Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (31)

Глава 31

Хамилтън още носеше в себе си електрическо фенерче. Веднага щом камъните спряха да падат, го извади и освети с него Дан.

Той едва си поемаше дъх.

— Трябва му… трябва му… — подхвана Хамилтън.

— Инхалатор — довърши Ейми.

Затърси трескаво из джобовете на брат си. Прахта из въздуха пречеше и на нея. Очите й сълзяха, дробовете я присвиваха, гърлото й беше пресъхнало.

Или това се дължеше на страха и паниката й?

— Не Дан — пророни Ейми. — Само не Дан!

— Това ли е? — попита Хамилтън, като вдигна инхалатора, който беше паднал на няколко сантиметра от тях.

Ейми го грабна от ръката му и го пъхна в устата на брат си.

— Дишай! — прошепна.

Дан започна да си поема въздух.

Ейми се свлече до крака на масата. „Кога ли Дан е започнал да си носи инхалатор, вместо да разчита на Нели?“, запита се тя. Едва устоя на желанието да се пъхне под масата, да прегърне брат си и да изкрещи: „Благодаря ти, че си толкова отговорен!“.

На него щеше да му стане много неприятно.

Ейми се чувстваше замаяна, за да мисли трезво. Наложи си да се успокои и да се огледа. Масата на Оливия наистина се беше оказала безопасно място. Само се беше сцепила на места, от които стърчаха назъбени трески. Но около нея беше осеяно с огромни камъни, които можеха да убият всеки от тях.

Ейми си пое задъхана въздух и погледна Хамилтън.

— Ти спаси живота на Дан — каза му. — Както спаси моя в Австралия.

Очакваше той да започне да се перчи, дори да се похвали как, ако се налага, може да отмести двеста и петдесет килограмов камък. Но и Хамилтън дишаше запъхтяно.

— Дължа ви го — каза. — И на двамата. Заради всички пъти от началото на надпреварата за ключовете, когато семейството ми се е опитвало да ви навреди. И… — Лицето му се сгърчи. — И защото мисля, че тези камъни вероятно падат заради семейството ми. Защото майка ми, баща ми и сестрите ми са се опитали да проникнат с взлом в шахтата на асансьора. Ударната вълна може би е достигнала дотук.

Ейми се взря в Хамилтън, който изглежда се мъчеше не по-малко от Дан.

Преди Холтови наистина бяха в състояние да вдигнат във въздуха шахтата на асансьора. Но напоследък като цяло прибягваха рядко до насилие.

„О! — осъзна Ейми. — Заради влиянието на Хамилтън ли? И сега той не е с тях и заради това…“

— Може пък да е най-обикновено земетресение — предположи тя. Странно, мисълта, че може да е земетресение, й подейства успокояващо. — Случват се.

— Не и в Ирландия — намеси се Шиниъд. Беше се сгушила точно зад Хамилтън под масата. — Тук обикновено няма земетресения.

Явно се стараеше да говори презрително, както винаги, но гласът й трепереше — а-ха, и Шиниъд да се разридае.

— Мадригалите — промърмори Алистър. Той лежеше на пода до Шиниъд. Дори в слабата светлина на електрическото фенерче Ейми видя, че лицето му е влажно от потта и той диша трудно като Дан. — Мадригалите ни наказват.

— Няма такова нещо — поклати вироглаво Ейми глава. — Мадригалите не искат наказание. Знам, трудно ви е да повярвате, но Мадригалите всъщност се опитват да донесат мир.

Изражението на Алистър не се промени.

— Явно го е направил някой, който се домогва до наградата — заяви Натали пискливо и ужасено.

Ейми забеляза, че двамата с брат й са се притиснали един до друг зад Алистър, точно в края на масата.

„Дали Оливия Кахил би останала доволна? — запита се Ейми. — Вместо да седнат заедно на една маса, нейните потомци са се притиснали един до друг под нея: хора от клана на Мадригалите, Томас, Екатерина и, и…“

Ейми се взря с присвити очи в мрака.

— Взривът може би е бил предизвикан от братята на Шиниъд — предположи напрегнато Иън. — Или от Кора Уизард. Може би тя вече не се доверява на Джона.

— О, не, не! — възкликна Ейми. Грабна от стиснатите ръце на Хамилтън електрическото фенерче и насочи лъча към камъните и прахоляка. — Къде е Джона?

* * *

Намериха го под купчина камъни, от кръста нагоре той бе затиснат частично от огромна музейна витрина, на която пишеше: СТРЕМЕЖЪТ НА МАДРИГАЛИТЕ КЪМ МИР.

„Лестър — помисли си немощно Дан, още замаян от астматичния пристъп. Или може би щеше да бъде замаян и без него. — Лестър, Ирина, мама и тате. А сега…“

— Още диша! — оповести Хамилтън, докато отместваше камъните.

— Така ли? — учуди се Дан.

— Едва-едва — уточни Шиниъд, след като се надвеси над Джона. Започна да го дърпа и тегли. — Щом дойде в съзнание, ще го боли много. И двата му крака определено са счупени, няколко ребра също…

— Пооправете го, за да не издъхне, и да вървим — подкани напрегнато Иън.

— Моля? — ахна Ейми. — Не чу ли какво каза Шиниъд? Джона има нужда от помощ! От лекарска помощ! Някой трябва да го пренесе обратно.

— И кой ще го направи? — попита присмехулно Иън. — И как? — Той посочи. — Вратата, откъдето влязохме, е затисната изцяло от камъни.

Дан не го беше забелязал. Беше погълнат от това да си възстанови дишането, а после да търси Джона. Сега обаче Хамилтън насочи единственото неповредено електрическо фенерче към вратата. От камъните наоколо тя дори не се виждаше.

— Има само един начин да се измъкнем оттук — заяви Иън и сега вече посочи другия край на помещението, където подът се накланяше. — Долу в дъното.

— Защо тогава не изтичаш напред? — заяде се Алистър. — Защо не оставиш кървящите сърца да се грижат за Джона, докато ти взимаш наградата?

— Защото Мадригалите няма да ме пуснат — отвърна Иън и изгледа Ейми и Дан. — Именно те са създали това място, нали така?

Дан и Ейми кимнаха едва доловимо.

— Разгледах и вратата пред нас — продължи Иън. — И за нея са нужни отпечатъци от пръсти на хора и от петте клана. — Той погледна мрачно надолу към Джона, който продължаваше да лежи в безсъзнание. — Как мислите, ако Джона умре, дали отпечатъкът му ще свърши работа?

* * *

— Заради теб другите ще ни намразят — пошушна му на ухото Натали. — Мислят си, че можеш да убиеш преднамерено Джона. А и тях. Толкова ли не помниш, мама все повтаря, че е за предпочитане в началото да си мил, докато…

— Не ми цитирай мама — изръмжа брат й.

Натали примигна, за да не се разплаче.

„Да не си мислиш, че и аз не чувам наум гласа й?“, му идеше да изкрещи на сестричката си. Беше му много трудно да се откъсне от всичко, на което ги беше учила майка им, дори да се престраши да мисли самостоятелно.

Погледна назад през рамо към мястото, където другите подлагаха под счупените крака на Джона раницата му. После го преместиха на нещо като носилка, направена от знамето на ООН, което беше изложено в една от витрините. Както личеше, Мадригалите твърдяха, че са допринесли за учредяването на ООН и на всички други, свързани с мира организации, създавани през последните пет века.

„Поредните лъжи — отсъди Иън. — Карай. Сега това не е важно.“

— Побързайте! — подкани той останалите.

Дан, Ейми и Хамилтън бяха тръгнали да търсят сред отломъците друго работещо електрическо фенерче. Шиниъд и Алистър събираха най-различни неща: тел, въже, батерии, рамки от витрини за експонати, счупените очила за нощно виждане. Дали не се опитваха да направят още едно фенерче?

— Няма време за такива неща! — настоя Иън. — Идвайте!

Алистър, който разглеждаше една витрина, вдигна очи.

— Не те свърта на едно място, бързаш да продължиш нататък… — промърмори той. — Накъде си ни повел, към капан, заложен от майка ти ли?

— Не! Водя ви там, където нея я няма! — избухна момчето.

Натали заклати трескаво глава в опит да даде знак на брат си.

— Трябва да им кажем — настоя той. — Иначе няма да ни послушат.

Натали преглътна.

— Изиграхме мама — подхвана тя през нещо като хлипове. — Преди да отидем в Стратфорд й казахме, че следващият ключ е в Шекспировата библиотека „Фолджър“ във Вашингтон, окръг Колумбия.

— Тя няма да тръгне без вас — обвини ги Хамилтън.

— Опита да ни вземе със себе си! — обясни Натали. — Но си взе билет за първа класа, а нас с Иън ни прати във втора.

Прошепна последната дума, сякаш се притесняваше да я изрече на глас.

— И така, качихме се на самолета, но после се измъкнахме и право в Стратфорд — обясни Иън. — Знаехме, че разполагаме само с времето, през което мама ще стигне в окръг Колумбия, ще види, че сме я изиграли, и ще се върне.

— Да, ще се върне в Англия, но няма откъде да знае, че сте тук — заяви Дан.

— О, ще разбере — отсече Натали. — В това отношение е ужасна.

— Проверихме разписанието на полетите — продължи Иън. — Според нас едва ли вече е тук, но…

— В това отношение е ужасна — повтори Ейми.

Всички замълчаха, свъсени в бледата светлина на единственото електрическо фенерче.

— И сега какво? — попита Хамилтън с тътнещ глас, толкова силен, че Иън трепна. — Дори майка ви да се добере до острова, как ще се промъкне през всичко това? — посочи той купчината натрошени камъни, препречили вратата.

— Ще използва експлозив — отговори Иън. — За пореден път.

Видя, че другите са схванали за какво им говори: да, това, че именно Изабел е причинила първия взрив.

„Все й е едно дали няма да нарани, или да убие някого с тези взривове. Ако реши да слага още експлозив, за да си проправи път, няма да е безопасно в това помещение.“

— Хамилтън, вие с Иън ще носите Джона — каза Ейми. — Двамата сте най-силни. Ти, Дан, вземи фенерчето. Дръж го здраво.

Иън не искаше да носи Джона. Искаше да не е обременен с такива задължения, така че, щом наближат голямата награда, да се стрелне напред и да изпревари всички. Сега обаче по-важно бе да се придвижат.

Той вдигна знамето на ООН откъм единия край, а Хамилтън — откъм другия. Продължиха нататък, като се препъваха почти на всяка крачка. При вратата Иън дори хвана пръста на Джона и натисна с него копчето на клана Джанъс.

След първата врата имаше, разбира се, втора. Тя беше покрита с голяма табела. Дан доближи електрическото фенерче, така че всички да я прочетат:

Иън се подсмихна.

„Винаги има начин да измамиш“, каза си той.

Усмивката му помръкна. Дали това бяха думи, на които го беше научила майка му? Или той наистина го мислеше?

* * *

— Вярваш ли на Иън? — пошушна Дан на Ейми.

— Разбира се, че не — отвърна тя също през шепот. — Но засега май нямаме друг избор.

Дан видя отпред Иън и Хамилтън, които бяха обединили силите си, за да вдигнат Джона и да го пренесат над един особено голям камък. Сега вече се намираха l тесен тунел и около тях нямаше друго, освен скали. Електрическото фенерче на Дан хвърляше навсякъде зловещи сенки.

Той зави и пред тях изникна поредната врата с надписи по нея:

{ing:poredna_vrata_118}

Но вратата вече беше отворена и беше увиснала на пантите.

Докато минаваха през нея, никой дори не си даде труда да прошепне: „Нанерл“.

Групата излезе при друга врата, и тя с табло с имената на петте клана.

Тя също беше отворена.

— Сигурна съм, че нататък има още врати и те са заключени — каза пискливо Ейми. — И затова ни трябват всички, дори Джона…

Дан се опита да срещне погледа на сестра си.

„Можем да изтичаме напред — помисли си с надеждата тя да го разбере. — Държа единственото фенерче. Ако всички врати са отворени, можем да оставим другите в тъмното, да избързаме и…“

Точно тогава земята отново се разтресе и от тавана западаха камъни.

Този път нямаше маса, под която да се скрият.