Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (22)

Глава 22

Дан стисна очи, защото не искаше да гледа това: как земята приближава шеметно към тях заедно със смъртта.

„Ейми ще се натъжи много — каза си той. — Нели също. Дано ми се ядосат, за да не плачат през цялото време…“

Забеляза, че за човек, който се е устремил към земята, разполага с прекалено много време за мислене.

После забеляза и че вече не пада.

— Хм — каза Хамилтън. — Добре че не откачих въжето от каишите около гърдите си.

Дан набра смелост да отвори очи.

Пак се клатушкаха на сантиметри от отвесната скала. Дан видя гробищата чак долу. Вдигна очи: над него беше Хамилтън, който го стискаше за китките точно толкова здраво, колкото и той се бе вкопчил в ръката му.

Но Дан не беше с каиши през гърдите. Не беше завързан за никакво въже.

„Пак мога да полетя надолу — помисли си. — Ако ръцете ми се плъзнат, ако Хамилтън ме пусне…“

Не се осмели да погледне още веднъж надолу. Не искаше да вижда празното пространство между него и гробищата — празно пространство, през което той щеше да прелети за нула време.

— Казах ли ти аз да не излагаш на опасност сина ми? — ревна над тях Айзенхауър, както стискаше въжето, завързано за ремъците през гърдите на Хамилтън.

— Татко, я първо ни изтегли горе, пък после ще крещиш — каза момчето.

Говореше спокойно, но Дан усети, че дланите му вече се плъзгат. Бяха покрити с пот. Влажни. И едва го удържаха.

— Не съм сигурен, че с тези въжета мога да спася и двамата — отвърна трескаво Айзенхауър. Явно дърпаше въжетата и търсеше още карабинери. Хамилтън и Дан се спуснаха още малко. — Не мога…

— Налага се да го направиш — рече синът му. — Защото няма да допусна Дан да падне.

Ушите на Дан вече пищяха и той не чу какво са си казали след това Айзенхауър и синът му. Но въжето тръгна рязко нагоре. И Айзенхауър го пое, за да го издърпа към равната скала, на сигурно място. Дан изтича възможно най-далеч от ръба и нахълта през отворената врата в отвесната скала. Не се замисли накъде води тя. Вече не мислеше дори за надпреварата за ключовете. Пак си позволи да стисне очи.

„Вече не ме застрашава нищо — помисли си. — Нищо. Няма да умра. Хамилтън не допусна да падна. Айзенхауър също. И преди нямаше намерение да ми причинява зло. Аз просто се уплаших.“

Точно тогава Айзенхауър го удари с все сила право в лицето.

* * *

— Можеше да убиеш сина ми — разкрещя му се.

Сега, когато никой не беше изложен на опасност, Айзенхауър даде воля на гнева си. Сграбчи Дан за раменете и го разтресе. Главата на момчето изкънтя о земята. То погледна замаяно Айзенхауър — приличаше на полузащитник, поел върху себе си прекалено много удари.

— Заради теб можех да изгубя Хамилтън! — повтори мъжът.

Искаше да накара Дан да разбере колко ужасно е щяло да бъде и колко близо е бил той до това да провали всичко.

Дан примига.

— В смисъл, както аз изгубих майка си и баща си ли? — попита той.

— Престани, Дан! — викна Хамилтън, после се блъсна в баща си и той отхвърча далеч от момчето.

Айзенхауър се укроти.

„Нима Дан смята, че точно аз съм виновен за смъртта на родителите му? — запита се той. — Няма такова нещо, но… какво мисли за това Хамилтън?“

— Какво те прихваща, татко? Дан е от нашия отбор! — разписка се синът му и го долепи до скалата.

Айзенхауър изрече, като натъртваше върху думите:

— Не, не е от нашия отбор! Няма такова нещо.

Как изобщо му беше хрумнало да лъже сина си?

„Какво ли вижда Хамилтън, когато ме гледа? — зачуди се Айзенхауър. — Толкова ли не знае, че всичко, което съм направил, всичко, което правя, може само да се гордее с мен?“

Имаше чувството, че светът наоколо е похлупен от мрак и той се носи надолу. И че всичко, в което някога е вярвал, се разпада, а земята под краката му хлътва.

Я чакай: наистина беше станало тъмно и земята хлътваше.

— Земетресение ли има? — ревна Айзенхауър. — Свлачище? — Той сграбчи Хамилтън за раменете. — Бързо! Да отидем на безопасно място!

— Според мен, татко, това е най-обикновен асансьор — отвърна синът му и го избута.

Айзенхауър се поокопити. Сигурно беше тъмно, защото зад тях се е затворила врата. И те падат бавно и постепенно.

Точно като в асансьор.

— Да, да — промърмори той намусен. — Само те проверявах, синко.

Всичко щеше да бъде наред. Асансьорът определено ги отвеждаше при голямата награда. Семейство Холт пак щеше да победи.

Асансьорът спря. Вратата се плъзна и се отвори.

Отново бяха на равнището на морето.

Бяха се върнали на гробищата.