Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (7)

Глава 7

— Ейми! Да се махаме оттук! — извика Дан.

— Не. Листът! Трябва да… — засочи тя роднините Кахил, които се бяха струпали на едно място върху сцената и се боричкаха.

По всичко личеше, че се готви да се включи в битката.

Дан я сграбчи за ръката. Сега вече Ейми започна да се бие с него.

Брат й се запита как да излезе от положението.

— Да се махаме оттук и да обсъдим стратегията — заяви, в случай че някой от другите го чува.

Ейми го стрелна със смаян поглед.

Той й намигна.

Сестра му се обърка съвсем. Дан се огледа бързо, за да се увери, че не ги наблюдава никой, след това издърпа Ейми зад завесата.

— Какво правиш, Дан? — попита тя. — Трябва да останем и да се бием, за да…

Дан й пошушна в ухото:

— Не, не трябва да оставаме. Запазих част от листа!

Тя се дръпна рязко, изгледа го, после го затегли към кулисите, по-далеч от останалите роднини. Двамата се пъхнаха в слабо осветено помещение с надпис на вратата РЕКВИЗИТ. Ейми заключи.

— Тук би трябвало да сме в безопасност — прошепна. — А сега ми кажи какво имаше предвид.

— Когато Нед и Тед ме завързаха на балкона, се постарах и двете ми ръце да са зад гърба — обясни момчето. — Знаех, че няма да ми оставят листа, затова започнах да късам парченца от него и да ги пъхам по джобовете си.

— Ами ако това е било безценен документ, Дан! — започна да негодува Ейми. — Страница, написана не от друг, а от самия Шекспир!

— Ами ако съм запазил достатъчно от нея, за да се досетим какъв е следващият ключ? — възрази Дан.

Ейми реши да не спори.

Брат й започна да вади от джобовете си късчета хартия.

— Ето, видя ли, не е оригинал на Шекспир, освен ако той не е писал на пишеща машина — заяви Дан, след като изглади първото късче.

Ейми като че ли се поуспокои.

— Дали да не изчакаме и да го разгледаме навън? — предложи момчето.

— Не, трябва да проверим дали си запазил достатъчно, или се налага да се върнем и да се бием — заяви Ейми.

Личеше, че се опитва да е смела и да се пребори с желанието си да избяга. Шпагите и доспехите покрай стените хвърляха по лицето й страшни сенки.

Дан започна да реди бързо парчетата, за да възстанови страницата.

Оказа се, че на нея пише:

[img:listcheto_40.PNG}

— Късах и от горния, и от долния край — обясни Дан така, сякаш се оправдаваше. — Спомних си, че във всичко, което дотук ни е насочвало към ключовете, най-важната част е в долния край и, понеже не бях погледнал листа, всъщност не знаех къде е горе и къде — долу. — Той докосна самотното „п“ в началото на последния ред. — Извинявай, но съм откъснал почти цялата дума. Ако не го бях направил, сигурно щеше да разбереш какво пише.

— Пак мога да разбера — възрази Ейми.

После го озари с усмивка.

— Наистина ли? — попита момчето.

— Познай къде е роден Уилям Шекспир — подкани сестра му.

— Не знам, но се обзалагам, че ще ми кажеш — отвърна Дан.

— В Стратфорд на Ейвън, там — уточни Ейми и докато го изричаше, докосваше думите в бележката.

— Значи според теб думата, липсваща от последния ред, е „пораснал“ — продължи момчето. Плисна го нещо като страх. — О, не, само не ми казвай, че…

— Точно така, макар че оттогава са минали петстотин години, къщата, в която се е родил Шекспир, още си стои — уточни момичето. — И ние ще отидем да я видим!

* * *

Алистър Ох влезе с куцукане в музея за съвременно изкуство „Тейт“. Не му беше поклонник, според него той доказваше, че хората в клана Джанъс от рода Кахил са полудели. Но музеят беше до театър „Глобус“ и сега беше подходящо място, където Алистър да се скрие. Никой не очакваше той да дойде точно тук.

Опита се да върви както обикновено — с достойнство, но това не бе никак лесно, ако отчетем, че джобът на кремавото му сако беше откъснат и висеше, а по бузата му имаше спечена кръв, останала след битката на всички от рода Кахил в „Глобус“. И какво беше това по косата му, засъхнала кал ли?

И след всичко това Алистър не бе успял да се добере и до едно-единствено парченце от онзи лист хартия.

„Стар съм вече за такива работи“, помисли си, въпреки че чичо му Бае Ох беше много по-възрастен, а бе не по-малко обсебен от издирването на ключовете към загадката.

Алистър се пъхна в тъмна безлюдна ниша, която се оказа малък киносалон.

„Пълно безумие — рече си той. — Нима днес хората смятат, че видеото е изкуство?“

Седна внимателно на една от пейките и се замисли за музея, който неговият клан — Екатерина — поддържаше като свой бастион в Египет. Винаги се беше надявал, че някой ден гениалните му изобретения ще заемат там почетното място и всички посетители ще се изумяват от тях. Но от години Алистър беше насочил цялото си внимание към това да издирва ключове към загадката и всъщност не бе изобретил друго, освен бурито за притопляне в микровълнова печка. И като толкова много други неща, голяма част от съкровищата на клана Екатерина в музея бяха унищожени именно по време на надпреварата за ключовете.

„Унищожени съкровища, потъпкани надежди, провален живот… има ли край всичко това?“, запита се Алистър, докато на стената отсреща примигваха изображения, които после се сменяха с други.

Покрай тези три думи — надежди, живот, погубен — в съзнанието му изникна милата очарователна Хоуп Кахил, убита преди години. Видеше ли Ейми, Алистър забелязваше, че тя прилича все повече на нея.

„Не съм убил Хоуп — каза си замислен, както толкова често през последните седем години. Този път обаче чу и нещо като ехо: — Но въпреки това нося вина…“

Затвори очи в опит да прогони болката.

Когато ги отвори отново, видя, че е обкръжен.

— Длъжник си ни! — изръмжа грубо някой.

„Кредиторите“, отсъди Алистър. Беше неизбежно, той беше пропилял милиони в издирването на ключовете.

Премигна и осъзна, че хората, струпали се пред него, всъщност са трима тийнейджъри, заменили костюмите на нинджи и дрехите от времето на кралица Елизабет с дънки и тениски: Шиниъд, Нед и Тед Старлинг.

— Моля? — попита той учтиво, въпреки че те не го заслужаваха.

— Ти си от клана Екатерина, ние също, длъжен си да ни помогнеш в надпреварата за ключовете — заяви Шиниъд. — Чичо Алистър.

Той трепна от думата „чичо“. Спомни си как като тийнейджър наричаше така Бае Ох, преди да разбере, че заради ключовете към загадката той е пратил да убият баща му.

Спомни си и как Ейми и Дан също го наричаха „чичо“.

Преди доста време, когато още му вярваха.

Алистър поклати глава, за да проясни мислите си и да насочи вниманието си не към децата, които отново бяха изчезнали, а към хлапетата, застанали пред него.

— Как разбрахте, че съм тук? — попита той.

— Много лесно — отвърна едно от момчетата, може би Нед. — Ако не броим къщата на Кабра, това е последното място в Лондон, където ще отидеш. Затова дойдохме да те търсим първо тук.

Алистър беше чувал от роднини, че Нед е защитил докторска дисертация само на десет години, още преди да се е научил да си връзва обувките и да знае да приказва за друго, освен за квантова физика. Сега на Алистър не му се говореше за квантова физика, затова той извърна очи.

— Виждаш ли, знаем как разсъждаваш — измърка Шиниъд. — Точно като теб сме.

„Дано не си права“, помисли си тъжно Алистър.

— Останах с впечатлението, че сте наваксали изоставането в надпреварата за ключовете — заяви той. — И дори може би сте изпреварили другите.

— То се знае, че ще кажем на враговете си точно това — отвърна Тед.

— Но ти също си от клана Екатерина и затова сме от един отбор — добави мило Шиниъд. Тя махна малко от калта по косата на Алистър. — Сигурна съм, че ако споделиш всичко, което си научил дотук, ще знаем много повече от останалите.

Тя се усмихна така, че се видяха всичките й зъби.

„Откакто се помня, правя само това — издирвам ключове към загадката — помисли си Алистър. — Това всъщност е делото на живота ми. И те искат от мен да им кажа всичко?“

— Не — отсече Алистър.

Шиниъд трепна.

— Какво… нима ще помогнеш не на нас, а на онези хлапетии Ейми и Дан? — упрекна го тя. — Знаем, че им помагаш още от самото начало. Как иначе ще решат всички загадки?

— С почтеност — пророни тихо Алистър. — Със смелост. Ум. Дързост. Усърден труд.

Момичето изсумтя пренебрежително.

— Я стига! — подвикна то. — Преди надпреварата за ключовете не смееха да прекосят сами улицата. А ти очакваш да повярвам, че сега обикалят света просто ей така?

— Те… пораснаха — възрази Алистър и се изненада, че от тези думи му се е свило сърцето.

„Можех да бъда до тях през цялото време — каза си той. — А го правех рядко.“

Шиниъд явно си спомни, че се опитва да го умилостиви.

— Както и да е — подхвана пак тя. — Сега говорим не за тях. А за нас. За блестящите представители на клана Екатерина. Мама и татко винаги са повтаряли, че ти си най-умният в клана.

Шиниъд го загледа уж възхитено. Дори примига няколко пъти. Стараеше се много.

Алистър също винаги се стараеше много.

И все объркваше нещо.

— Глупак! — промълви той. — Какъв глупак съм!

— Ами буритото? — възкликна Шиниъд. — Нали си го изобретил! И си спечелил милиони!

— Вижте какво — отвърна Алистър, — ще споделя с вас малко от мъдростта, която съм натрупал през годините.

И тримата се надвесиха още по-близо над него.

— Когато наближиш края на живота си… когато си самотен старец… започваш да си даваш сметка колко всъщност струва онова, което си постигнал — каза той. — Най-трудният ключ към загадката, който съм разчитал, милионите, които съм спечелил… дори самото бурито… понякога си мисля, че съм готов да заменя всичко това за една-едничка прегръдка на човек, който наистина ме обича.

Шиниъд, Тед и Нед застинаха за миг. После Шиниъд подскочи и прегърна доста непохватно Алистър през раменете.

— О, ние те обичаме, чичо Алистър — рече тя.

Той се дръпна.

— Не, не ме обичате — възрази.

Изтика назад пейката и стана от нея. Краката му бяха сковани и го боляха, но му се искаше много да си тръгне достойно. Закрачи към изхода.

— Чакай! — извика Нед.

Алистър продължи нататък.

— Сигурно ще ти е интересно да узнаеш още нещо — кресна след него Шиниъд. — Ние откраднахме ключовете към загадката на Бае Ох.

Алистър се поколеба за миг. После се обърна бавно.