Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (5)

Глава 5

Дан се чувстваше измамен.

Нели и Ейми го бяха убедили, че на всяка цена трябвало да отиде с тях на „Ромео и Жулиета“, понеже мястото било подходящо да потърсят някой ключ към загадката.

— За враждуващи родове е — беше обяснила Нели. — Не смяташ ли, че има връзка?

Освен това двете му бяха казали, че пиесата е увлекателна.

— По времето на Шекспир театърът не се е смятал за нещо изтънчено, за литература и така нататък — каза Ейми, която всъщност направо прочете думите от монитора на компютъра. — Бил е предназначен за простолюдието. Точно както и другото много разпространено развлечение в Лондон от времето на кралица Елизабет — боят с мечки.

— Какви мечки? — попита Дан.

Ейми първо запуши с длани ушите на Саладин и чак тогава отговори:

— О, било е ужасно зрелище — рече тя. — Оковавали са във вериги мечка и после са насъсквали срещу нея цяла глутница други животни — обикновено кучета. Всички са гледали кой кого ще умъртви — дали мечката кучетата, или кучетата нея.

— Звучи ми като „Сървайвър“ — отбеляза Нели. Лицето й помръкна. — Или като тази надпревара за ключовете.

— Е, какво от това — побърза да вметне Ейми. — В „Ромео и Жулиета“ има дуели с шпаги. Два-три. Ще ти харесат.

Сега Дан седеше сякаш от часове в театър „Глобус“ и умираше от скука. Е, да, наистина имаше дуел с шпаги. Един. Но Дан го пропусна почти целия, защото се беше навел към Ейми, за да я попита:

— Я чакай… защо се бият? Само защото единият е показал пръст на другия ли? Какво толкова е направил?

— По времето на Шекспир това е било ужасна обида — обясни сестра му.

— Хм, дали следващия път, когато видя Изабел Кабра, и аз да не й покажа пръст?

Точно тогава дуелът приключи. И след това хората на сцената не правеха друго, освен да си говорят някакви блудкави неща за любовта.

После момичето, Жулиета де, застана на балкона, издаден над сцената.

— О, Ромео, Ромео — въздъхна Жулиета. — Къде си, Ромео?

Дан сръчка Ейми.

— Какво й става, да не е сляпа? — попита той. — Толкова ли не вижда, че тоя Ромео е на сцената, точно под нея?

— Предполага се, че е нощ — пошушна момичето. — Тъмно е и Ромео се крие.

— Не се е скрил особено добре — възрази Дан. — И…

— Шшшт — изшътка сестра му. — Искам да чуя.

Тя се облегна със замечтано лице. Нели до нея също се беше прехласнала.

Дан се огледа. Всички до последния човек в театъра се бяха вторачили в Жулиета със същото тъпо изражение както Ейми и Нели. Дори правостоящите в средата, над които нямаше покрив и върху главите им като из ведро валеше дъжд.

Ейми му беше обяснила, че там нямало покрив, защото театърът бил възстановен в първоначалния си вид от времето на Шекспир.

Дан си помисли, че ако и той стои под дъжда и гледа някаква си глупава пиеса за любов, ще предпочете театърът да не е чак толкова исторически достоверен и главата му да е суха.

Насочи вниманието си към горния край на сградата, три етажа над тях. Местата на Дан, Ейми и Нели бяха отстрани, недалеч от сцената, затова Дан виждаше добре кръглия сламен покрив над наредените на подкова редове — не беше покрит само центърът. Сестра му беше обяснила, че това е единственият сламен покрив в Лондон и че са разрешили той да бъде сложен само защото сламата била специална, трудно запалима.

Първият театър „Глобус“ бил изгорял до основи.

„Поредният пожар — каза си Дан. — Вероятно подпален през XVII век от враждуващите помежду си Кахил.“

Повдигна му се. Случваше му се често след Ямайка, където той бе видял как загива невинен човек. После бе изпаднал в шок, но оттогава правеше всичко възможно да убеди Нели и Ейми, че се е възстановил.

„Нищо ми няма“, заповтаря си и сега.

Освен когато не си спомнеше за Лестър и за опасностите при издирването на ключовете към загадката. Тогава му се повдигаше, пред очите му причерняваше, съзнанието му се вцепеняваше и Дан не знаеше дали няма да повърне, да припадне или да се разпищи и да не е в състояние да спре…

Наложи си да се съсредоточи върху сламения покрив. В него може би беше скрит ключ и той ще го види, докато Нели и Ейми гледат пиесата.

В участъка от слама, накъдето Дан гледаше, изникна ръка.

Той се дръпна рязко назад и примига.

Дали не бе получил халюцинации? Не си ли представяше как отново и отново Лестър се пресяга изпод подвижните пясъци?

Момчето си наложи да погледне още веднъж. Не, не бяха халюцинации. За сламата се бе хванала ръка. Докато Дан гледаше, иззад нея се появи и тъмен силует: някой се беше хванал за края точно срещу сцената и надзърташе.

Зад първата глава се появиха още две с черни качулки.

Дан подръпна Ейми за ръката. Напомни си да не се държи така, сякаш току-що е зърнал дланта на мъртвец.

— Не ми каза, че ще има и нинджи — възкликна развълнуван.

— За какво изобщо ми говориш? В „Ромео и Жулиета“ няма никакви нинджи! — възрази сестра му.

— Как така да няма — отвърна брат й. — Виж! — посочи той задната част на покрива. — Още малко и ще скочат на сцената.

Ейми също погледна нагоре към покрива.

— О, не — простена тя.

Дан извърна за стотна от секундата очи и през това време тримата нинджи започнаха да обличат върху тъмните костюми други дрехи. Същите като на актьорите по сцената: двама от нинджите вече бяха със старовремски рокли, а третият — в брич и туника отгоре. После тръгнаха по билото на покрива и се насочиха към частта над сцената.

— Какво ли търсят? — промърмори Ейми, защото през няколко крачки нинджите в дрехи от времето на кралица Елизабет проверяваха с пръчка сламата.

После се прехвърлиха на място върху покрива, което Ейми и Дан не виждаха, защото то беше точно над тях. Ейми изненада брат си, като се метна над зрителите отпред.

— Извинявайте, извинявайте, но се налага да мина през вас — обясни тя, докато вървеше, а хората я зяпаха и мърмореха.

Само тя бе в състояние да се извинява, докато разбутва множеството. Долу прескочи преградата и се озова в средата, където бяха правостоящите.

— Промушват нещо през водосточната тръба — изсъска тя на Дан.

Той погледна към Нели, която, колкото и да беше странно, още гледаше прехласнато Ромео и Жулиета на сцената. Дан повтори каквото беше направила Ейми и се озова при нея.

— Каква водосточна тръба? — попита я.

Тя му я посочи.

От покрива отстрани на сцената се спускаше улук, боядисан така, че да се слива с пищните декори. Дан понечи да обясни на Ейми, че това всъщност не може да е водосточна тръба, понеже в горния край е запушена. Но лъженинджите бяха махнали капака и бяха пуснали в тръбата нещо като верига.

— С това водопроводчиците чистят тръби — обясни Дан на сестра си. — Ако са се запушили…

От долния край на улука изскочи усукана на фуния хартия.

Ейми се спусна да я вземе.

— Наша си е! — кресна й отгоре нинджата в брича.

— Лошо, лошо! — отвърна му също с вик Дан. — Вече си е наша.

Хората наоколо се обърнаха, изгледаха го и му изшъткаха, но Дан не им обърна внимание. Беше сигурен, че това е поредната следа към загадката. Не беше в състояние да мисли за друго. Беше му все едно дори от кой отбор са нинджите. Още бяха три етажа над него, върху покрива. Дан и Ейми разполагаха с предостатъчно време, за да избягат.

Точно тогава нинджата в брича извади въже. Размота го отчасти върху покрива и го прихвана, а другия край пусна точно към Ейми и брат й.

Дан започна да се озърта трескаво. Нели, която още си седеше на мястото, вече гледаше не пиесата, а тях. Беше пребледняла и притеснена и ръкомахаше неудържимо.

— Хайде! Бягайте! — кресна, като засочи изхода. — Ще се срещнем отвън.

Но правостоящите около Ейми и Дан се понесоха на талази към нинджата на въжето, като ругаеха гневно:

— Няма такова нещо в балконската сцена!

Дан бе хванат като в капан между огромното шкембе на някакъв мъж от едната страна и дъждобрана на една жена, от който се стичаше вода. Вече дори не виждаше Нели.

Ейми го сграбчи за ръката и го затегли.

— Насам! — кресна тя.

Можеха да се измъкнат само в една посока: нагоре.

Към сцената.

* * *

Мястото на Джона в „Глобус“ не беше от хубавите.

Преди началото на представлението той се разсея и престана да мисли за кроежите на майка си, като прати на баща си съобщение:

Ужас! Почти не виждам сцената заради една колона

Постарай се това да не се случва никога на феновете ми по концертите

Но майка му явно проверяваше съобщенията на баща му, защото му отговори не той, а именно тя:

Не си там, за да зяпаш представления

Мястото на Джона беше в сектора над Ейми и Дан. Те не го виждаха, но ако станеха от местата си, Джона щеше да проследи всяко тяхно движение. И тогава вече щеше да може да…

„Не мисли за това!“, нареди си той.

Представлението започна. Актьорите запяха и се засмяха, после се сбиха. Джона престана да ги възприема като актьори. Бе на път да повярва, че онова, което вижда, си е съвсем истинско. Принцът на Верона дойде и предупреди, че ако се сбият още веднъж, ще ги убие.

Джона започна да се поти.

После вече не чуваше нищо, защото в ушите му продължаваха да кънтят думите на принца:

— Ако отново причините смут на тези улици, ще го платите с цената на живота си… Под страх от смърт, разпръсквайте се всички.

„Ще го платите с цената на живота си… Ще го платите с цената на живота си… Под страх от смърт, разпръсквайте се всички!“

Джона не си тръгна. Продължи да седи сковано, докато не видя, че Ейми и Дан се измъкват от сектора си и грабват нещо от пода на театъра.

„Дали да не кажа на мама, че са били много далеч и не съм могъл да ги нападна?“, запита се той.

Майка му не обичаше оправдания.

На хвърлей от Джона се клатеше въже. Той не знаеше дали то е било там още от самото начало. Но стисна силно очи и скочи към него. Смяташе само да се спусне — бързо, още преди да са го видели — но въжето се люшна далеч встрани. Ужасен, Джона го пусна.

Приземи се на сцената.

Още преди да е решил какво да прави на нея, до него тупна още някой — беше в туника и брич над костюм на нинджа. Джона дори не се опита да схване какво се случва. Избута човека и стана на крака.

Объркан, нинджата сграбчи отново въжето и се спусна към стълбището за балкона на Жулиета. Джона се обърна и видя, че отстрани на сцената се качват Ейми и Дан. Те също го забелязаха и застинаха.

„Мама смяташе, че ще ми се доверят и този път, но ето че не е така — помисли си горчиво Джона. — И сега съм на сцената, пред очите на всички…“

Той погледна публиката. Никога през живота си не бе изпитвал сценична треска: хората в залата му вдъхваха спокойствие. Точно в този миг му се прииска да е пред своите фенове, пред милионите си почитатели. Поклонниците на „Ромео и Жулиета“ не бяха сред тях, но след миг Джона щеше да ги спечели. Лошото само беше, че присъстващите в залата се бяха размърдали и крещяха гневно:

— Слизайте от сцената! Стига сте съсипвали Шекспир!

Освен това Джона не беше свикнал с толкова малобройна публика. Виждаше последните лица. Зърна и Алистър Ох, който вървеше по средата към сцената, като разбутваше с бастуна хората. А също Изабел, Иън и Натали Кабра от безпощадния клан Лусиан, на който майката на Джона искаше той да подражава — те пък се задаваха отляво през множеството. И всички от семейство Холт, които седяха в неговия сектор, само че на най-високия ред. По едно време и те тръгнаха да слизат по дървеното съоръжение.

„Всички са тук“, помисли си обезсърчен Джона.

Жулиета изпищя зад него.

Джона се обърна рязко. Зарадва се, че нещо е отклонило вниманието му и разполага с още миг, преди да се наложи да взима решение. Видя, че Жулиета скача от балкона, за да се изплъзне на объркания нинджа.

— Хвани ме, глупако — кресна тя на Ромео.

Той протегна ръце и я улови непохватно, после обаче добави:

— Леле! Кое момиче през прозорец скача?

Цялата публика — с изключение на търсачите на ключове, които напредваха от всички страни — изръкопляска бурно.

На Джона му се прииска да ръкопляскат и на него. Само за това си мечтаеше: за овациите на своите фенове, на майка си и баща си, дори на себичните си роднини, тръгнали да издирват ключовете. Той премести поглед от Ейми към Дан, после към публиката: беше наясно какво трябва да предпочете.

„Защо ми се налага да избирам кой ме обича?“, запита се мъчително.

Точно в този миг осъзна какво трябва да направи.

— Това е за теб, мамо — прошепна.

* * *

— Ейми! Насам! — провикна се Дан.

Ейми се отърси от вцепенението, в което беше изпаднала, веднага щом видя как Джона се приземява на сцената. Спусна се след Дан към предната част на дъсчената сцена, намокрена от дъжда. Подхлъзна се.

— Ейми! Насам, слез долу! Ще ти помогна!

Тя съгледа сред множеството Алистър, който я викаше с ръка. Можеше ли да му се довери?

— Хвърли ми хартията! У мен ще бъде на сигурно място — провикна се Алистър. — После се хвани за бастуна… ще ти помогна да слезеш.

„Съмнявам се“, каза си момичето. Щом Алистър толкова искаше да й помага, защо първо беше поискал хартията?

Ейми се отдалечи от предната част на сцената, като въртеше трескаво глава, за да държи под око и Алистър, и Джона, и лъженинджите. Алистър се приближаваше все повече към сцената. Нинджата беше завързал въжето за балкона и сега и другите двама с костюмите можеха да слязат след него. След миг и тримата нинджи се втурнаха към Дан и Ейми.

Тя побягна още по-бързо.

„Дано стигнем другия край на сцената…“

Брат й явно си помисли същото, защото се завтече едновременно с Ейми. Беше точно пред нея. Бяха съвсем наблизо, скоро щяха да бъдат в безопасност…

Дан спря рязко.

— Какво има? — изписка сестра му.

Лицето му беше позеленяло като на болник. Той се хвана за стомаха. Залитна назад и едвам се задържа на крака.

— Какво?… — подхвана Ейми.

Точно тогава забеляза в какво се е вторачил Дан. По-точно, в кого.

— Онези от семейство Кабра — прошепна момчето.

В края на сцената, там, където Дан и Ейми смятаха, че ще бъдат в безопасност, над множеството се бе издигнала Изабел Кабра. Ейми беше достатъчно близо и видя, че тя всъщност не се рее във въздуха. А се е покатерила върху гърбовете на собствените си деца, Иън и Натали.

С острите си като шипове токчета.

„Сигурно боли“, каза си Ейми.

Беше й по-лесно да мисли за обувки, отколкото за Изабел Кабра и всичко, което тя е извършила. Но не успя да сдържи ужаса.

„Последния път, когато се изправихме лице в лице с нея, загина Лестър“, припомни си тя.

Изабел не му беше натиснала главата под водата. Беше пратила да го гонят главорезите…

Ейми погледна припряно през рамо и изведнъж се притесни още повече от странно облечените нинджи.

— Дай ни листа хартия — озъби се нинджата в брича.

Беше само на няколко крачки. В другия край Изабел се прехвърли от раменете на децата си върху сцената.

— О, не, струва ми се, че жертвите са мои — измърка тя.

Значи нинджите не работеха за нея. От това на Ейми й поолекна. Сега вече тя беше в състояние да разсъждава по-трезво.

Пъхна хартията в ръката на Дан и му пошушна на ухото:

— Налага се да се разделим и да отклоним вниманието им. Бягай! Аз ще тръгна в другата посока и те ще хукнат да гонят не теб, а мен.

Но Ейми зърна за миг самодоволното лице на Изабел — тя беше видяла какво прави момичето. И сега Ейми и Дан бяха хванати като в капан между нея и нинджите, докато отдясно на сцената се качваше Алистър.

„Ако хукнем наляво, може би ще се озовем зад кулисите…“

Точно в този миг отляво се появи Джона, който им препречи пътя — вече не можеха да избягат и в тази посока.

— Здрасти! — рече той.

Прозвуча странно, сякаш го казваше не само на Ейми и Дан, а на цялата публика.

Прегърна през рамо Дан.

„Виж ти, как е решил да открадне хартията — рече си Ейми. — Или… нима ще се опита да удуши Дан? Тук, пред очите на всички?“

Имаше нещо отчаяно в начина, по който Джона държеше брат й. Дори Изабел го гледаше така, сякаш не разбира докрай какво точно се кани да направи.

Ейми сграбчи брат си за ръката и го издърпа.

— Ей! — възкликна недоволно Джона, след като се извърна към нея. — Не. Не е това. Смятах да…

Нинджата в брича го бутна в гърдите. Той изгуби равновесие. Размаха трескаво ръце и събори едно буре в края на сцената. То се търкулна към Изабел и я повали така, че тя падна от сцената. Бурето я последва. Удари се в земята и се взриви.

Тълпата се разпищя и се пръсна кой накъдето види, в опит да се спаси от разлетелите се отломки.

— Ей, това не е… — подхвана пак Джона, докато се опитваше да се задържи на крака.

Нинджата го бутна още веднъж назад. Джона разпери ръце и удари и Алистър. Двамата се свлякоха в разгневената публика.

Ейми стисна ръката на Дан, готова да побегне, ала тайнствените нинджи ги обкръжиха.

„Но те току-що ни помогнаха — каза си момичето. — Може би в крайна сметка са ни съюзници?“

Искаше й се да е така.

— Хм, благодаря ти, Хамилтън, че ни помогна да се отървем от Джона и Изабел — започна да налучква момичето.

Костюмите от времето на кралица Елизабет не бяха в стила на семейство Холт, а нинджата в брича беше по-дребен от Хамилтън. И беше с друг глас. Но от участниците в надпреварата за ключовете само в семейство Холт имаше две момичета и едно момче.

— Не сме ония тъпанари Холт — изръмжа нинджата. — Те са ей там!

Ейми вдигна поглед и видя, че семейство Холт се задават на цяла тумба от другия край на сцената. Момичетата и Мери-Тод бяха в нови лъскави розови анцузи. Хамилтън и баща му пък бяха във фланелки на „Манчестър Юнайтед“. Определено бяха истинските Холт.

— Кой е този тук? — провикна се през сцената Хамилтън. — За кого работят?

Ейми си помисли, че е за предпочитане да избяга, отколкото да стои тук и да научи. Но точно тогава нинджата в брича я сграбчи за ръката и я издърпа от брат й. Другите двама нинджи пък хванаха него.

Хамилтън обаче се приближи, стисна нинджата в брича и му смъкна качулката.

— Аз ще разбера — провикна се той и продължи да държи здраво нинджата, който се разпищя:

— Не! Пусни ме!

После се опита да се отскубне.

Изпод качулката се разпиля дълга кехлибарена коса.

Ейми зяпна от учудване. Десетки пъти беше чувала израза „Очите й изскочиха от орбитите“, но чак сега разбра какво означава това.

— Шиниъд Старлинг? — ахна тя.