Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (15)

Глава 15

Нали си беше страхлива, Ейми запелтечи, че сега трябва да бъдат много, ама много внимателни.

— Който и да е вътре, чул е как веригата пада и е нащрек — прошепна тя. В слабата светлина на електрическото фенерче лицето й изглеждаше призрачно и ужасено. — Сигурно са ни заложили капан. Не е зле да се върнем и да повикаме на помощ Нели. Може би и Хамилтън — той ни е помагал друг път, ще ни помогне и сега. Ще разработим план и ние ще заложим капан…

— Моля? И да оставим този, който е вътре, да се измъкне с ключа от загадката, докато ние седим и си говорим? А, без тия — отсече Дан.

Влезе през вратата и на мига беше обгърнат от мрак. Още на първата крачка му хрумна нещо. Ейми беше права, че веригата е изтрополила прекалено силно. Дан можеше да се възползва от това.

Той насочи лъча на фенерчето към предната част на църквата.

— Полиция! — извика. — Стой, не мърдай!

Там нямаше никого.

Дан плъзна бързо лъча из цялата църква. Нададе ухо — дали някой не се е спотаил зад седалките и не диша уплашено. Надзърна навън и каза на Ейми:

— Влизай! Чисто е!

— Малоумник такъв — промърмори сестра му. — Глупак.

Но Дан забеляза, че е влязла в църквата. Затвори след нея вратата.

— Забрави „гърбав отвратителен жабок“, „наденицо тлъста“ и „рапира ръждясала“ — продължи Дан. — Добре поне че за разлика от теб, не съм с „дробче, колкото на гълъб, и жлъчка бедна“.

— Още обиди на Шекспир ли? — попита момичето.

— Искаш да продължа ли? — попита весело Дан. — Сега вече знам десетки.

— Не, не искам — отвърна Ейми. — Искам да замълчиш, за да чуем дали не идва някой.

Дан реши, че идеята е добра. Замълча и двамата тръгнаха на пръсти към гроба на Шекспир. Дан беше насочил лъча на фенерчето надолу, за да осветява неравния каменен под. Но в мрака зад лъча сякаш дебнеха какви ли не опасности.

„Щом никой от другите отбори не е тук и не копае гроба на Шекспир, кой е оставил вратата отключена? — запита се момчето. — Дали не е капан?“

Не можеше да направи друго, освен да върви към гроба.

— Шекспир е починал през 1616 година — прошепна Ейми. — Дано не са сменили хоросана около надгробната плоча. Хоросан на четири века би трябвало да се рони лесно. Но ако е по-нов…

— Ще се справим — увери я също през шепот Дан.

Вече бяха при надгробния камък. Момчето приклекна и за пореден път махна букета. Допря пръсти до тайните издълбани думи, появили се върху копието: едва доловими, сякаш случайни редове върху камъка. Не беше изненадващо, че близо четири века са останали незабелязани.

Ейми прехапа устна.

— И да не счупиш камъка! — каза тя.

— Това, Ейми, е камък — напомни Дан. — Как ще го счупя?

— Свръхестествена сила? — попита сестра му.

За нея това бе един наистина успешен опит да се пошегува.

Не че беше смешно.

Дан прокара длан, за да намери цепнатината между надгробната плоча на Шекспир и пода. Напипа хоросана… и дръпна бързо ръка.

— Ейми! — прошепна. — Не е хоросан! Имитация е!

— Моля? — не го разбра тя.

Дан придърпа ръката й към имитацията, за да я напипа и тя.

— Какво е това — гума ли? — полюбопитства сестра му. — Направена така, че да прилича на ронещ се хоросан?

Дан се зае да маха имитацията. Тя излезе на дълга лента.

— Внимавай — предупреди Ейми. — Някой от другите отбори, издирващи ключа към загадката, може да я е сложил, за да прикрие следите си. Може да е поставена, за да гръмне…

— Или за да ни улесни — допълни Дан.

Посочи двете панти, скрити под имитацията на хоросана. Използва като лост пилата за нокти. Камъкът се вдигна със скърцане откъм едната страна, задвижен от собствената си сила.

Дан освети с фенерчето вътрешността на гроба.

Беше се приготвил да види ужасяващ разложен скелет. Но не забеляза друго, освен ковчег.

Нещо отгоре проблесна: метален прът с неравна форма. Около него на спирала се виждаха думи, които се повтаряха отново и отново. Дан го завъртя и забеляза, че думите са само осем: Бастион на Мадригалите • Дом на предците на Кахил • Бастион на Мадригалите • Дом на предците на Кахил…

— Казва ни къде да отидем сега! — пошушна Дан.

— Бастион на Мадригалите — рече Ейми. — Разбира се.

Надпреварата за ключовете към загадката ги беше отвела в бастионите на всички други кланове: в бастиона на Лусиан в Париж, на Джанъс във Венеция, на Екатерина в Египет и на Томас в Южна Африка. Беше съвсем логично да се наложи да отидат и в бастиона на Мадригалите.

— Дом на предците на Кахил, как мислиш, къде е това, където са живели Гидиън и Оливия Кахил ли? — попита Дан.

— Да, последното място, където всички от семейство Кахил са били заедно — потвърди натъжена сестра му. — То се знае, че Мадригалите ще изберат именно това място за своя щабквартира.

Дан завъртя още веднъж пръчката и огледа думите, виещи се на спирала по нея.

— Добре тогава, страхотно — рече той. — И много символично. Като поезията. Както и да е. Но къде се намира този дом на предците, който е и бастион на Мадригалите? Забравили са да напишат упътване.

Ейми взе от ръката му електрическото фенерче и го насочи към една пукнатина в ковчега, която Дан не бе забелязал досега. После грабна пилата за нокти, която брат й беше оставил на пода, и я пъхна в пукнатината. От нея излезе нещо.

Панделка.

— Според мен има две части — каза.

Сложиха крехката панделка на пода и се взряха в нея:

— А преди си мислех, че Шекспир не знае правописа — промърмори Дан.

— Забелязваш ли някаква последователност? — попита Ейми. — Анаграми или…

— В тази бъркотия ли? Ти се шегуваш — отвърна брат й, сетне простена. — Защо не ни се падна някакъв лесен ключ с цифри? Много ти благодаря, Шекспир.

— Не, аз ви благодаря на вас, Дан и Ейми — каза някой зад тях.

Двете деца се обърнаха рязко. Човекът не беше от другите отбори. Беше старецът, който работеше на доброволни начала в църквата и бе разрешил на Дан да направи копие на надписа върху надгробната плоча.

— Можем да обясним всичко — побърза да каже Дан.

Надяваше се ако не той, то поне сестра му да успее да го направи.

Уредникът вдигна ръце, сякаш им прощаваше.

— Не, не, вече знам обясненията — каза той. — Просто съм благодарен на вас двамата, че… — Старецът замълча и се огледа озадачен. — Къде са другите?

— Другите ли? — повтори глупаво Ейми.

Мъжът погледна пътеката между седалките. Дори на слабата светлина Дан забеляза как той пребледнява като платно. И прави крачка назад.

— Друго си мислех — промълви уредникът. — Мислех си, че… Мислех си…

Мъжът хлътна в мрака.

Дан се изправи и се вгледа в мястото, накъдето беше гледал той. Веднъж, преди години, бяха останали за кратко без гувернантка и Дан беше изживял етап, когато се беше нагледал на филми на ужасите — от онези, които дават посред нощ по кабелните телевизии. От онези, които живи родители не разрешават на никое дете на възрастта на Дан да гледа. От онези, в които винаги имаше разгневена тълпа селяни, тръгнали с вили и факли да убиват някого.

Дан изпита чувството, че вижда в дъното на пътеката между седалките точно такава разгневена тълпа.

Бяха дошли и другите отбори, участващи в надпреварата за ключовете.