Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (41)

Глава 41

За миг никой не се и помръдна.

После Дан чу как Шиниъд шепне:

— Ейми ни спаси.

— И унищожи серума — каза замаян Алистър.

— Нямах друг избор — започна да се оправдава момичето. — Изабел щеше да убие…

— Не, не — прекъсна я той и замаха с ръце, сякаш се опитваше да отстрани недоразумение. — Не те критикувам. Постъпи правилно. — Алистър се взря в тялото на Изабел сред счупеното стъкло и стичащия се серум. — Постъпи правилно… — повтори той.

— Но серумът ми трябваше, за да излекувам братята си — пророни Шиниъд и очите й се напълниха със сълзи.

— Аз, такова… — подхвана Дан, после обаче млъкна, защото искаше да обмисли нещата.

Явно не го чу никой, защото заговори и Хамилтън:

— Я да вържем повелителката на злото, докато не е дошла на себе си и не е започнала да ни напада всички отново.

Ейми вдигна предпазливо дистанционното устройство на Изабел и го сложи на един плот, по-надалеч. Дан изрита приклада на пистолета. Той се плъзна по пода и спря чак след като се приземи в отломките.

Никой и не опита да грабне някое от двете оръжия.

„Това е хубаво, нали? — помисли Дан. — И всички искаха да спасят брата на Шиниъд. Поне в началото. Може би…“

Мозъкът му беше блокирал, за да мисли. Дан се съсредоточи върху това да помага на Хамилтън да извади от раницата си въже, с което завърза здраво глезените и китките на Изабел.

— Не е достатъчно — притесни се Иън. — Тя ще дойде на себе си. И ще измисли как да избяга!

— Изпаднали сме в крайна нужда, затова трябва да приложим крайни мерки — отсече Алистър. Той вдигна бяло хапче. — Разработено е от нашата приятелка Ирина Спаска. От него Изабел няма да дойде в съзнание няколко часа. — Алистър вдигна многозначително вежда. — И ще забрави какво се е случило днес.

„Значи няма да си спомни как да приготви серума“, помисли с облекчение Дан.

— Това означава, че ще се наложи ние с Натали да й кажем отново как я лишаваме от наследство — заяви твърдо Иън. — Ще ми бъде много приятно.

„Говори сериозно — рече си Дан. — Няма да се отметне.“

Той видя, че Алистър се надвесва над Изабел. После сложи хапчето в устата й. Потърка й врата, за да го преглътне, точно както Дан правеше със Саладин.

Нед Старлинг излезе с несигурна крачка от развалините и се насочи към сестра си.

— Боли те повече от всякога, нали? — попита тя и го пипна леко по челото.

Той се свъси и лицето му се сгърчи от болка.

— Шиниъд… — опита отново Дан.

Замълча и погледна Ейми.

„Какво да правим? — попита я наум. — Да им се доверим ли? Да кажа ли?“

Сестра му понаклони глава и го погледна с мрачно лице, сякаш му отговаряше: „Според мен всички, освен Шиниъд, вече знаят. Само се правят, че тънат в неведение“.

На Дан му беше дошло до гуша от преструвки.

— Аз, Шиниъд, имам фотографска памет — подхвана той. — Помня всяка дума от рецептата върху стъкленицата. Не успях да чуя всички съставки, но всеки знае своите. Ако се обединим, можем да приготвим още от серума и…

Никой не посрещна думите му така, както той очакваше.

Хамилтън не го шляпна по дланта. Джона не вдигна юмрук. Алистър не го прегърна през раменете и не каза уверено: „Дан, момчето ми, винаги съм знаел, че приличаш много на чичо си“.

Никой не се и помръдна, само Шиниъд се свъси.

— Дан, аз… — подхвана тя. — Не знам. Всъщност се опитвах да взема серума… дори изложих на опасност живота на Нед, докато се боричках за него… Може би всъщност не искам да помогна на братята си? И приличам малко на Изабел.

Тя посочи жената, свлякла се на пода.

Алистър грабна от един плот лист хартия и започна да пише списък със своите ключове към загадката. После го пъхна в ръката на Дан.

— Вярвам на теб и Ейми — заяви той. — Виж, на себе си не вярвам. Правете каквото е нужно със серума.

Иън взе от него химикалката и написа и своите съставки. После също подаде хартията на Дан.

— Ние с Натали цял живот слушаме майка си — обясни момчето. — Вярвали сме на всичко, което ни е казвала…

— Но вече не й вярвате! — възрази Ейми. — Променили сте се! Иначе щяхте да й помогнете дори докато ни убива всички!

— Защо не спряхме да й помагаме още в Корея? — попита Иън. — В Австралия? В Южна Африка? В Ямайка?

— Не сме се променили много — допълни с тих, измъчен глас Натали. — Но… се стараем.

След това и Джона взе химикалката и започна да пише. Наложи се да се прегърби болезнено и да допре хартията до пода.

— Не, Джона — спря го Дан. — Ти всъщност никога не си…

— Ако знам как се приготвя серума, майка ми ще ме накара да й кажа — заяви той. — А тя… тя е горе-долу като тяхната — посочи Джона Иън и Натали. Дописа списъка и докато подаваше хартията, грейна в прочутата си усмивка. — Пък и без серум ще стана най-великият музикант на света.

След Джона към химикалката и хартията посегна и Хамилтън.

— Какво? — изуми се Дан. — Хамилтън, не ти се налага да го правиш. Ние ти вярваме! Ти си в нашия отбор! И…

— Като всички останали, и аз предпочетох серума пред живота на Нед — заяви умърлушен Хамилтън. — Като всички, без теб и Ейми.

Той сведе глава и започна да пише.

— Е, не че ние сме светци или нещо такова — каза Дан. — Просто допреди няколко седмици не знаехме нищо за серума. И инстинктът не ни подсказваше да го търсим.

— Дан, Грейс е искала да участваме в надпреварата за ключовете именно заради това — заяви Ейми стреснато, сякаш го бе осъзнала едва сега. — Именно заради това до смъртта й никой не ни е разказал родовата история.

— За да имате нужните инстинкти — пророни тихо Алистър. — Спечелихте надпреварата само защото цените човешкия живот повече от ключовете към загадката. Каква ирония, нали? Грейс много обичаше иронията.

— Я чакай малко! Как така сме спечелили? — не повярва Дан.

— Приятелю, ти държиш всички ключове — обясни Хамилтън, като му пъхна в ръцете листа хартия.

Потупа го по гърба леко — според представите в семейство Холт. Това означаваше, че Дан изхвърча напред само на две крачки, преди да си върне равновесието.

— Ще кажа на татко, че вие с Ейми сте спечелили сами, по честен начин — заяви Хамилтън. — Защото това си е самата истина.

Дан продължаваше да примигва изумен. Погледна надолу към списъците с ключовете в ръката си, към съставките, събрани за пръв път преди пет века и променили завинаги човешката история.

Какво ли щяха да донесат в бъдеще?

— Чакай, Хамилтън — подхвана той, понеже се нуждаеше от още помощ. — Помисли колко пъти си ни спасявал живота! Помисли как ме качи на отвесната скала! Помисли за…

— Как семейството ми подпали къщата на Грейс — прекъсна го другото момче. — Как в Южна Африка за малко да убием Алистър. Как именно ние сме виновни, че тризнаците Старлинг пострадаха в института „Франклин“. — Той погледна Шиниъд право в очите. — Извинявай — рече й.

Тя кимна веднъж, което не беше съвсем прошка. Но може би беше първата стъпка.

— Аз също се извинявам — намеси се Алистър и се взря в Дан и Ейми. — За всичко.

— Прощаваме ви! — прошепна тя.

Дан погледна сестра си и си помисли: „Наистина ли им прощаваме?“.

„Нямаме друг избор — сякаш му отвърна също наум Ейми. — Не може до края на живота си да мразим.“

Като малко дете, пресегнало се към спасителен пояс, Дан затърси гнева, тласкал го почти през цялата надпревара за ключовете към загадката. Той още тлееше в него, но някак си по-слабо. Не толкова изпепеляващо.

Някой ден може би щеше да угасне окончателно.

— Все пак ни дадохте ключовете си към загадката, за да попречите на Изабел да ни убие — отвърна намусен Дан на Алистър.

— Така е — съгласи се мъжът. — Но в същото време аз приличам прекалено много на Изабел и Кора… и на Айзенхауър.

— Татко е страхотен — възрази Хамилтън. — Но… — Той погледна надолу към ръцете си. — Не искам да съм като него.

Алистър кимна.

— Докато растях, виждах какъв злодей е чичо Бае — каза той. — Въпреки това се стремях да получа одобрението му и превърнах неговите цели в свои. — Алистър се прокашля шумно. — Вие, деца, сте много по-мъдри. Избирате по-добър път.

В очите му проблеснаха сълзи.

„Така е — помисли си Дан. — Наистина победихме. Всички. Заедно.“

Спомни си как в Лондон е казал на Ейми, че трябва да победят и да поставят всички на мястото им. Но останалите се опитваха от пет века да приложат същия план и все не се получаваше. Ейми и Дан бяха победили по съвсем различен начин. Бяха победили, защото го искаха всички останали.

Дан изгаряше от нетърпение да каже на Нели.

— О… Нели! — провикна се той. — Трябва да спасим всички на гробищата! — Зае се да пъха в джоба си листовете хартия, дадени му от другите. — Всичко останало може да почака, докато не приключим с това и не…

— И не осигурим по-добра медицинска помощ на Натали и Джона — съгласи се Алистър. — Освен това… — Той погледна мрачно Изабел, която още беше в безсъзнание. — Трябва да я предадем на властите.

— За опит за убийство лежиш дълго в затвора, нали? — поинтересува се разтревожена Ейми. — Всички взривове, които Изабел беше заложила…

— О, няма да я обвинят в опит за убийство — поправи я Алистър. — Ще направя нещо, за което ме достраша преди седем години. Ще свидетелствам, че Изабел е убила майка ви и баща ви.

— Значи… — подхвана момичето.

Алистър се подсмихна.

— Изабел ще лежи в затвора, докато е жива — каза той.