Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (25)

Глава 25

— Някой пак е натиснал копчето за надолу! — възкликна Ейми, забравила, че сега вече никой няма да поиска да й помогне. — Трябва да отидем и да спасим Нели от Айзенхауър Холт!

Тя започна да набира безуспешно номера на мобилния на Нели — опитваше се да се свърже с нея. Но върху осветения екран се изписа същото, както през цялото време, докато Ейми беше в асансьора: НЯМА ОБХВАТ.

Хамилтън явно се натъкваше с телефона си на същата трудност. Отвратен, той го хвърли на пода.

— Точно така! Слизаме! Трябва да спасим татко от… — Той погледна озадачено, явно бе осъзнал как не може да каже на всеослушание, че Айзенхауър трябва да бъде спасяван от Нели или пилота на хеликоптера. Освен ако наистина не вярваше, че Мадригалите са най-големите злодеи на планетата. — Трябва да се върнем и да вземем другите от семейството ни! — каза накрая.

Алистър опипваше стената на асансьора.

— Да, да, някои от вас със сигурност искат да се върнат долу — рече той мазно-мазно. — Ще направя всичко по силите си, за да ви помогна веднага щом аз сляза. — Алистър понечи да прекрачи през вратата. — Хммм. Не намирам табло.

Хамилтън го избута, за да излезе, и заблъска по таблото отвън.

— Надолу! Надолу! Надолу! — изкрещя.

Асансьорът не се помръдна.

— Семейството ти, Хам, може да се качи и само — напомни Дан.

— А, да — съгласи се сковано другото момче.

— За радост това ще отнеме известно време — промърмори Алистър. — А дотогава…

„Дотогава някой друг ще е намерил наградата“, довърши наум Ейми.

Всички явно си помислиха същото и това ги разсея — вече не се възмущаваха от Мадригалите. Цялата група се устреми напред.

— Не! Не ме блъскай! Ще падна! — извика Джона. — Имате нужда от мен! Имате нужда от човек от клана Джанъс.

Ейми стигна в предната част на асансьора и видя защо Джона пищи: отпред имаше само тясна площадка, от която започваше отвесна скала право до гробищата. Тя слезе от асансьора и веднага се дръпна встрани, за да се вкопчи в скалата.

— Ейми! — повика я тихо Дан, който се озова до нея.

Тя се приготви брат й да й се присмее, че я е страх от височината. Но когато се обърна, видя, че Дан изглежда точно толкова пребледнял и ужасен.

— Дали да не се държим един за друг? — прошепна той.

Отново можеха да общуват по телепатия. Ейми усети, че Дан си мисли същото като нея: „Щом другите мразят толкова силно Мадригалите, дали няма да решат да ни хвърлят от урвата?“.

Но мисълта на Дан имаше и втора част: „Одеве трябваше да присъства по един човек от всеки клан — дори от Мадригалите, иначе асансьорът отказваше да тръгне. Може пак да опрат до Мадригалите. Но им трябва само единият от нас. Значи, ако искаме да бъдем в безопасност, не трябва да се делим“.

Ейми сграбчи брат си. Обърна се и видя, че Иън и Натали също са се вкопчили не по-малко отчаяно един в друг.

„По същата причина — помисли си тя. — Трябва ни само един човек и от клана Лусиан.“

Алистър наблюдаваше замислен Джона.

— Трябва човек от клана Джанъс — прошепна той. — Може би… — Извърна се към таблото до Хамилтън. — Дали не трябва по един човек от петте клана да докоснем едновременно тази чудесия? Какво ли ще стане тогава?

Не му отговори никой. Но изведнъж всички започнаха отново да се бутат и блъскат и да се опитват да достигнат таблото.

— Хайде! Всички обратно в асансьора! — извика Дан и веднага след като пипна таблото, затегли Ейми за ръката.

„Ще слезем долу — помисли си тя. — Не пак при гробищата, а на друго равнище, където е наградата.“

Препъна се в краката на Джона, а Дан се свлече върху Натали. Последен се качи Алистър.

„Вероятно го е обмислил — каза си Ейми. — За да слезе пръв. И пръв да стигне при наградата.“

Асансьорът обаче не се помръдна.

— Вероятно съм сгрешил в хипотезата си — рече Алистър.

Точно тогава отзад в асансьора се чу глухо бучене, Ейми се обърна рязко, за да види какво става: цялата задна стена беше изчезнала.