Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (11)

Глава 11

Шиниъд Старлинг се беше скрила, приклекнала зад седалките в църквата „Света Троица“. Двамата с Алистър бяха дошли преди другите — да поразузнаят. Братята й стояха отвън на пост. Поне така беше казала тя на Алистър.

„Няма как да разбере, нали? — запита се момичето. — Не забеляза, че братята ми са…“

Имаше думи, които Шиниъд не си позволяваше да изрича дори наум. Обви ръце около тялото си. Даже през суичъра усещаше огромните белези по гръдния си кош — само един от „сувенирите“ от взрива в института „Франклин“. Шиниъд потрепери, връхлетяна за кой ли път от ужасните спомени.

„Блесналата светлина, тътенът, сякаш върху нас с братята ми се е свлякъл целият свят… болката… писъците.“ Колко ли пъти беше извикала имената на братята си, докато получи отговор? Колко ли пъти се беше молила: „Спасете ги! Спасете ги!“.

Тя стисна зъби и се помъчи да се отърси от нахлулите на мощен поток спомени.

„Просто сме длъжни да победим — напомни си. — На всяка цена. Това е единственото, за което трябва да мислим.“

Те с братята й вече на два пъти бяха правили пробиви — беше им провървяло благодарение на тайнствените знаци, които предния ден бяха получили в „Глобус“ и днес в църквата. Не че Шиниъд беше споделила с Алистър, че й помагат да стига до блестящите си изводи.

— Псст — прошепна Алистър и Шиниъд го чу по мъничкото устройство, скрито под лентата й за коса.

Тя може и да не му вярваше, но нямаше как да отрече: и Алистър обичаше не по-малко от нея и братята й различните устройства.

— Тук съм — каза тихо в отговор момичето. — Засега няма нищо за докладване.

Не че смяташе да му съобщава каквото и да било, ако то беше от значение.

— Според мен можем да кажем на братята ти, че е излишно да пазят отвън — продължи тихо Алистър, както стоеше в другия край на църквата. — Изглежда, че сме закъснели за тържеството.

— Моля? Какво означава това? — изсъска Шиниъд.

Вдигна глава толкова бързо, че се удари отстрани на седалката.

„Ох — простена, усетила, че болката в главата й се засилва. — Иска да каже, че другите отбори, тръгнали да издирват ключовете към загадката, вече са тук.“

В предния край на църквата се появиха неколцина от семейство Холт, които сякаш крачеха в строй.

Джона Уизард се промъкваше покрай стената, като прокарваше пръсти по камъните.

А до Алистър се доближаваха двама от онова гадно семейство — Кабра. Смятаха да го притиснат в ъгъла.

„Ти си от клана Екатерина, ние също… Както личи, сме от един отбор.“ Само преди ден Шиниъд беше казала това на Алистър, защото се бе опитала да го умилостиви и да откопчи от него тайните му. Дали й беше повярвал? Дали сега очакваше тя да му се притече на помощ?

Шиниъд понечи да се изправи — наистина искаше да му помогне. Но я глождеше споменът за взрива в института „Франклин“. Тя и досега не знаеше кой от другите отбори го е причинил. Ами ако бяха Кабра?

Иън бръкна в джоба си.

„Дали няма да извади пистолет? — запита се момичето. — Или още по-лошо — ръчна граната? Детонатор?“

Пак я плиснаха мъчителни спомени. Ако отново гръмнеше взрив, дали тя щеше да успее да излезе навреме, за да се увери, че братята й няма да пострадат?

Иън извади… лист хартия.

— Колко ключа към загадката имаш, чичо Алистър? — попита той мило и погледна листа. — Можеш да ми се довериш, няма да кажа на никого. Похвали се. Докажи ми, че вие от клана Екатерина сте много по-умни от нас в клана Лусиан.

Иън озари Алистър с усмивка, която вероятно би трябвало да е чаровна. Шиниъд си помисли, че е по-скоро отчаяна.

Отчаянието беше чувство, което тя разбираше.

— Така значи, разчиташ на суетата ми, а? — попита Алистър. — Много те моля, признай ми, че не съм чак толкова глупав!

— Имаш четиринайсет ключа към загадката, нали? — попита Натали. — Петнайсет, ако прибавим и ключа, който са откраднали от Бае Ох и са споделили с теб. И за шест от тях знаят само хората в клана Екатерина. Нали?

Мъжът примигна.

„Чичо Алистър — помисли си Шиниъд. — Толкова ли не можеш да ги заблудиш? Току-що си призна всичко!“

— Не — каза той, като натърти прекалено много на думата. — Грешите!

Иън си записа бързо нещо върху листа.

Шиниъд веднага си сложи в окото телескопична контактна леща, каквито бяха изобретили тримата с братята й. Взря се през нея в листа в ръката на Иън. По него имаше разбъркани инициали, цифри и въпросителни знаци. Повечето хора нямаше да разберат нищо. Но Шиниъд открай време беше добра с цифрите. Закова поглед в колонката, където Иън беше написал цифрата 6. Засмята наум, после провери два пъти дали не е сбъркала.

И трите пъти получи една и съща цифра: трийсет и осем. Знаеше какво означава тя: според Иън Кабра всички отбори, взети заедно, са намерили трийсет и осем ключа към загадката.

„Изостанали сме дори повече, отколкото си мислех — осъзна Шиниъд и усети как я залива вълна на отчаяние. — Остава само един ключ.“

Белезите по тялото я боляха. Главата й щеше да се пръсне. Шиниъд извади контактната леща и надзърна през вратата отзад, където видя братята си — бяха се спотаили зад един надгробен камък в гробищата към църквата.

„Все ми е едно какво ще правим — помисли си тя. — Дали ще лъжем, ще мамим и предаваме всички роднини, които имаме, дали ще крадем от тях… Ние от семейство Старлинг трябва на всяка цена да се доберем някак до този последен ключ.“

* * *

Хамилтън патрулираше в предната част на църквата, докато майка му и сестрите му се взираха в надгробния камък на Шекспир. Той беше вътре, а не както би могло да се очаква отвън на гробищата, и всъщност бе вграден в пода, недалеч от олтара, и беше отцепен с въжета.

Хамилтън видя, че Иън и Натали Кабра са се приближили прекалено много.

— Марш оттук! — заповяда им. — Сега това е територия на Холт.

Беше наясно, че в честна схватка ще надделее и над двамата малчугани. Но в семейство Кабра не знаеха какво е това честна схватка. И Дан не беше наблизо, за да го подкрепи. Рано сутринта Айзенхауър беше отишъл да изпълнява поверителна задача някъде другаде в Стратфорд. Точно преди да излезе, беше стоварил огромна като свински бут длан върху рамото на Хамилтън и беше заявил:

— Разчитам, синко, че ще поемеш в свои ръце нещата тук.

Дали му беше заръчал да удари Иън още преди той да си е поел дъх?

Иън вдигна ръка, сякаш за да покаже, че не му мисли злото. И да го заблуди, разбира се.

— Един елементарен въпрос — подхвана. — Вие сте намерили единайсет ключа към загадката, нали?

Хамилтън го погледна с присвити очи, за да разбере какво смята да прави.

— Защо да ти казвам? — попита.

Дали да не го удареше?

Между тях застана Мери-Тод.

— Какво предлагаш, да разменим информация ли? — попита тихо тя Иън. — Миг на сътрудничество?

— Не — отговори момчето и отстъпи назад. Изтегли и сестра си. — Не. Не предлагам такова нещо. Не мисля, че…

Хамилтън погледна изумен майка си. „Да разменим информация ли? Миг на сътрудничество?“ Това пък откъде се беше взело?

Мери-Тод Холт наблюдаваше притеснена другите отбори, тръгнали да издирват ключовете към загадката. При стената в дъното Шиниъд се съвещаваше с Алистър. Иън и Натали се приближаваха към Джона полека, като две змии, дебнещи плячка.

— Да се тревожим ли за онези, които не са тук? — прошепна Мери-Тод.

— Моля? — попита Хамилтън. — Тук са всички без татко. И…

„И Ейми и Дан. И Изабел Кабра.“

Хамилтън се обърна рязко с гръб към майка си и закрачи след малките Кабра. Сграбчи Иън за врата и го вдигна във въздуха, след което долепи главата му до каменната стена. Олекна му от това, че прави нещо.

— Къде са? — попита настойчиво. — Какво е направила онази злобарка майка ти с Дан и Ейми?

Натали го подръпна безполезно за ръката.

— Пусни го! — проплака пискливо. — Мама не е направила нищо на Дан и Ейми. Тя дори не е тук!

— Точно така — съгласи се момчето. — Тя не е тук, няма ги и Дан и Ейми… връзва се. Всички знаем що за стока е майка ви. Опита се да хвърли Ейми за храна на акулите. Дан разказа как е пуснала върху тях отровни паяци и змии. Опитала се е да ги изгори живи. Казала ви е да срутите пещерата, в която са се намирали. Какво е намислила сега? Какво причинява на малкото ми приятелче и на Ейми?

— Грр — задави се Иън.

— Ето ги! — викна Натали. — Току-що в църквата влязоха Ейми и Дан!

Хамилтън отсъди, че се опитват да му хвърлят прах в очите както когато противникът в някоя битка ти казва: „Я, виж, виж! Развързала ти се е обувката!“, за да се промъкне и да те фрасне, ако си толкова глупав, че да му се вържеш и да погледнеш. Но Хамилтън не се притесняваше особено, че дребната Натали Кабра ще го удари. Затова погледна.

През страничната врата нахълтаха Ейми, Дан и гувернантката им с налудничавата коса. Бяха поруменели, явно бяха тичали дълго.

Хамилтън пусна Иън, който се просна безпомощно на пода.

— По-късно пак ще те хвана — закани му се той. Понечи да се отдалечи, но после се спря. Надвеси се така, че носът му беше на сантиметри от Иън. Искрено се надяваше в дъха му още да се усеща смрадта на миризливото английско сирене, което беше ял на закуска. — Но предай на „мамчето си“, че е за нейно добро да не се опитва повече да наранява Ейми и Дан. Или някой друг.

Иън трепна.

— Излишно е да се притесняваш, че мама ще направи нещо на някого — намеси се Натали. Тя си погледна богато украсения часовник гривна върху китката. От онези, които Мадисън и Рейгън, и да ги убиеш, нямаше да си сложат на ръката. — Погрижили сме се за нея. Стига да приключим навреме с издирването на ключовете. — Тя си погледна още веднъж часовника, макар че от последния път, когато го бе направила, едва ли бяха минали и десет секунди. — Трябва да побързаме.

— Как мислиш, дали Ейми и Дан ще ни помогнат да разберем какво точно да търсим тук? — попита едва чуто Иън.

— Може и да ни помогнат, но вие се опитахте да ги убиете — напомни другото момче.

— Така си е — призна тъжно Иън. — И аз си помислих това.

На Хамилтън и през ум не му беше минавало, че някой ден ще му домъчнее за някого от семейство Кабра.

Защо ли в издирването на ключовете той се натъкваше на толкова много изненади, които нямаха нищо общо с тях?