Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (32)

Глава 32

Дан приклекна инстинктивно и след като стисна електрическото фенерче под мишница си закри главата с длани.

Някой го потупа по гърба.

— Недей така! Изправи се! — кресна в ухото му Алистър. — По-малко площ, където да падат камъни.

Беше логично.

Дан стана неустойчиво на крака сред камъните, които продължаваха да се носят шеметно надолу.

— Най-безопасно е да се долепиш до стената! — викна Алистър.

Дан допря гръб до твърдата скала. Прокара лъча на фенерчето наоколо и видя, че и другите са направили същото. Джона не можеше, разбира се, но Иън и Хамилтън държаха носилката възможно най-близо до стената.

Дан забеляза, че на сантиметри от лицето на Ейми пада огромен камък. Дори през тътена чу как Шиниъд пищи:

— Не искам пак! Не искам пак!

Усети върху рамото си ръката на Алистър. Той го беше хванал, за да го задържи.

— Дръж фенерчето далеч от падащите камъни! — извика му мъжът. После се доближи. — Искаш ли да го нося аз?

— Не, благодаря! — отговори Дан и премести фенерчето в другата си ръка.

Хвана го зад гърба си.

И се дръпна от ръката на Алистър.

„Той не се опитваше да ми спаси живота или да ме защити — помисли си вбесен. — Готвеше се да открадне фенерчето веднага щом всичко това приключи. И Алистър иска да изтича напред!“

Камъните падаха все по-рядко, после всичко утихна.

— Добре ли са всички? — попита с треперлив глас Ейми.

Иън огледа останалите — да види как са.

— Отървахме се само с драскотини и прорезни рани — заяви той. — Хайде нататък!

Но на пътя им имаше купчина натрошени камъни. Наложи се Хамилтън и Иън да обединят усилията си, за да отместят някои от най-големите камъни, пречещи им да продължат нататък.

„Уф! Заради взривовете трябва да стоим близо един до друг!“, помисли си Дан.

Ако не друго, Алистър осъзнаваше поне това.

Той потупа Дан по гърба и не се опита да се пресегне към фенерчето.

— Знаех си аз, че мога да ви преведа, без да пострада никой! — заяви Алистър. — Да ти призная, навремето обещах на майка ти и баща ти…

Дан се извърна рязко към него.

— Само да си посмял да ми говориш отново за обещания! — изсъска той. — Дори не знаеш какво означава това!

* * *

Между взривовете минаваха през още и още счупени врати. Дори Ейми вече почти не си даваше труда да чете въпросите. Колкото и да мислеше за друго, виждаше, че Мадригалите явно се опитват да обединят с въпросите различните кланове.

„Да, едно обикновено семейство сигурно ще се сплоти, ако седне да играе на «Монополи» — помисли си тя. — Но Кахил? Изключено.“

Излязоха при поредната врата с поредния надпис:

„Разтворимо желязо — помисли си по инерция Ейми. — Това беше първият ключ към загадката, който намерихме.“

Значи Мадригалите очакваха участниците в надпреварата вече да са се сприятелили дотолкова, че да споделят помежду си ключове към загадката? „Няма да стане никога“, отсъди Ейми.

* * *

„Трийсет и шест — помисли си Иън. — Трийсет и седем, трийсет и осем.“

Още откакто бяха влезли в тунела, той броеше вратите с въпроси върху тях. Беше сигурен, че трийсет и деветата врата ще бъде последната.

Както държеше с една ръка импровизираната носилка с Джона, той се дръпна от лъча на електрическото фенерче и докосна в сумрака с пръсти Натали по ръката.

Тя вдигна към него очи, огромни и озадачени.

„Дали ще ме разбере? — запита се брат й. — Веднага щом мина през вратата, ще наклоня носилката така, че Джона да падне назад и да покоси всички останали. Натали трябва да грабне от Дан фенерчето, после двамата с нея ще побегнем. Ще отидем първи при наградата.“

Иън не беше сигурен, че Натали ще разбере какво да прави. Наложи се да й пошушне на ухото, при което другите го изгледаха подозрително.

„Както и да е. Няма да имат време да реагират“, помисли си Иън.

Пресегна се да бутне последната врата.

Тя обаче беше заключена.

И върху нея имаше въпрос, чийто отговор Иън не знаеше.