Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (14)

Глава 14

„Ужас! — помисли си Ейми, докато се взираше в копието на надгробния надпис, направено от Дан. — Само това оставаше, да разкопаем гроба на Шекспир! И дума да не става!“

Не че по време на надпреварата за ключовете не им се беше налагало да копаят гробове. Но това тук беше Уилям Шекспир…

— Ейми — подхвана Дан много, много тихо, за да не ги чуе никой. — Ако не го разкопаем ние, ще го направят другите. Накрая ще намерят финала на стихотворението или просто ще започнат да ровят в гроба, защото няма да знаят какво друго да опитат.

Сестра му се огледа. Джона стоеше точно пред тях и разговаряше по мобилния с някого, вероятно с майка си или с баща си.

— Да, видях гроба — каза той. — Дан дори ми даде копие от надписа. И съм подготвил доклад, ще ви го изпратя.

Ако решеше да разкопае гроба на Шекспир, Джона Уизард вероятно щеше първо да купи църквата, да нареди да я съборят, да наеме няколко булдозера и багера, които да разровят, и после, щом приключеше, щеше просто да изхвърли тленните останки на Шекспир.

Ако пък онези от семейство Холт се заемеха да разкопават гроба на поета, те сигурно щяха да тренират американски футбол с черепа му. Или нямаше да разработват такива планове. Но при тях всичко опираше до спорта.

Ако…

Ейми не издържа — беше й непоносимо да си представя всички ужасни възможности.

— Защо в надпреварата за ключовете толкова често опираме до избор между неприемливи възможности? — попита тя Дан.

— Знаех си, че ще се съгласиш! — грейна той.

— Ще проявим уважение — допълни момичето. — Няма да пипаме нищо, ако не се налага. Ще върнем всичко на мястото му…

— С изключение на следващия ключ към загадката — отсъди Дан.

* * *

Фиск Кахил и Уилям Макинтайър седяха сами в един от салоните на ресторант на брега на река Ейвън. Гледката беше красива: дърветата, небето, лодките, които се поклащаха леко във водата, но и двамата не й обръщаха внимание. Господин Макинтайър говореше по мобилния телефон. Фиск Кахил съжаляваше, че смелата му, решителна сестра Грейс вече не е между живите. Такива съжаления го мъчеха не за пръв път — още от смъртта на сестра си той скърбеше много за нея. Но надпреварата за ключовете достигаше до най-опасните си мигове. Щеше да се наложи Фиск да взима решения, които щяха да помогнат или да провалят всичко.

— Ти, сестро, винаги си била по-добра от мен в такива работи — промълви той.

Напомни си, че много повече неща зависят от Дан и Ейми, отколкото от него. Но беше ли справедливо?

Господин Макинтайър рече:

— Да, благодаря. Дочуване. — После затвори. — Нашият приятел в църквата каза, че вече всички са си тръгнали — докладва той. — Според него само Дан е намерил следата. Но там е присъствал и по един човек от всички други отбори. И никой не се е сбил.

Фиск кимна рязко в знак, че приема.

— Значи не е било чак толкова опасно да подскажем на другите отбори да отидат в църквата — допълни господин Макинтайър и в гласа му се долови едва ли не радост.

Фиск стана от стола и отиде до прозореца. Съжали, че не е могъл да види как са изглеждали Ейми и Дан на излизане от църквата. Дали са били щастливи? Самоуверени? Развълнувани? Или вече бяха уморени от надпреварата за ключовете към загадката?

Дали прекрасният им млад живот нямаше да бъде съсипан като живота на техните родители?

— Рундът още не е приключил — напомни Фиск. — Виж какво стана, след като раздадохме билетите за „Глобус“.

— Знаеш, длъжни сме да принудим клановете да бъдат заедно — отвърна господин Макинтайър. — Нямаме друг избор. Как го беше казал Шекспир? „В делата хорски има прилив. Ако го хванем ний, постигаме успех.“ В училище ни караха да го учим цялото наизуст. За Мадригалите надпреварата за ключовете е като прилив. От пет века това е най-добрата възможност да обединим всички от рода Кахил. И както знаеш, е по-важно от всякога да успеем. — Лицето му отново помръкна. — Това е последният ни шанс.

Навремето Фиск не бе добър ученик. Беше прекалено срамежлив и плах, притесняваше се в класната стая и дори с частния си учител.

Но бе почти сигурен, че след „постигаме успех“ Шекспир е написал нещо за бедност и тъга.

— Знаеш от коя пиеса е този стих — от „Юлий Цезар“, знаеш и че това е трагедия — напомни Фиск. — Нали?

* * *

— Трябва да кажем на Нели — пошушна Ейми.

— И да вземем от хотела някои неща — прошепна в отговор Дан.

— И дотогава ще се мръкне и ще успеем да се промъкнем отново в църквата — каза в заключение сестра му, докато обсъждаха плана.

Изчакаха другите отпред да се отдалечат и тръгнаха по заобиколен път към хотела. Цялото село Стратфорд като че ли затваряше за през нощта.

На една пресечка от хотела завиха зад ъгъла и видяха, че Нели разговаря на тротоара с Алистър.

— Е, много мило, че ни каниш тази вечер на наденица с картофено пюре — каза тя.

Както стояха зад гърба на Алистър, Ейми и Дан заклатиха трескаво глава.

— Но наистина всички сме уморени — каза Нели, без да трепне, след като ги видя. — Мисля, че ще си поръчаме нещо от румсървиса и ще си легнем рано.

Ейми и Дан кимнаха и се стрелнаха обратно зад ъгъла. Заобиколиха цялото каре, за да се върнат в хотела. На всеки ъгъл се долепваха до стената и се оглеждаха.

В стаята Саладин нададе гневно „Мъър!“, което явно означаваше: „Моля? Цял ден ме държите сам, а сега пак искате да ме зарежете!“.

Дан грабна електрическо фенерче. Ейми пък взе най-добрия инструмент, който намери в суматохата: метална пиличка за нокти. На излизане от стаята тя понечи да се обади по телефона на Нели.

— Не видя ли колко близо до нея стоеше Алистър? — попита Дан.

— Прав си — съгласи се безрадостно сестра му и прибра апарата.

— Ще се върнем още преди тя да е забелязала, че ни няма — обеща момчето.

Но на връщане към църквата нямаше как да бързат, вървяха на пръсти и заобикаляха крадешком ъглите. Минеха ли край прозорец, спираха и надзъртаха вътре, за да се уверят, че оттам не ги дебне някой от другите отбори, издирващи ключовете към загадката. Мръкваше се все повече и издължените сенки наоколо сякаш криеха страшни силуети.

След като Ейми и Дан стигнаха на гробищата и заобиколиха църквата, Дан включи електрическото фенерче. На слабата му светлина мракът наоколо им се стори още по-непрогледен и застрашителен. Из дърветата горе кънтяха зловещи звуци — кой ли ги издаваше? Бухали? Прилепи?

„Счуло ти се е“, каза си твърдо Ейми.

Стигнаха при страничната врата на църквата. Имаше огромна табела, предупреждаваща възможните нарушители, че храмът е с отлична охранителна система. Ейми загледа притеснена тежката верига върху ръчката на вратата.

— Дан, дори и да успеем да проникнем вътре, полицията ще дойде още преди да сме разкопали гроба — каза тя.

— Ще копаем бързо — отвърна вироглаво момчето.

Докосна една от брънките на веригата и тя се изхлузи цялата. Изтрака и падна с дрънчене.

Отново се спусна тишина. Веригата лежеше на купчина върху земята.

— Защо са сложили верига, а не са заключили? — учуди се Дан. — Защо са направили така, че вратата да изглежда залостена?

— Някой от другите отбори е влязъл преди нас — отвърна вцепенена Ейми.

Бяха постъпили глупаво: с автомобил всеки щеше да стигне до църквата по-бързо, отколкото те пеша. Нищо чудно и Изабел или Айзенхауър да се бяха промъкнали вътре в минутата, когато всички останали си бяха тръгнали.

Ейми усети как върху нея с цялото си бреме се стоварва провалът им.

— Някой ни е изпреварил — простена тя. — Вече е взел следващия ключ към загадката и си е тръгнал.

Дан натисна вратата.

— Не — поправи той сестра си. — Ако наистина беше така, щяха да заключат с веригата. И да заметат следите.

Вратата изскърца и се отвори.

— Видя ли? — попита момчето. — Който и да е проникнал, още е вътре.