Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (17)

Глава 17

Нели зави със скърцащи гуми.

— Вляво! Вляво! Карай в лявото платно! — кресна й Дан.

— А, да — отвърна тя.

Върна се в своето платно и за малко да се блъсне в една спряла кола.

— Как разбра къде да ни намериш? — попита Ейми.

— Повече от месец прекарвам всеки час от денонощието с вас, немирници такива — рече другото момиче. — Веднага разбирам, ако се опитвате да скриете някоя тайна. Върху лицата ви буквално беше изписано: „Смятаме да се върнем в църквата“.

Ейми се смъкна на седалката.

— Всички са разбрали, че смятаме да се върнем в църквата — промърмори тя. — И само се преструваха, че не знаят.

— Както е казал самият Шекспир, „целият свят е сцена“ — заяви Нели. Тя погледна в огледалото за обратно виждане. — Ау! Гони ни Хамилтън. Още малко, и ще ни настигне.

Ейми се обърна рязко на седалката. Хамилтън тичаше след колата, беше само на четири-пет метра. Щеше да ги настигне, ако Нели спреше на червен светофар или на знак „Стоп“.

— Да го изчакам ли? — попита тя и намали малко скоростта.

Ейми забеляза до Хамилтън още един едър силует.

— Не! С баща си е — изписка тя.

Нели зави рязко на следващото кръстовище.

— И така — подхвана тя. — Знаете ли къде отивате, или просто да карам, докато им се изплъзнем?

— Връщаме се в хотела, за да си вземем багажа — отговори Ейми. — А после…

— Вече бях там и го прибрах — каза Нели.

Свали от волана едната си ръка и показа задната седалка и пода. Чак сега Ейми забеляза, че точно до нея са клетката със Саладин и сакът на Нели.

— Веднага щом се отскубнах от Алистър, прибрах багажа и се изнесох от хотела — уточни Нели. — После се отправих към църквата. Реших, че ще се появя тъкмо навреме, както и стана, нали? — попита тя изумително нехайно, ако отчетем, че караше направо като на слалом и заобикаляше колите, спрени от двете страни на тясната улица. — О, пълна лудница! Айзенхауър ни маха, сякаш смята, че ще му спрем!

— Карай към магистралата — подкани Ейми.

— А оттам накъде?… — попита Нели.

— Още не знам. Намира ли ти се ножица? — прекъсна я Ейми.

— На сгъваемото ножче. В долния джоб на сака, отдясно.

Ейми извади ножчето. После бръкна в своя сак, за да вземе тениската на Бостънския колеж, която по време на надпреварата за ключовете се беше опърпала доста. Зае се да реже от долу на горе ивица, която приличаше на спирала. За всеки случай я направи по-дълга. После се надвеси към предната седалка и подаде на Дан парчето плат и тънък маркер.

— Започвай да пишеш — подкани.

Дан въздъхна тежко.

„Ето защо не е говорел — помисли си Ейми. — Затаил е дъх и се е опитвал да не забрави.“

По време на надпреварата за ключовете Ейми беше забелязала, че брат й прилага известни усилия, когато използва фотографската си памет. Но се преструваше, че го прави с лекота.

— Готово — оповести след няколко минути той.

Подаде й ивицата. Заради начина, по който беше изрязана, краищата й се бяха подвили.

„Прилича на спирала — помисли си сестра му. — Като…“

— Пак не разбирам — сподели Дан. — Помня буквите по панделката. Почти сигурен съм, че не съм забравил и разстоянията между тях. А не схващам какво означават.

— Омотай ивицата около пръчката — посъветва Ейми. — По Шекспирово време в английските села е имало големи летни празненства, на които момичетата са омотавали по определен начин около пръти панделки. В Стратфорд празникът сигурно е бил много голям и е липсвал на Шекспир, след като той се е преместил да живее в Лондон. Нещо, което му е напомняло за родния дом.

„Дом — помисли си Ейми. — Ето до какво се свежда този ключ към загадката. Той зове всички от рода Кахил да се върнат у дома. Като в следата, която открихме в Лондон — … колелото може да направи пълен кръг“.

— Една от пиесите на Шекспир се нарича „Сън в лятна нощ“ — каза Нели, докато въртеше рязко наляво-надясно волана. — Малко странно е, че…

— Престанете — кресна Дан. — И двете престанете да се опитвате да ме наставлявате!

— Просто си помислих, че това може би ще ти помогне в разгадаването — отвърна обидена Нели.

— Вече разгадах всичко — оповести Дан, както държеше металната пръчка. — В крайна сметка опряхме до цифри, написани като думи.

Ейми се надвеси над предната седалка, за да вижда. Дан беше наместил края на ивицата плат с думите, увити на спирала около пръчката: БАСТИОН НА МАДРИГАЛИТЕ ДОМ НА ПРЕДЦИТЕ НА РОДА КАХИЛ БАСТИОН НА МАДРИГАЛИТЕ ДОМ НА ПРЕДЦИТЕ НА РОДА КАХИЛ…

Върху ивицата плат, намотана по дължината на пръчката, поредицата безсмислени букви наистина образуваха думи.

— Петдесет и три оС шест оЗ ли? — попита Ейми. — Какво означава това? О!…

— Това не е оС и оЗ — заяви Нели, след като също погледна пръчката. — Това е…

— Градуса север — завърши вместо нея Дан.

— И градуса запад — рече сестра му.

— Географска ширина и дължина — отсъди Нели.

Всички се досетиха едновременно. Панделката им даваше точните координати, където се намираше бастионът на Мадригалите.

Нели дръпна рязко от светлинното табло системата за глобално позициониране и я метна назад към Ейми.

— Пак добре, че се изръсих за кола под наем с всички екстри. И двамата знаете, че харчим парите на Мадригалите — обясни тя, докато Ейми набираше координатите. — Накъде?

Ейми се взря невярващо в светещия екран.

— Към място, заради което Мадригалите ще се охарчат много повече — промърмори тя. После се намести, за да набере на мобилния телефон на Нели един номер. — Ало, господин Макинтайър? Налага се да наемем хеликоптер.