Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (8)

Глава 8

— Ааааа! — разпищя се Нели.

— Ааааа! — изписка и Дан, който седеше до нея на предната седалка.

— Какво ви прихваща и двамата? — попита Ейми от задната седалка.

После вдигна очи от купчината книги с произведения на Шекспир, които се бе заела да разлиства веднага след като потеглиха с взетата под наем кола към Стратфорд.

— Забравих, че пак трябва да шофирам от обратната страна на пътя — обясни Нели. — Е, за тях не е обратна… те си карат отляво, но…

— Виждаш ли онзи автомобил там? — кресна Дан.

Задаваше се право към тях.

— Накъде да завия, надясно ли? — промърмори Нели. — Не… наляво. Надясно? Наляво? Ааааа!

В последния момент завъртя волана наляво. Спря в тревата и продължи да седи разтреперана, докато покрай тях профучаваха коли.

— Не съм сигурна, че ще се справя — заяви.

— Моля? — подвикна смаяна Ейми. — Нели… вече си карала от обратната страна, когато бяхме в Южна Африка.

— Там беше неотразима, през цялото време криволичеше по пътя — напомни Дан. — Ти, Нели, си най-добрата шофьорка.

Това си беше така, ако под „най-добра“ разбираш „най-опасна“. Какъвто явно беше случаят с Дан.

— Да, обикновено съм най-добрата — съгласи се Нели. Тя избърса с ръка челото си. По върховете на пръстите й остана пот. — Но знам ли, странно си е. Сега е съвсем истинско. Докато в Южна Африка имах чувството, че шофирам във видеоигра. А сега… сега знам защо всъщност издирвате ключовете и колко важно е това. Отговорно си е.

— Ако в Южна Африка или другаде се беше блъснала в някоя кола, щеше да носиш отговорност, че си ни убила — заяви Дан. — Нищо че не си знаела защо издирваме ключовете.

— Благодаря. Сега се чувствам много по-добре — заяде се Нели.

Тя потърка пиърсинга във вид на змийче върху носа си, който бе настояла да даде на поправка, преди да си тръгнат от Ямайка.

Не направи нищо, за да се върне на платното.

Ейми си спомни колко разтърсена изглеждаше Нели, след като бяха излезли крадешком от „Глобус“ и се бяха промъкнали отзад.

„Дали сега мисли, че всичко това е невъзможно? — запита се момичето. — Дали го е проумяла с един ден закъснение?“

— Забрави ли, не можем да допуснем да победи Изабел — напомни й Ейми. — Да победи Изабел… или Айзенхауър… или Кора… или Алистър.

Не току-така изброяваше имената на хора от онази нощ, когато родителите й бяха загинали.

Нели хвана още по-силно волана.

— Вярно си е — съгласи се тя и стисна решително зъби. — Длъжна съм да го направя. Само не гледайте, чухте ли? Притеснявам се.

— Аз ще чета — побърза да обещае Ейми.

— Батериите на компютъра, които издържат цяла вечност, са точно за такива случаи — добави Дан и отвори лаптопа.

Сестра му дори струпа книги пред клетката на Саладин, за да не гледа и той.

В началото забелязваше всяко движение на колата. После обаче се увлече да чете Шекспир. Обичаше го. В творбите си той беше толкова забавен, толкова мъдър, толкова… човечен.

И беше толкова ясно, че е Мадригал.

Не се беше родил богат и известен. Специалистите не бяха сигурни дори, че майка му и баща му са знаели да пишат и да четат. Преди Уилям да навърши двайсет години, баща му е имал парични затруднения, затова се смяташе, че момчето навярно не е успяло да завърши училище. Със сигурност Шекспир не бе следвал в университет. Когато е започнал да пише в Лондон пиеси, някои от другите писатели са му се присмивали, че е неук.

„Бил е като нас с Дан — помисли си Ейми. — Онеправдан.“

Освен това му се губеха години: по едно време той сякаш бе изчезнал от историческите летописи.

„Очевидно е вършел задачи, възложени му от Мадригалите — каза си момичето. — Издирвал е ключове към загадката, може би е преговарял с Лусиан и Екатерина и тайно е пазел равновесието между клановете.“

Двамата с Дан участваха в надпреварата за ключовете от много време и Ейми имаше чувството, че е достатъчно да погледне нещо, за да види по него пръстовите отпечатъци на хората от рода Кахил.

— О, я стига! — възкликна Дан от предната седалка. — Как е възможно този тип да е от нашите? Уилям Шекспир Мадригал? Изключено!

И този път мислите му бяха поели в посока, коренно противоположна на мислите на сестра му.

— Ти шегуваш ли се? — изписка тя. Колата зави рязко, сетне отново пое направо. Ейми погледна плахо към Нели. — Извинявай. Не исках да те разсейвам.

— Няма страшно — отвърна тя, без да сваля поглед от пътя отпред. — Можете да разговаряте, вече съм на магистралата. Много по-лесно е. Срещу мен не идват коли.

Ейми насочи вниманието си към Дан.

— Я да видим дали ще позная — подхвана тя. — Според теб Шекспир би трябвало да е от клана Джанъс, защото творчеството му е велико изкуство. Или завиждаш, защото, за разлика от другите кланове, Мадригалите си нямат майстори на кунгфуто, алпинисти и хора, които се дуелират добре с шпаги. Почти всички са на мнение, че Шекспир е най-великият писател, живял някога. Не ти ли стига?

— О, престани — отвърна Дан. — Написал е всичко с паче перо.

Ейми чувстваше, че, а-ха, и главата й ще се пръсне.

— Но съм съгласен, че е бил велик писател — допълни брат й.

Всичко, което тя се готвеше да избълва срещу него, се изпари.

— Какво? Значи си съгласен? — успя да каже.

— О, да — потвърди момчето. — Не видя ли стикерите с обиди на Шекспир в магазина за сувенири в „Глобус“? Стана ми интересно и проверих в интернет някои неща. Този тип наистина е знаел да обижда хората: „мършави мръснико“, „езичето й жили по-сигурно от всички смъртоносни змии на Нил“, „язва, цирей, гнойник, цъфнал от болната ми кръв“. Смятам да ги кажа на Изабел Кабра следващия път, когато я видя. Или на онези от семейство Старлинг!

— Защо мислиш Шекспир за велик, само заради обидите му ли? — попита едва чуто Ейми.

— О, да, заради това и защото… знаеш ли, че е пишел с грешки? — Дан посочи нещо върху екрана на компютъра. — Запазили са се шест негови подписа и всички са написани различно. Шекспир е бил най-великият писател в историята, а е пишел с грешки собственото си име!

— По онова време не е имало правописни правила — каза момичето така, сякаш се отбраняваше. — Никой не е пишел през цялото време думите еднакво. Наистина си е било объркващо.

Дан се засмя.

— Да, но ако днес Шекспир беше жив, се обзалагам, че е щял да ходи с една страхотна тениска, която видях веднъж и на която пишеше: „Неграмотници от всички страни, разединявайте се!“ — каза той.

Сестра му завъртя очи.

— Обърках се с теб — призна тя. — Какво твърдиш, че според теб Шекспир не е Мадригал, защото е пишел с грешки ли?

— Не — възрази нетърпеливо Дан. — Твърдя, че е бил прекалено велик, за да бъде Мадригал.

Ейми усети как върху лицето й се изписва неразбиране.

— Съвсем се оплетох — заяви тя. — Я поясни!

— Виж сега — подхвана момчето. — Спомни си какво ни каза в Ямайка мъжът в черно… не, в сиво, вуйчо Фиск. Основоположникът на рода Кахил — Гидиън — е изобретил невероятен серум, от който, както се твърди, е станал велик във всичко. Четири от децата му са получили част от серума и след като са го изпили, той е променил дори ДНК-то им. Затова всички потомци на Катрин са по-умни от обикновените хора, всички наследници на Томас са по-силни и атлетични, всички…

— Да, да, тази част я знам — прекъсна го Ейми. — Родът на Джейн е взел артистичния, творческия ген. Наследниците на Люк са родени стратези и водачи. И така се озоваваме при роднините от клана Екатерина, Томас, Джанъс и Лусиан, които днес познаваме и обичаме. — Тя направи кисела физиономия. — Какво общо има това с Шекспир? Ако той наистина е бил Мадригал, значи няма нищо общо с тези кланове.

— Точно така — съгласи се Дан. — Родоначалничката на Мадригалите — Маделин — се е появила, след като серумът е изчезнал и семейството се е разпаднало. Затова не е взела нищо от серума. Нито тя, нито децата и техните деца. Нейният — нашият клан — не е получил такива качества.

Ейми усети как й докривява: собственият й брат бе признал току-що, че са най-обикновени. Без талант. Тъпи. Всичко, което тя открай време беше подозирала за себе си.

Но Дан не беше приключил.

— И как без серум Шекспир е успял да стане най-великият писател, живял някога? — попита той. — По-добър от всички писатели в клана Джанъс с чудотворния серум в ДНК-то им?

— Не знам — призна си момичето. — Как мислиш, може би е хвърлил наистина огромни усилия.

Почувства се замаяна, както всеки път, когато си спомнеше за серума. Приличаше й на измама. Не че Кахил се гнусяха от измамата: Ейми бе участвала достатъчно дълго в надпреварата за ключовете, за да знае, че склонността към измами всъщност е семейна черта. Но серумът беше като наркотик. Нещо наистина много опасно.

Когато беше разбрала истината за Мадригалите, Ейми бе почувствала дълбоко в себе си облекчение, че в ДНК-то й няма серум. Но още преди да е разбрала всичко, се беше борила в Париж да вземе стъкленицата със серума на Лусиан. Беше се качила чак на връх Еверест с надеждата да намери серума на Джанъс.

„И както личи, голямата награда в надпреварата за ключовете явно е първият серум — помисли си Ейми. — Кой знае защо.“

Прониза я тревога. Това бе нещо, за което тя се стараеше да не мисли. Помнеше как Дан е спорел в хотелската стая и е изтъквал, че ако победят, ще разполагат с властта да поставят всички на мястото им и да постигнат целите си. Но дали наистина това бе начинът Мадригалите да решават проблемите? Нима Грейс бе положила началото на надпреварата, колкото Ейми и Дан да получат достъп до нещо, което можеше да ги преобрази до неузнаваемост?

„Нали уж смяташе, че сме прекрасни и такива, каквито сме?“, учуди се Ейми.

Усети, че е започнала да се вкисва.

— Пак ли се уплаши, Ейми? — попита Дан.

— Всичко е много сложно — оплака се сестра му. — Беше ми приятно, че можем да разчетем всички следи, заложени в произведенията на Шекспир, и че Хамилтън ни нарече „достойни съперници“ — нещата наистина се промениха след началото на надпреварата. Затова сигурно има надежда. Но пак има много неща, които не разбирам. Как така тризнаците Старлинг са наваксали толкова бързо? Как всички останали отбори са разбрали, че трябва да отидат в „Глобус“ по същото време, както ние? Какво всъщност трябва да направим, за да победим? Какво очакват от нас Мадригалите? Освен това…

— Ейми — прекъсна я много сериозно Дан, — знам точно от какво имаш нужда!

— От какво? — попита сестра му.

— От почивка, през която да хапнем — отвърна момчето. — И… дори да не помогне на теб, на мен със сигурност ще ми дойде добре. Нели, спри, ако обичаш. Умирам от глад!

— Нямам нищо против да отбием за малко — каза тя.

Изпревари два автомобила „Волво“ и едно БМВ. И тримата шофьори натиснаха клаксоните.

След като спряха на една бензиностанция, Дан хукна между рафтовете, изумен колко много английски закуски има по тях.

— Виж! „Закуска за страшилища“! — провикна се той. — Трябва да опитам това. Има и „Телешки хапки на скара“! И…

Той започна да взима от пликчетата по рафтовете.

— Сега вече, Дан, си опитал нездравословната храна на всички континенти — намеси се Нели. — Какво толкова му е вълнуващото?

— Вълнуващо е, защото почти навсякъде другаде се продава каквото имаме и у нас в Щатите или неща с етикети на езици, които не разбирам — отговори Дан. — Винаги съм си мечтал за това тук — грабна той пакетче пържен бекон. — Нямаше ли да бъде тъжно, ако изобщо не бях дошъл тук? Нали хората пътешестват точно за това?

Ейми се отдалечи от брат си и Нели. Съвсем в техен стил Дан нехаеше, а сестра му се притесняваше и за двамата.

Чу как някой казва: Театър „Глобус“.

Побърза да се обърне. Гласът идваше от телевизора при касата.

— Както личи, днес следобед в прочутия театър е имало размирици — обясни говорителката на Би Би Си.

Ейми се приближи и застана така, че да вижда екрана. Но нямаше репортаж, само някаква жена говореше.

— Световноизвестната хип-хоп звезда Джона Уизард, познат и от телевизионните програми, е бил задържан за разпит, за да разкаже за участието си в размириците, причинили щети за стотици лири стерлинги — продължи говорителката. — Представленията в „Глобус“ са отменени за неопределен срок от време. В полицията още не са решили дали да предявят на Уизард, както и на други лица, обвинения в умишлено повреждане на имущество.

Ейми хвърли върху щанда цяла пачка банкноти.

— Това е за всичко — каза тя, като посочи пликовете, които Дан и Нели носеха.

Знаеше, че е дала повече пари, но й беше все едно. Издърпа брат си и Нели навън.

— Ей, какво става тук? — попита Нели, докато се качваха припряно на колата.

Ейми им разказа набързо какво е чула по телевизията.

— Моля? — ахна Дан. — Нещо не се връзва. По време на надпреварата представители на рода Кахил разрушиха исторически забележителности на много места по света, а никога не са съобщавали за това по новините!

— Всичко се потулва — съгласи се Нели. — Всеки от клановете плаща на когото трябва. Мадригалите винаги са покривали щетите, нанесени от вас двамата.

Ейми не го знаеше.

— Е, освен във Венеция, не сме рушили нищо — възрази тя. — А, да, и във Виена…

— Семейството на Джона разполага с тонове пари, с които да покрие всичко — възмути се Дан. — В Китай той изпочупи доста глинени войници… е, да, за да ме спаси, след като ми заложи капан. Но знам, че баща му е платил на китайските чиновници и така и не се разбра за щетите. В „Глобус“ Джона натроши само едно буре, а ето че го съобщават по новините.

— Променило се е нещо друго — провлече Ейми. — Нещо голямо…