Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (13)

Глава 13

Дан се смрази.

„Не! — помисли си. — Не бива да допускаш някой да види, че си забелязал нещо ново…“

Наложи си да раздвижи отново ръка и да плъзга парчето восък по хартията. Но внимаваше да не докосва с него мястото с тайните думи. Пресегна се над листа, сякаш се опитваше да достигне най-далечните думи: ПОЛОЖЕН ТУК. Всъщност обаче го направи, за да скрие с коленете си тайния стих.

Дали само му се струваше, или всички наистина стояха прекалено близо до него? Клаустрофобично близо? Кой щеше да забележи пръв — дали Иън, който щеше да види отстрани думите „Но ако“ — лявото коляно на Дан не ги закриваше изцяло? Или Джона щеше да види от другата страна „Мадригалски“, което се подаваше малко изпод дясното му коляно? Защо Дан не се бе тъпкал непрекъснато през целия си досегашен живот, така че коленете му да станат дебели, много дебели?

Восъчната пръчка за малко да се търкулне извън листа. Още от детската градина Дан не бе оцветявал толкова зле.

„Не, чакай! — каза си. — Използвай хартията!“

Той я вдигна с рязко движение от надгробния камък и започна да я къса на парченца.

— Обърках всичко — заяви, като се постара да не издава вълнението си. — Извинявайте.

Пъхна парчетата с буквите надолу под обувката си.

— Ейми! — извика. — Ще ми подадеш ли друг лист хартия?

Двамата се спогледаха. На Дан му стана ясно: сестра му е схванала, че е намерил нещо. И че се опитва да го скрие от другите.

— Разбира се — отвърна тя и му подаде от хартията.

След като Дан започна да прави много, много внимателно друго копие на горните четири стиха, Ейми заговори:

— Някой от вас успя ли да види родната къща на Шекспир? — попита тя. Явно се опитваше да отклони вниманието на всички от брат си. — Някои стаи са с тапети от щампован плат, екскурзоводката ги описа като евтина дамаска. Но изглеждат наистина ужасно. През XIX век туристите, дошли да посетят къщата, са си писали имената по стените и прозорците. Имало е разпален спор на чие подчинение да бъде къщата, после стените са били белосани и имената са останали под боята, но по черчеветата са се запазили някои — дори на прочути личности като сър Уолтър Скот… А, да, и ако не ме лъже паметта, през 1786 година Джон Адамс и Томас Джеферсън са посетили заедно родната къща на Шекспир и са се подписали в книгата за гости…

Ейми очевидно се опитваше да отегчи всички до степен те да заспят.

Дан направи две копия и ги подаде на Хамилтън и Иън. Те се запътиха към вратата.

Но Шиниъд се надвеси по-близо.

— Чела съм за това — каза тя на Ейми.

— А знаеш ли, че през 1847 година П. Т. Барнъм се е опитал да купи родната къща на Шекспир? — допълни Ейми. — Смятал е да я прекара в Съединените щати и да й сложи колела, за да я показва навсякъде из страната. Нещо като цирк.

— Ужас! — възкликна другото момиче.

Дан му връчи поредното копие. После направи едно и за Джона.

„Браво на теб, Ейми — помисли с надеждата, че и този път тя ще го разбере. — Накарай ги да си тръгнат, за да направя копие и за нас, с всички тайни редове.“

— Бъди така добър, направи още едно копие и за мен — примоли се Алистър, който също се надвеси.

Дан подскочи. Беше насочил цялото си внимание към Ейми и Шиниъд и дори не бе забелязал, че е дошъл и Алистър.

— Аз… аз си мислех, че вече сте един отбор с Шиниъд — рече той. — Правя само по едно копие на отбор.

— А, но какво всъщност е отборът? — попита загадъчно Алистър. — Шекспир е казал, че с каквото и име да назовем розата, тя ще ухае все така хубаво. Дали това важи и за думата отбор? Или семейство? Какво всъщност значат думите?

Той определено бе превъртял.

Колкото да се отърве от него, Дан направи набързо още едно копие и му го даде.

Сега над него се беше надвесил само уредникът.

— Минава шест, момчето ми — каза той.

— Последното — отвърна трескаво Дан. — Обещавам.

Направи светкавично копие на горната част, като очерта съвсем бегло думите. После се намести. Застана с гръб към уредника и запълни и последната, тайната част така, че буквите да са преобърнати. Надяваше се, че старецът не е извил врат и не надзърта през рамото му. Настръхна при мисълта какво може да се случи: ами ако уредникът видеше какви думи се появяват върху хартията и извикаше толкова силно, че да го чуят всички: „Велики Барде на небето! И през ум не ми е минавало, че върху гроба на Шекспир пише такова нещо!“.

Дан правеше всичко възможно уредникът да не види тайните стихове и затова не ги и погледна. Стигна долния край на надгробния камък и изпусна восъчната пръчка. После нави бързо-бързо хартията на руло.

— Благодаря — каза на уредника.

Веднага щом излезе от църквата, придърпа Ейми. Другите бяха избързали напред, но Дан не го свърташе да чака. Разгъна хартията и я хвана така, че да я вижда само сестра му.

— Нали съм се справил блестящо? — попита, като се постара да говори така, сякаш просто се хвали и показва работата си.

Сребристите букви заблещукаха в гаснещата слънчева светлина. Най-после Дан успя да прочете цялото стихотворение от гроба на Шекспир заедно с тайните редове:

„Страхотно — помисли си Дан. — Тези стихове ги разбрах веднага. И ще бъде забавно да го направим.“

Шекспир искаше да разкопаят гроба му.