Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (29)

Глава 29

Ръцете на Ейми трепереха, докато тя държеше вратата. Престраши се да погледне през рамо назад към другите.

— Още от самото начало Мадригалите са искали семейството да се обедини отново — промълви тихо. — Ние сме потомци на Маделин, петото дете на Гидиън и Оливия Кахил. И…

— Те не са имали пет деца! — възрази Хамилтън. — Имали са четири!

Другите кимнаха и замърмориха — съгласяваха се не с Ейми, а с Хамилтън.

Тя преглътна и си наложи да продължи:

— Когато Гидиън е починал, Оливия е била бременна. Когато Маделин се е родила, другите вече са били скарани и разделени. А после не е било безопасно да казва. — Ейми също не се чувстваше в безопасност. Опита се да довърши. — И така, Мадригалите не искат друго, освен да се сложи край на враждата. Искат хармония. Мир. За да има… за да има…

Не намери сили да изрече думата прошка пред Алистър, който беше съдействал да бъдат убити родителите й, и пред Джона, Иън и Натали, които се бяха опитали да убият нея и Дан. И дори пред Шиниъд, която никога не се бе държала другояче, освен гадно.

— Излиза, че ние сме добрите — намеси се и Дан.

— Да бе, да! — ухили се Иън. — Заради това ли Мадригалите постоянно крадат ключовете към загадката, намерени от другите кланове, рушат всичките им планове…

— Правим го, за да попречим някой от клановете да натрупа прекалено голяма власт — обясни другото момче. — За равновесие.

Ейми не разбра дали някой му е повярвал. Насочи лъча на електрическото фенерче напред, през отворената врата. Той освети друга врата и табло към нея, този път със съвсем очевидно предназначение. Върху таблото имаше пет копчета в кръг, всеки с надпис:

— Погледнете — прикани момичето. — Това не доказва ли желанието на Мадригалите всички да се разбират? За да продължим нататък, трябва да присъства по един човек от всеки клан.

Никой не отговори. Всички бяха погълнати от това да се спуснат напред и да натиснат копчетата. Алистър и Шиниъд се заблъскаха с лакти в надпреварата кой пръв ще се добере до копчето на клана Екатерина. Освен това Алистър не изпускаше от око Иън, Натали, Ейми и Дан.

Сърцето на Ейми се сви.

„Той си мисли, че таблото ще раздели клановете, вместо да обедини всички — реши момичето. — И е прав. Таблото може да направи и това. Не и на нас с Дан, но с другите…“

Вратата изщрака и се отвори, след което всички се юрнаха вътре, като си хвърляха подозрителни погледи.

Ейми се отпусна до една стена. Явно бе опряла, без да иска, някакъв бутон, защото изведнъж помещението бе удавено в светлина.

— Поредният музей? — простена Дан.

Наистина беше музей.

„Точно като бастионите на другите кланове“, помисли Ейми.

Докато гледаше помещението, което беше пълно с витрини и експонати, си възвърна самообладанието. За разлика от музея на Джанъс с изумителните му произведения на изкуството или музея на Екатерина, където имаше какви ли не смайващи и ужасяващи изобретения, експонатите тук бяха доста обикновени. Точно в средата имаше маса, която сякаш заемаше почетното място.

Ейми тръгна бавно към нея.

На масата имаше витринка с два листа хартия: единият очевидно беше стар и беше запълнен със старовремски букви на език, който момичето не можеше да разчете — вероятно галски? Другият беше нов и бял, с написан на машина текст и с надпис отгоре:

ПРЕВОД НА ОНОВА,

КОЕТО ОЛИВИЯ КАХИЛ

Е НАПИСАЛА СОБСТВЕНОРЪЧНО

Ейми ахна и зачете:

Масата, на която се хранеше семейството, бе сред малкото вещи, оцелели в ужасния пожар от 1507 година. Това се дължи на чиста случайност, понеже бях накарала Томас и Люк да я изнесат, за да я почистя и лъсна на яркото слънце. Не знаех какъв мрак ще ни връхлети. Гледам сега масата и още си спомням по-честити времена: съпруга си, децата, себе си, всички здрави и невредими ядем със смях боб чорбата или кашата… Сега седя на същата тази маса само с Маделин: тя яде хляб със сладко, а аз се давя от скръб и й казвам: „Върни ги. Събери ги отново“. Няма да зърна повече на този свят Гидиън, но най-съкровената ми мечта е да видя как Люк и Катрин, Томас, Джейн, Маделин и аз пак седим заедно на тази маса. Много те моля, Маделин…

Някои думи бяха останали неизречени, но после имаше още, очевидно написани след време:

Най-съкровената ми мечта няма да се сбъдне никога. Колкото и да търси Маделин, единствените новини, на които се натъква, са за смърт по целия свят. Не мога да разкажа всичко — болката е прекалено силна. Не мога да се примиря, че децата ми са издъхнали толкова далеч от мен и едно от друго, в такова отчуждение. Маделин се опитва да ме утеши с мисълта, че сега на оня свят ме чакат мнозина — в своя по-щастлива разновидност, по-великодушни, не толкова войнствени. И да ви призная, копнея за това. Стара съм вече, самата аз не съм далеч от онзи свят. Но и на този още имам надежди и страхове. Знам, че стремежите и домогванията на съпруга ми отприщиха в семейството ни унищожение и ужас и най-големият ми страх е, че семейството вече е започнало да отприщва още по-голяма разруха по земята като цяло. Убедена съм, че на това може да се сложи край само ако семейството ми се сплоти отново и прости за миналото. Твърде късно е за Люк, Катрин, Томас и Джейн, но може би децата им или децата на техните деца… Имам нова най-съкровена мечта. Един прекрасен ден по един от потомците на всяко от децата ми — дори на Маделин — да седнат заедно на тази маса. Те ще простят за миналото. Ще вземат от него само каквото е полезно за бъдещето. И тогава вече родът Кахил ще намери покой.

След като прочете писмото, Ейми усети, че се е просълзила. Прокара върховете на пръстите си по масата: тази, на която години наред се е хранело едно щастливо семейство, преди животът му да бъде разбит от трагедии и предателства. Спомни си колко е страдала майка им, когато като малки те двамата с Дан са се карали.

Оливия Кахил също е била такава майка. Единственото, което е искала за децата си и за потомците им, е да живеят в разбирателство.

„На този остров едно семейство се е разпаднало. Пак на този остров едно семейство може да се обедини отново — помисли си Ейми. — Дали наистина е толкова просто, дали е достатъчно да седнем заедно на масата?“

Тя побърза да избърше сълзите. Обърна се, готова да го предложи на всички останали. Но нещо я спря.

„Най-лошото, което сме правили с Дан като малки, беше да се караме за играчки — помисли си Ейми. — Не беше за нещо сериозно и мама все успяваше да направи така, че да се сдобрим. Но как Оливия Кахил и Мадригалите очакват всички да забравят миналото, при положение че в това минало има убийства?“

Усети как й причернява и как болката от загубата на майка й и баща й измества всичко, което тя чувства към желанията на Оливия Кахил.

„Просто е невъзможно“, каза си — една мисъл, към която се връщаше отново и отново след Ямайка.

Точно тогава горе се чу тътен, звук като от гръмотевица. Самият под като че ли се разтресе.

И от тавана западаха големи камъни.