Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (10)

Глава 10

Дан надзърна в люлката. Вътре имаше кукла, сложена там, за да изобразява невръстния Уилям Шекспир.

„Може би следващият ключ към загадката е скрит в куклата? — помисли си Дан. — Под дрехите? В пълнежа?“

Той се пресегна към нея…

И усети как някой го дръпва с все сила назад. Беше го сграбчил за яката.

— Момче! — извика екскурзоводката, жена, която изглеждаше измамно дружелюбна, когато тримата с Ейми и Нели бяха влезли в стаята, където, както се твърдеше, се бил родил Шекспир. Екскурзоводката го изгледа лошо. — Не пипай експонатите! — нареди му строго.

— Но нали току-що казахте, че обзавеждането не е същото, каквото е било навремето, затова…

— Пак е на сто години! — заяви жената.

Дали Дан щеше да си навлече още неприятности, ако заявеше: „Куклата не е на никакви сто години. Прилича ми на пластмасова“? Но още преди да е имал възможност да реши, екскурзоводката го побутна към следващата стая.

— Вън! — заповяда му.

Ейми и Нели поизостанаха, уж не го познават. Може би щяха да намерят и без него някой ключ.

Но когато отидоха при Дан в градината зад родната къща на Шекспир, Ейми поклати мрачно глава.

— Тази екскурзоводка беше много будна — оплака се брат й.

— Това поредната обида на Шекспир ли е? — попита Нели.

— Не, видях го върху една пътна табела на няколко пресечки оттук — призна си Дан. — „Внимавайте, будна магистрала“, сигурно по нея има метални пластинки, които тракат. Но звучи много обидно, нали?

Ейми смъкна раницата от раменете си и я остави да падне на земята. Носеше десетина книги на Шекспир — „за всеки случай“. Явно искаше да удари с раницата пръстите на краката на Дан, но той се дръпна.

— И ти си един! — каза му тя. — Наистина ли смяташ, че можеш да грабнеш нещо направо пред екскурзоводката? Мисли малко повече!

— Мисля, мисля — настоя момчето. — Стори ми се, че екскурзоводката не гледа. И че куклата е най-подходящото място да скриеш нещо, което да ни насочи към следващия ключ. И че не разполагаме с много време. Ами ако някой ни изпревари?

Сестра му се хвана за хълбоците.

— Да виждаш наоколо някого от другите отбори? — попита настойчиво.

— Не, но…

Дан замълча, защото Ейми вече не го слушаше. Взираше се озадачена в безлюдната градина. Отиде при оградата и надзърна към улицата отвън.

— Какво търсиш? — попита брат й.

Тя се обърна свъсена.

— Някой от роднините Кахил — обясни. — Не е ли странно, че не е дошъл никой от другите?

Дан си даде сметка, че наистина е изненадващо. Останалите отбори разполагаха с осемнайсет часа, за да ги настигнат. Предната вечер, когато тримата със сестра му и Нели пристигнаха в Стратфорд, родната къща на Шекспир вече беше затворена — прозорците бяха заключени с дебели решетки. Затова се наложи да отседнат в хотел и да изчакат до сутринта.

— Обзалагам се, че никой от другите в „Глобус“ не е взел от стихотворението повече от мен — оповести гордо Дан. — Не са го разчели.

— Да, но е повече от очевидно, че ако някой търси нещо, свързано с Шекспир, ще дойде именно в Стратфорд на Ейвън — изтъкна сестра му. — А всички те знаят за Шекспир, иначе защо ще идват в „Глобус“. Може би сме пропуснали нещо. Или останалите са отишли в някоя от другите му къщи.

— Я чакай, колко родни къщи има този Шекспир? — учуди се Дан. Постара се да не издава паниката си. — Нали се е родил само веднъж. Именно тук. Нали така?

Ейми се засмя.

— Да, поне не е известно друго. Но в Стратфорд има още четири къщи, свързани с Шекспир — обясни тя. После извади от раницата една от книгите и започна да я разлиства. — Къщата, където е израснала жена му, къщата от детските години на майка му, къщата на дъщеря му и зет му и къщата на внучката му…

— Майко мила, наистина ли са запазили всички къщи, където той е влизал някога? — промърмори Дан.

— Де да ги бяха запазили — отвърна натъжена Ейми.

— Шегувам се — заяви брат й. — При това много.

— Е, според мен трябва да посетим всички къщи на Шекспир, за да сме сигурни — допълни момичето, докато преглеждаше книгата. — Можем да започнем с…

— А, без тия — поклати Дан глава. — Не помниш ли стихотворението? — Той бръкна в джоба си и извади късчетата хартия, които бяха донесли от „Глобус“. Предната вечер в хотела ги бяха залепили внимателно с тиксо. — Виждаш ли този стих тук? — забучи той пръст в хартията. — „Там е пораснал великият поет.“ Ти каза, че думата със сигурност е „пораснал“. Вписахме я. Затова трябва да търсим именно тук. На мястото, където е пораснал Шекспир. Точно в тази стара къща.

— Където е пораснал — повтори присмехулно Нели.

— Е, нямаше как да не го произнеса така — започна да се оправдава момчето. — Думите сякаш сами ме принудиха.

Нели се засмя. После обаче млъкна и го погледна с отворена уста.

— Я ми дай листа — подкани и го грабна от ръката му. Явно зачете написаното наум. Устните й замърдаха. Главата й се заклати нагоре-надолу, както когато Нели слушаше айпода. — Ямбичен пентаметър — пророни тя. — Би трябвало да е ямбичен пентаметър, нали? — Наведе се и затърси нещо из раницата на Ейми. — Имаш ли книги, в които се разглеждат сонетите на Шекспир? — попита Нели.

— Нямам — отвърна Ейми така, сякаш се извиняваше. — Не можех да изкупя всичко. В раницата нямаше повече място.

Нели се изправи рязко. Погледна към магазина за сувенири, поклати глава, после се върна тичешком в родната къща на Барда.

Ейми и Дан се спогледаха и се втурнаха след нея.

Когато я настигнаха, тя пак се беше качила на втория етаж, в стаята, където, както се твърдеше, се е родил Шекспир, и разговаряше с екскурзоводката, която се беше разкрещяла на Дан.

Той се опита да се скрие зад сестра си.

— Сонетите на Шекспир — рече Нели на жената. — Ямбичен пентаметър, нали?

— О, да — потвърди тя. — Почти винаги. Ямбичен пентаметър, четиринайсет стиха, рима от вида а-б-а-б…

— В-г-в-г-д-ж-д-ж-з-з — довърши Нели, сякаш се съгласяваше с екскурзоводката.

Дан си помисли, че е същото както всеки път, когато е дърдорела на чужди езици: френски, испански, дори на италиански, който беше научила толкова бързо. И сега той не й разбираше изобщо.

„О! — досети се най-неочаквано. — Отклонява вниманието на екскурзоводката, за да претърся куклата!“

Ядоса се, задето не му е казала, че смята да го прави. Сръчка Ейми. Ако успееше да я накара да се мръдне надясно, щеше да се надвеси над люлката, без да го види екскурзоводката. Сестра му го погледна и той й показа с ръце какво ще прави.

Тя се свъси и поклати глава, след което се доближи до екскурзоводката и Нели.

Карай, може би щеше да стане и така.

— Пентаметър ли? — попита Ейми екскурзоводката. — Това означава пет единици от нещо на стих, нали?

— Да, стъпки — уточни жената.

Още ли говореха за поезия? Откога стиховете имаха стъпки?

— Може би е по-лесно да си го представите като пет такта на стих — продължи екскурзоводката. — По-лесно е, ако го кажете на глас, например както е в „Сонет 18“: „Не зная с летен ден да те сравня ли?“. Схванахте ли? Пет ударени срички, всяка след неударена. Ямбичен пентаметър.

— Така си и знаех! — възкликна Нели.

Наистина се беше вживяла много. Изрече го тъй, сякаш е развълнувана и този ямбичен не-знам-какво-си е много важен.

Екскурзоводката погледна към Дан. Той побърза да се скрие отново зад сестра си.

Нели извади залепената с тиксо хартия.

— Хм, една моя приятелка се опитва да напише стихотворение за Шекспир в същия стил, в който са сонетите — обясни тя и подаде хартията на екскурзоводката — да я види. Прегъна я така, че да се вижда само краят. — Последният стих не се връзва, нали?

— „Там пораснал е великият поет“, този ли? — прочете на глас жената.

„Охо! — помисли си Дан наум. — Думите звучат така, че и екскурзоводката го прочете по този начин.“

Докато жената беше навела глава над листа, Дан се спусна към люлката. Ейми го издърпа обратно точно когато екскурзоводката вдигна очи.

„Прикривай ме!“, му идеше на Дан да изкрещи. Но може би не беше толкова важно. Може би той просто можеше да се наведе, да грабне куклата и да побегне колкото му крака държат, за да не може никой да го настигне.

Той зачака екскурзоводката да погледне още веднъж листа.

— Сигурна ли сте, че стихотворението е написано от „приятелката“ ви? — усъмни се жената. — И не е ваше?

— О, да — потвърди Нели. — Аз не мога да напиша такова нещо.

Тя се пресегна рязко, сграбчи Дан за ръката и го стисна здраво — да не мърда.

Сега вече той се обърка съвсем. Как да вземе куклата и да побегне, при положение че Нели го стискаше? Какво очакваше тя от него?

— Стихът не е чак толкова лош — заяви екскурзоводката. — Не заслужава да го накъсате. Сещате ли се за трисрична дума, която също да започва с „п“ и да се връзва по смисъл? Именно това обърква всичко.

Дан се вцепени.

Онова, което другите обсъждаха, беше важно. Целият този разговор за срички и тактове означаваше, че думата, за която Ейми е била толкова сигурна, е погрешна. Куклата, която Дан смяташе да открадне, нямаше никакво значение. От тях не се очакваше да търсят следващия ключ на мястото, където е израснал Шекспир. От тях се очакваше да го издирват някъде, където той… е направил нещо друго.

Екскурзоводката още се взираше в листа.

— Сигурна ли сте, че приятелката ви иска да напише за израстването, а не за смъртта на Шекспир? — попита тя. — На това място много добре се вписва думата „погребан“.

„Погребан! — помисли си Дан. — Там погребан е великият поет.“ Да!

Нели грабна листа от екскурзоводката.

— Права сте! — възкликна тя. — Благодаря! Благодаря!

Без да пуска Дан, Нели го затегли към вратата.

— Винаги на ваше разположение, но… къде отивате? — учуди се жената.

— Изблик на поетично вдъхновение. Трябва да го последваме — обясни Нели.

— Къде е погребан Шекспир? — попита Дан.

Реши, че сега, когато си тръгва, вече не е опасно екскурзоводката да го види.

— В църквата „Света Троица“ ей там, при реката — отговори жената. — Просто вървите по…

Но момчето не чу останалото. Тримата с Ейми и Нели прекосиха бързо следващата стая и хукнаха по стълбите, като взимаха по три стъпала наведнъж.