Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (20)

Глава 20

Семейство Холт бяха пристигнали с алпинистко оборудване. Изсипаха се на каменистия плаж с въжета карабинери и дори пикели.

— Как? — попита Ейми, която стоеше като вцепенена.

Беше си жива мъка да гледа как другият отбор се придвижва толкова успешно към скалата.

— Какво как, Ейми? — попита Хамилтън, който проверяваше възлите по въжето си.

— Как решихте толкова бързо главоблъсканицата, при положение че не разполагахте с друго, освен с разнищен плат? — попита Ейми. — И как разбрахте, че трябва да носите въжета и всичко останало?

— Не сме решавали никаква главоблъсканица, Ейми — уточни момчето. — Просто ви проследихме.

— Сложихме на колата, която Нели взе под наем, проследяващо устройство — добави ухилена Мадисън.

— А после вече на летището за хеликоптери беше лесно да проверим летателния ви график — уточни злорадо Рейгън.

„Не — идеше й на Ейми да започне да недоволства. — Не е честно! Следата към ключа си беше наша!“

Но бяха бързали да напуснат час по-скоро Стратфорд и не бяха проверили дали няма проследяващи устройства. Беше изключено и да убедят пилота, толкова обсебен на тема безопасност, да не попълва летателен график.

Нямаха никакъв шанс.

— Пък и носим почти навсякъде със себе си алпинистко оборудване — допълни Хамилтън. — Не го ли правят всички? — Явно се постъписа от смаяните лица на Ейми и Дан. — О, сигурно не! — промърмори и пак се зае с въжетата. — Лошо правите.

— Както в онзи прочут цитат на Шекспир — допълни Айзенхауър, който сновеше наблизо. Присви очи, сякаш се мъчеше да си спомни. После лицето му грейна. — Шекспир винаги е казвал: „Бъди готов!“.

— Това не е никакъв цитат от Шекспир — възрази Дан. — Това е девизът на скаутите!

— И на скаутките — допълни Ейми.

Айзенхауър продължи да гледа все така самодоволно.

— Да бе, и каква полза от всичките ви засукани знания? — попита той. — Ние от семейство Холт ще ви оставим тук, долу, в прахта. А ние ще бъдем горе! — посочи той върха на скалата, сякаш там беше раят. — И ще грабнем голямата награда. Ние от семейство Холт ще властваме за вечни времена над света! — Айзенхауър заби пикела в първата цепнатина отстрани на скалата. — Я да видим кой ще ни се присмива сега!

„Знае — помисли си Ейми. — Знае, че това е последната спирка. Последната възможност да победи. Нещо, което… ние с Дан няма да направим.“

— Чудо голямо, като можете да се катерите по-добре от нас — кресна Дан, когато петимата от семейство Холт тръгнаха да изкачват скалата. — Наградата не си стои там горе и не чака просто да я вземете. Там има врата и табло! Обзалагам се на каквото искате, че вратата е заключена. Обзалагам се, че има математическа главоблъсканица, която трябва да решите, за да наберете върху таблото кода. Обзалагам се, че ще се наложи да слизате и да ме молите да ви помогна!

Холт просто продължиха да се катерят.

* * *

„Това е най-великият ден в живота ми“, помисли си Айзенхауър Холт.

Висеше на въжето на стотици метри над земята, свежият морски ветрец му духаше в лицето, жена му и децата му бяха до него. Благодарение на усилието, на сплотеността на семейството, на адреналина, бликнал по вените му — благодарение на всичко това, изкачването беше достатъчно, та Айзенхауър да смята деня за прекрасен.

Но изкачването щеше да бъде най-успешното в живота му. Предният ден беше ужасен, но ако не друго, то поне му беше донесъл ценна информация. И сега Айзенхауър знаеше, че окончателната победа го чака на върха на скалата. Семейството му щеше да спечели най-голямата награда, която можеше да грабне — най-голямата награда, която можеше да грабне който и да било.

Е, да, Айзенхауър още не бе разбрал каква точно ще бъде тази окончателна награда в надпреварата. Той обаче бе наясно, че тя е много голяма и ще засенчи всичките му провали. Това, че са го изритали от военното училище в Уест Пойнт. Че са го изгонили от работата му на охранител, когато случайно си е направил сам на себе си отзад електрошок. Това, че другите от клана Томас му се присмиваха, а и не само те.

Това доказваше и колко верен е един от любимите му цитати: „Важно е не дали са те повалили. Важно е дали след това си се изправил“.

Цитатът беше на великия треньор по американски футбол Винс Ломбарди. Айзенхауър съжаляваше, че нищо в надпреварата за ключовете не е съдържало цитати на Винс Ломбарди, защото той ги знаеше всичките: „Победата не е всичко на този свят, победата е единственото нещо на този свят“, „Ако победата не е всичко, защо тогава се гледа резултатът?“. И…

— Татко — каза тихо до него Хамилтън. — Виж!

Айзенхауър стъпи възможно най-здраво на десетсантиметровия клин и се извърна. От изненада за малко да изпусне въжето: от яхта на плажа слизаше Джона Уизард. Малките Кабра бяха скочили с парашути от малък самолет. А Алистър Ох тъкмо акостираше на брега с нещо, което смътно приличаше на подводница.

Противниците вече бяха тук.

— Май не само ние сме използвали проследяващо устройство — промърмори Хамилтън.

— Ще се върнем с момичетата долу и ще дадем отпор на врага — предложи Мери-Тод. — Айзенхауър, слънчице, вие с Хамилтън се качете и вземете наградата от името на всички нас.

Той отдели секунда, за да погледне с много любов жена си, докато тя и дъщерите му се спускаха надолу.

— Видя ли сега, ето на това му се казва сплотен отбор — рече той на сина си. — Майка ти знаеше какво трябва да се направи и го направи. Това се казва отбор. И в нашето семейство отбор е самото семейство. В смисъл семейството е отбор. В смисъл…

— Знам в какъв смисъл, татко — прекъсна го Хамилтън и на Айзенхауър му поолекна много, защото самият той се беше объркал.

Една минута Хамилтън мълча. За всяко друго дете — за всяко друго дете, което не е от семейство Холт — Айзенхауър щеше да реши, че момчето не казва нищо, защото пъпли по отвесна скала и между него и смъртта има само въже и няколко карабинера. Но Хамилтън можеше да се покатери и насън по такава скала.

— Давай нататък! — ревна Айзенхауър, защото това беше единственият начин да излезеш на глава с вкиснали се хлапетии.

Но Хамилтън видя още малко на забития пикел. Той въздъхна.

— Помниш ли как, когато бях малък, идваше на мачовете ми? — попита. — Помниш ли какво ти казваха другите родители?

— За какво ме питаш, за „Холт, момчето ти е най-доброто в отбора“ ли? — уточни баща му.

Родителите всъщност казваха най-често „Холт, предай на хлапето си да престане да бие моето дете!“ или: „Холт, ще плащаш до края на живота си медицинските разходи по детето ми!“. Но Айзенхауър знаеше какво всъщност искат да му кажат родителите.

— Не — рече Хамилтън. — Онова, другото. Нещо от рода на „Не е важно дали ще победиш, или ще загубиш. Важно е как играеш“.

— Уф — въздъхна Айзенхауър. — Питаш ме какво са казвали родителите на победените, за да си помислят, че няма нищо лошо в това да губиш. Ако победените не си мислеха такива неща, как ще ги накараш да играят срещу победители като нас?

— Ами ако тези думи означават друго? — попита момчето. — Ако означават, че победата не означава нищо, в случай че си я спечелил с измама?

В този миг и перце щеше да събори Айзенхауър от отвесната скала.

„Нима… нима родният ми син смята, че мамя?“, изуми се мъжът.

Това беше най-отвратителният ден в живота му.

— Et tu^[1], Хамилтън? — възкликна той задъхан.

— Татко! — ахна задавено Хамилтън. — Шекспир ли цитираш?

Айзенхауър предположи, че да. За малко да се възгордее, че и той знае нещо от Шекспир, пък било то и две срички. Но какво беше гордостта, при положение че собственият му син се срамуваше от него?

Каквото и да им донесеше надпреварата за ключовете, то нямаше да струва нищо, ако и Хамилтън не се гордееше. Хамилтън и момичетата — ето заради кого искаше Айзенхауър да победи.

— В надпреварата за ключовете… — успя да простене той. — Смяташ, че не побеждаваме честно и почтено ли?

— Ейми и Дан се досетиха как да дойдем тук — отвърна момчето. — И през цялото време ти си мислеше, че съм разбрал сам някои неща, а всъщност разбрах за доста от тях именно от Ейми и Дан. Ние не заслужаваме наградата. Тя се полага на тях.

За миг на Айзенхауър му се стори, че виси над огромна бездна, закрепен на възможно най-тънката нишка, а отзад го духа студен вятър. Всъщност това бе доста точно описание на положението, което бе заел спрямо скалата и всичко останало. Но той едва сега усети колко леден е вятърът и колко пуста и огромна е бездната под него.

Точно тогава осъзна къде се е объркал синът му.

— Хам, Хам, Хам — засмя се Айзенхауър. — Ти разглеждаш надпреварата за ключовете просто като поредната игра. И аз го правя с повечето неща. Но има голяма разлика. Игрите си имат правила. А надпреварата за ключовете — не. Щом няма правила, няма и измама.

— Ами правилата, които се очаква да спазваме в живота? — попита момчето. — И които те правят свестен човек?

Айзенхауър погледна изпитателно сина си. Беше чувал от други родители, че не разбирали децата си, но той нямаше представа какво е това.

До този миг.

— Не казвам, че трябва да преотстъпим на Ейми и Дан победата — побърза да уточни Хамилтън, като стъпи по-устойчиво върху скалата. — Просто казвам, че не е зле да я поделим с тях.

— И резултатът да бъде равен? — не повярва баща му. — Синът ми е готов на равен резултат?

— Нямах предвид това — възрази момчето. — Знаеш, че всяка година бейзболните отбори привличат нови играчи. Или ги купуват. — Кой знае защо, беше спрял да се изкачва и висеше до отвесната скала. — Все едно взимаме в отбора си Ейми и Дан.

— Но отборът ни — това е нашето семейство — натърти Айзенхауър. — Ние не взимаме чужди хора! Не купуваме никого!

Хамилтън се взря съсредоточено в очите на баща си.

— Ако искаме, можем и да привлечем — настоя той. — Ейми и Дан също са от нашето семейство.

— Не са — отсече вироглаво баща му. — Не са, и толкоз. Грешиш! — Заклати толкова силно глава, че едвам се удържа върху скалата. — Те не са от семейство Холт! Аз съм капитан на отбора! Аз съм ти баща! Никой не е от отбора ни, освен ако аз не кажа.

Беше ужасно. Синът му говореше едва ли не като онези в сумрачната стая вчера, като мъжете, които го бяха примамили да се отдели от семейството си с обещанието, че ако той им съдейства, ще му предоставят още ключове към загадката, още помощ. Те направо си го бяха похитили и го бяха взели за заложник. Бяха му говорили за броя на ключовете към загадката и кои отбори са напред, а също как никой не притежавал достатъчно ключове, за да победи сам.

Айзенхауър знаеше какво всъщност означават тези приказки: надпреварата за ключовете почти беше приключила и мъжете бяха разстроени, защото победители щяха да станат семейство Холт.

Защо тогава го бяха оставили да стигне до края? Защо не го бяха набили и дори убили, вместо да го предупреждават: „Ще те държим под око“?

— Помисли, татко! — подкани Хамилтън, което си беше жестоко след онова, което Айзенхауър му беше казал на мача на „Манчестър Юнайтед“. — Ако не се съюзим с Дан и Ейми, пак можем да изгубим. Ами ако всички се обединят против нас? Не видя как се държаха другите вчера в църквата. Никой дори не се сби! До снощи де.

— Всички могат да се преструват — ухили се баща му.

„Да се преструват…“

Добра мисъл. Не, направо блестяща мисъл.

Особено ако всички ги наблюдаваха.

* * *

Мадисън Холт отметна назад глава и загледа право към скалата.

— Мамо! — извика тя. — Защо тате и Хамилтън се връщат долу? Наградата по средата на скалата ли беше?

* * *

„Накрая Хамилтън ще разбере — каза си Айзенхауър, докато се плъзгаше по въжето. За миг забрави какво прави — дали се изкачва, или се спуска. Сетне продължи да се движи по инерция. — След като победим, ще проумее защо Дан и Ейми не са могли изобщо да бъдат от нашия отбор. Ще се гордее как съм изиграл всички. Дори него.“