Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (19)

Глава 19

— Казах ви вече — настоя пилотът. — Там няма нищо!

— Аз пък ви казвам, че има — отсече Нели, която стоеше само на сантиметри от него. — Така и така ви плащаме тонове пари да ни откарате дотам.

Пилотът посочи екрана на компютъра.

— Нека ви обясня още веднъж — подхвана той уж много търпеливо. — На петдесет и три градуса северна ширина и шест градуса западна дължина има само вода. — Мъжът премести изображението и на монитора се появи само син цвят. — Да, край бреговете на Ирландия е, но там няма остров. Няма дори голяма скала. Няма къде да кацнем!

— Ще скочим с парашути! — заяви Нели.

Пилотът изсумтя.

— Знаете ли какви неприятности ще си имам, ако оставя две деца и една тийнейджърка да скочат насред Ирландско море? — попита той. — Мога да си изгубя лиценза.

— Не съм никаква тийнейджърка! — кипна Нели. — На двайсет години съм!

Двамата спориха сякаш цяла вечност, а през това време Дан и Ейми си направиха късна импровизирана вечеря с онова, което бяха купили от автоматите на площадката за хеликоптери. Дан дояждаше шумно последното пакетче пържен бекон.

— Ами ако добавим още две хиляди долара, за да ни откарате дотам? — предложи той.

Всички се обърнаха и го изгледаха.

„Какво толкова! — учуди се момчето. — Не може ли да се държа като единствения спокоен и разумен човек тук?“

Спомни си, че преди надпреварата за ключовете не е могъл да се държи така.

Преди нея, разбира се, не беше имал и достъп до огромни парични суми, с които да подкупва хората и те да изпълняват желанията му.

— Добре тогава — тросна се пилотът. — Ще извърша този налудничав полет. Колкото да погледнем. Няма да кацаме върху вълните! Вие няма да скачате с парашути! Няма дори да отваряте люковете, ако не ви кажа, че е безопасно!

По време на полета обстановката беше доста напрегната. Нели каза на Ейми и Дан ако могат да поспят, но затвореше ли очи, Дан все виждаше тълпата врагове в църквата. Унасяше се, но се будеше рязко от кошмари с другите участници в надпреварата, които го гонят с вили и факли, с ковчега от гроба на Шекспир, който се издигаше от пръстта и го погваше, и с Изабел Кабра, която се появяваше неочаквано, за да…

— Ето го! — изписка Нели.

Дан трепна и изправи гръб. Примига от внезапно заслепилата го светлина: слънцето тъкмо изгряваше над морето. Долу, сред подскачащите вълни, се виждаше черна точица.

— Видяхте ли сега? Казвах ли ви аз? Все пак има остров — усмихна се тържествуващо Нели.

— О, не, не, не — отвърна пилотът. — Това е само… — Той погледна надолу към таблото с уредите. Завъртя един от циферблатите. Взря се в екран, който явно беше хеликоптерна система за глобално позициониране. — Не може да бъде! На никоя карта не е отбелязан остров!

— Съвсем в стила на Кахил — промърмори Ейми, която седеше до Дан. Каза го съвсем тихо и от пърпоренето на витлата пилотът не я чу. — Сигурно от пет века подкупват картографите, за да не нанасят острова. Колко ли кораба са се разбили заради тях?

— Като с Лестър — пророни Дан.

Взря се в надигналата се вода и си представи корабокрушенци, които се подават отчаяно от вълните точно както Лестър беше размахвал ръце от подвижните пясъци в Ямайка.

— Именно заради това трябва да победим — прошепна в отговор Ейми.

Беше казала същото и в деня, когато загина Лестър: че са длъжни да стигнат до края на надпреварата заради обикновените хора, пострадали или загинали, докато Кахил са си оспорвали властта над света. Дан беше съгласен, но не искаше и той да бъде обикновен. Беше забавно да разполага с власт, да има хиляди долари, които да пръска на воля, за да постига своето.

Беше по-лесно да не мисли за всичко това.

И си каза, че причините са без значение: независимо дали ще го направят заради Лестър, заради Мадригалите, заради паметта на Грейс и на родителите им, за да попречат на другите отбори да се сдобият с прекалено голяма власт… При всички положения, те с Ейми трябваше да победят.

— Вижте, островът е достатъчно голям, можем да кацнем на него — ликуваше на предната седалка Нели.

Без да казва и дума, пилотът сниши хеликоптера. На Дан му се повдигна: пилотът можеше да се спусне много по-плавно.

— Чакайте! — извика момчето. — Ей там! Трябва да се приземим ей там!

Островът се състоеше от посипан с камъчета широк плаж, водещ към поле с висока трева, и от огромна отвесна скала с тясно равно пространство отгоре. Дан не си представяше какви причудливи природни сили са в състояние да създадат такъв пейзаж — може би той не беше дело на природни сили. И беше измайсторен от Кахил. Дан знаеше, че онова, което е видял, не е природа: врата с метална рамка отгоре на зъбера. И до нея метално табло с номерирани бутони.

— Кацнете при вратата! — кресна момчето.

Пилотът въздъхна отчаяно.

— Нищо ли не знаете за хеликоптерите? — попита той. — Ако се опитам да се приземя там, витлата ще ударят вратата, а ние ще паднем от скалата и ще загинем.

— В такъв случай спуснете въжена стълбичка като по филмите и ще слезем по нея — предложи Ейми.

Дан направо не повярва на ушите си.

— А знаете ли колко дълго трябва да се обучавате, за да го направите? — попита пилотът. — Вие нямате опит, течението ще ви помете и ще умрете.

— Освен ако не се блъснем в скалата — тогава пак ще умрем — промърмори тихо Дан.

Този тип беше голям смешник.

— Ами с парашути… — подхвана Нели.

— Вятърът ще ви отнесе в морето — възрази пилотът. — И ще очаквате от мен да ви се притека на помощ.

— Значи и със стълба, и с парашути ще ни отвее и ще умрем — промърмори още веднъж Дан.

Ейми го погледна свъсена и поклати глава.

— Много ви моля — каза, след като се наведе напред. — Няма ли някакъв начин да…

— Ще кацна на плажа. И никъде другаде — натърти пилотът. — Това е много повече, отколкото ви обещах в началото.

Не можеха да направят нищо.

Хеликоптерът се приземи. Дан тръгна към подножието на скалата. Тревата го зашиба по краката и гърдите. После той си удари крака в нещо твърдо.

— Ау! О!

Отскочи назад и видя в какво се е препънал: във висок тесен камък, скрит в тревата.

Ейми, която вървеше до него, беше отместила тревата, затулила друг такъв камък.

— Това, Дан, са надгробни камъни — каза тя. — Поредните гробища. — Момичето пребледня. — О, не! О, не! Когато Фиск каза, че това е последната ни спирка, дали е имал предвид, че…

На Дан му се зави свят и за миг той не чуваше нищо от това, което казваше сестра му. Забеляза, че на равни разстояния в тревата има цяла редица надгробни камъни.

„Смърт — помисли си той. — Цялата надпревара за ключовете към загадката е свързана със смъртта. Мъртви родители, мъртва баба, мъртви предци, всички ключове по гробове, гробници и крипти…“

Разтърси глава, за да прогони мислите за смъртта.

— Я се стегни! — рече грубо на Ейми. — Не се дръж така, сякаш никога досега не си стъпвала на гробища. Когато каза, че това е последната ни спирка, Фиск имаше предвид, че именно тук ще намерим последния ключ към загадката. И именно тук ще победим.

Пресегна се и докосна надгробния камък отпред, толкова древен и разяден от стихиите, че надписът по него не се четеше. Но Дан напипа с пръсти нещо, останало от него: дати.

— Това, Ейми, е някъде от 1432 или 1482 година — каза той.

— В такъв случай сме на гробищата на първото семейство от рода Кахил — отсъди тя. Отстъпи назад и погледна надгробните камъни, после и обраслото с трева, ширнало се пред тях голо поле. — Къщата на Гидиън и Оливия Кахил е била ей там. Била е с ограда. Видях картинки в книгите с историята на рода на Алистър в Корея.

— Но къщата е изгоряла преди пет века — напомни брат й. — Значи според теб последният ключ към загадката е някъде из тревата, така ли?

— Не — отвърна Ейми. — На всички картинки имаше стрелки. Тогава не разбрах за какво са, но сега… Помниш ли как Фиск каза: „Вие решавате. Само нагоре!“. Насочваше ни.

Тя извърна поглед към скалата и плъзна очи все по-нагоре и нагоре. Зъберът беше с височината на небостъргач — върхът му закриваше слънцето.

— Трябва да намерим начин да се качим при вратата — каза Дан.

Ейми кимна.

— Ще се наложи да се върнем за алпинистко оборудване — рече тя. После се свъси. — Или за пилот, който да ни спусне по въжена стълба, без да ни обяснява, че ще умрем.

— Това ще отнеме цяла вечност — възрази момчето.

Ейми се взря във водата около острова, където не се виждаше нищо.

— Може би имаме време — рече тя. — Никой от другите отбори не е видял панделката.

Дан поклати глава, но не защото не беше съгласен, а защото бе нетърпелив. Искаше още сега да приключи с надпреварата за ключовете. Погледна към хеликоптера, където Нели пак спореше с пилота. Колко ли време щеше да им отнеме да го убедят да се съгласи с новия план?

Точно тогава Дан чу пърпоренето на двигател.

Присви очи и се взря в далечината. Във водата вече се виждаше нещо. И то се движеше към тях.

Катер.

Ейми се вторачи в същата посока.

— Сигурно е най-обикновена рибарска лодка — отсъди тя. — Едва ли има нещо общо с нас, с острова и с надпреварата за ключовете.

Дан се взря още по-съсредоточено. Катерът се приближаваше.

— Този там, дето се е подал от прозореца и ни маха, не е ли Хамилтън Холт? — попита той.