скали. Скали отгоре, скали отдолу, скали точно пред лицето му, докато той пъплеше все по-нависоко и нависоко.

Накрая стъпиха на площадката горе.

Сега какво?

„Тримата ще решим главоблъсканицата — каза си Хамилтън. — Ще спечелим наградата. И ние от семейство Холт ще я поделим с Дан и Ейми. Татко обеща.“

Двамата с Айзенхауър се промъкнаха предпазливо по тясната равна скала пред вратата. Заеха се да издърпват въжетата и да разкопчават карабинерите. Веднага щом се освободи от въжетата, Дан също тръгна неустойчиво към вратата и таблото с цифрите по него.

— Май не е зле да започна да решавам главоблъсканицата — каза пискливо и неуверено. От катеренето устата му явно беше пресъхнала. — Сигурен съм, че после, след вратата, пак ще опрете до мен, за да решавам загадки. Не е изключено да опрете и до помощта на Ейми и Нели.

Накуцваше, сякаш и той се беше катерил по скалата.

След това се препъна.

Падна с протегнати ръце точно пред вратата и таблото. С лявата длан удари по таблото и го натроши, без да иска. Вратата се плъзна и се отвори.

— Ама че работа — промърмори Хамилтън, след като вдигна поглед от въжетата. — Сигурно не е имало код. Не се е искало да решаваме главоблъсканици и да смятаме.

Дан се дръпна рязко от таблото, сякаш го е ударил ток. Обърна се кръгом с широко отворени ужасени очи. Стрелна с поглед Айзенхауър, сетне и Хамилтън.

— Не! — изпищя той. — После ще ви трябвам! Въпреки всичко, ще опрете до помощта ми!

Сграбчи Хамилтън за ръката и се скри зад едрото му туловище.

Хамилтън щеше да се закрепи, ако не беше толкова изненадан. Или ако не бе изкатерил току-що огромната отвесна скала. Или ако Дан не беше толкова неустойчив.

Но той се блъсна доста силно в Хамилтън, който трябваше да се дръпне в другата посока, за да не се свлече върху тясната каменна площадка. Направи го прекалено рязко. И двамата с Дан изгубиха равновесие. Паднаха… и полетяха надолу.

От ръба на отвесната урва.