Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (34)

Глава 34

— Натали! — извика Иън. — Недей, Натали!

Спусна се напред и слепешката се протегна към мястото, където за последно беше видял Дан, Ейми и сестра си. Озова се насред мелето при вратата. Някой го удари с лакът по ухото, друг заби коляно в гърба му, трети заора с лице в ръката му. Иън се беше озовавал в такова кълбо от преплетени ръце и крака само веднъж, в театър „Глобус“, където всички се бяха сбили за следата към следващия ключ.

Сега пък всички се опитваха да спасят Натали, Ейми и Дан.

— Ще умра! — изписка отдолу Натали.

— Не, няма да умреш, държа те — каза трескаво изпод Иън Дан. — Но ми трябва помощ…

— Опитвам се да помогна — изръмжа до ухото на Иън Хамилтън.

Накрая той затисна Иън.

— Не! — разкрещя се Иън. — Ако се наведеш напред, всички ще се плъзнем и ще паднем от скалата! Ще ни събориш!

— В такъв случай какво да направя? — промърмори Хамилтън.

— Дръж ме за глезените — обясни другото момче. — За да съм по-устойчив.

За негова изненада Хамилтън се дръпна назад и направи каквото му бяха казали.

— Ти, Шиниъд, дръж Ейми — нареди Алистър.

Закрепен от здравата хватка на Хамилтън, Иън се пресегна към гласа на сестра си. Стисна я за глезена точно над мястото, където я държеше Дан. Двамата я затеглиха с общи усилия.

След миг Натали вече седеше с всички останали горе на скалата, в рамката на вратата. Разхлипа се в мрака.

— Можех да умра — простена. — Мислех, че ще умра…

— Сега вече всичко е наред — прегърна я Иън. — В безопасност си.

Усети по ръцете и лицето й кървави драскотини, сигурно целият щеше да стане в кръв. Но му беше все едно.

„Дан спаси Натали така, както Ейми спаси мен на Еверест“, каза си Иън. Почувства как го жегват угризения на съвестта заради онова, което е смятал да направи.

И продължаваше да смята.

Точно сега не му се мислеше за това. В мозъка му имаше място само за едно — за облекчение.

— В безопасност си — повтори Иън на Натали.

Засега.

* * *

Ейми седеше в мрака и слушаше разговора на другите. Когато не виждаше лицата им, ги възприемаше различно.

Те й се струваха по-уплашени. По-насинени и наранени, изпитващи по-голяма болка и скръб — също като нея.

— Какво правим сега? — попита с разтреперан глас Дан.

— Сега ще дойде мама — простена Натали. — Изгубих фенерчето, има отвесна скала, която дори не виждаме, и не можем да продължим… Мама ще ни настигне, преди да сме…

— Кремък — прекъсна я Шиниъд.

— Моля? — каза Хамилтън.

— Кремък. Минерал.

— За огън — уточни Алистър.

„Ооох — помисли си Ейми. — В такъв случай има шанс…“

— Сигурна съм, че по скалите в тунела видях следи от кремък — продължи Шиниъд. — Ако започнем да чукаме с кремъка по скалите и видим ли искра, доближим парчета въже…

— Може би ще си направим факли — довърши Алистър. — Жалко, че нямаме бензин или керосин, с които да полеем въжето.

— Парфюмът върши ли работа? — попита Натали, като се намести на една страна.

Колкото и да беше изумително, бе успяла да стисне дамската си чанта, дори докато висеше над пропастта и я държаха само за глезена.

— Само ти в такава ситуация можеш да носиш парфюм — подметна Ейми.

— Не, ма… — подхвана Натали, ала не се доизказа.

Но Ейми знаеше какво се е канела да допълни: „Не, и мама също винаги носи парфюм“.

Беше трудно в тъмното, но те се справиха и след малко на пода лежаха няколко парчета въже. Натали започна да ги пръска с парфюма си.

Още щом усети миризмата му, Ейми се отдръпна като попарена.

— Този парфюм! Уф… — задави се Дан.

— Знам! Знам! Мама има същия! Съжалявам! — проплака Натали.

От миризмата им се стори, че онази злодейка Изабел се навърта около тях и нашепва: „Идвам, идвам. Никога няма да ме победите. Убих майка ви и баща ви. Няма да е трудно да убия и вас!“.

Ейми едва се насили да вземе едно от въжетата, просмукани с парфюма. Единственото, което можеше да направи, бе да удря с все сила камъка по скалата. Другите около нея вършеха същото.

— Вдигате много шум! — кресна Иън. — Ще насочите майка ми право към нас!

За миг всички спряха, обгърнати от злокобната миризма.

— Има само един път през тунела — каза тихо Алистър. — Ако онова, което твърдите, е вярно, Изабел при всички положения идва насам.

Всички отново се заеха да удрят с камъните по скалата. Пак и пак, и пак…

Хамилтън пръв получи искра — вероятно защото удряше най-силно. После се опита да избие и втора, която да прескочи върху напоеното с парфюм въже.

— Дръж го по-близо — посъветва Дан.

— Разнищи въжето на отделни нишки — включи се и Алистър.

— По-бързо — подкани Иън.

— Всички вие, млъквайте веднага! — заповяда Хамилтън и зачука по-силно с камъка.

Ейми се облегна омаломощена на скалата. Какво чуваше в далечината, дали стъпки, или ехото от чукането на Хамилтън?

В целия тунел миришеше на парфюма на Изабел. Ейми имаше чувството, че се дави в него. Че се дави в парфюма, в страха, в мрака и в злобата на тази жена…

„Няма надежда“, помисли си.

Точно тогава нишката на въжето в ръката на Хамилтън се запали.

* * *

Ейми запали от неговото въже и своето, същото се струпаха да направят и останалите.

— Ей, ей, внимавай — промърмори Хамилтън, когато Дан завъртя въжето си. — Само това оставаше, да ме подпалиш.

Въжетата висяха и не можеха да служат за факли. Нямаше как да бъдат вдигнати. Ейми понесе своето предпазливо отстрани, но пламъците пак пъплеха опасно към ръката й.

Беше й неприятно, точно както от парфюма. Всеки от подскачащите пламъци й напомняше за ужасната нощ, когато бяха загинали родителите й, за ужасната нощ, когато бе издъхнала и Ирина.

— За какво ни е светлина, при положение че отпред има пропаст? — промърмори Натали.

— Има площадка — поправи я Алистър, хванал въжето пред себе си. — Отстрани. — Той излезе на площадката, но се постара да държи запаленото въже ниско при скалата. — Странно изглежда този кратер, ако отчетем, че всички взривове бяха над нас. Питам се дали…

— Какво? — ахна Иън с глас, пресипнал от тревога. — Какво означава това?

— Не мога да кажа — отвърна мъжът.

Въпреки запалените въжета, беше много тъмно и Ейми не видя какво се е изписало върху лицето на Алистър. Тя не разбра дали мъжът наистина е озадачен, или не им съобщава нещо, както бе правил много пъти преди това.

Всички запристъпваха внимателно по площадката.

„Не мисли за тъмната дупка, зейнала пред теб — заповтаря си Ейми. — Не мисли, че ще умреш, ако се подхлъзнеш. Не мисли, че Дан може също да умре, ако се подхлъзне. Не мисли за огъня и смъртта. Мисли за…“

— Джона! — повика тя в мрака. Дори не беше сигурна дали той още е в съзнание. — Как си?

— Хм, бил съм и по-добре — отвърна немощно момчето.

Иън и Хамилтън още го носеха, но понякога се налагаше да го държат над пропастта, за да не го ударят в някоя издадена скала.

Сега, след като се ослуша, Ейми чу, че Джона стене тихо през няколко крачки — явно от ударите по натрошените му кости.

Кое беше по-жестоко, да го носят с тях или да го изоставят?

„И Изабел да го намери — потрепери момичето. — Това ще бъде най-жестокото.“

Изведнъж площадката стана много стръмна и като че ли безкрайно наклонена надолу. Ейми се запита дали вече са слезли отново на равнището на плажа и на гробищата. Може би бяха още по-ниско. Под океана?

— Поредната заключена врата — извика Алистър, който беше най-отпред в редицата. — И поредното табло, което трябва да докоснат петима от нас.

Наложи се да се разминат, така че отпред да излезе по един човек от всеки клан. Докоснаха копчетата върху таблото, след което настана дълга пауза.

— Дали не сбъркахме нещо? — попита Дан. — Не се…

Точно тогава вратата се отвори.

Този път всички внимаваха, докато минаваха през нея. Още преди да е прекрачила прага, Ейми усети, че тъмното пространство отпред е много по-голямо от тесните коридори, по които се бяха катерили почти цял ден. Под краката й вместо скала имаше под от камък и хоросан. По него се мержелееха тъмни петна. Пепел? Следи от пепел?

— Виж, виж! — каза задъхан до нея Дан.

Той вдигна запаленото въже, за да може сестра му да прочете металната плоча върху стената: