Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (23)

Глава 23

Около Ейми настана пълна бъркотия.

— Виж, виж, скалата се отваря!

— Има врата!

— Защо преди не я виждахме? Беше скрита така, че изобщо не личеше…

— Бягайте!

Ейми не можеше да определи кой какво казва. Нямаше за кога да мисли за такива неща. Седеше до Нели; двете бяха извили вратове и се опитваха да видят какво става на върха на скалата. След миг тя скочи и побягна към отворената врата заедно с Мадисън и Рейгън. Тялото й сякаш знаеше какво да прави още преди умът й да е възприел онова, което виждаха очите й: врата. Асансьор. Дан. Хамилтън. Айзенхауър.

Тримата се бяха проснали върху пода на асансьора, бяха на доста голямо разстояние един от друг. Ейми не разбираше за какво става дума, защото се опитваше да тича и да заобикаля надгробните камъни.

— Разкарай се, смотанячко такава — каза Рейгън и замахна с лакът към лицето й. — Хамилтън и татко са се върнали да ни вземат.

— Дан пък се е върнал да вземе мен — промърмори Ейми и се наведе, за да се предпази от лакътя.

Вече беше достатъчно ниско — и достатъчно близо — затова реши да се пъхне в асансьора. Някой се приземи върху нея — дали Рейгън? Нели? Натали? След Ейми в асансьора се сместиха и Рейгън и Мадисън, които я изтикаха още по-назад.

Дясното й ухо се допря до стената, а Натали беше притиснала длан до лявата й страна. Въпреки това, Ейми чу механично бибиткане, а после и глас на запис:

— Асансьорът няма да се помръдне от това място, ако в него не присъства поне по един представител от всеки клан в рода Кахил. Приближете се до огледалото за проверка на ретината. Екатерина?

— Ваша воля — заяви хладно Алистър, който стоеше отвън.

Хората вътре се размърдаха и Ейми видя набързо как Мери-Тод излиза и на нейно място влиза Алистър.

Асансьорът избибипка още веднъж.

— Одобрен. Джанъс?

— Разкарайте се — подвикна Джона.

Ейми не виждаше нищо, но си представи как той изтласква от асансьора Мадисън и Рейгън, за да се напъха вътре.

— Одобрен. Лусиан?

— Тук — отвърна Иън.

Явно беше застанал пред скенера за очи, защото гласът на запис оповести:

— Одобрен. Томас?

— А, без тия — възрази Айзенхауър. — Сега в асансьора има двама души от клана Лусиан, защото Натали се в скрила в дъното. Не е честно. Един от двамата трябва да слезе.

— А честно ли е, че има двама души от семейство Холт? — попита Алистър. — Ти и Хамилтън?

— Различно е — възрази Айзенхауър.

Докато той недоволстваше, синът му се приближи до огледалото.

— Одобрен — рече гласът на запис. — Мадригал?

— Моля? — избухна Алистър. — Мадригалите не са клан от рода Кахил!

— Какви Мадригали? — възмути се и Айзенхауър. — Мадригалите са злодеи.

— Всички мразят Мадригалите! — извика Иън.

Гласовете се сляха, възмущението и гневът се изостряха с всяка дума. За пръв път от пет века Кахилови проявяваха такова единомислие.

„Ако не броим случая, когато другите кланове са се обединили, за да убият мама и татко“, помисли си Ейми и потрепери. Идеше й да изкрещи: „И аз мразя Мадригалите!“, колкото да заблуди всички.

— В Китай Дан ми каза, че е Мадригал — заяви Джона със сценичен глас, който някак си се извиси над крясъците. — Пак ли ще твърдиш такова нещо, Дан? Въобразяваш си, че можеш да измамиш асансьора?

„Излъжи! — опита се отчаяно да му внуши Ейми. — Отричай! Преструвай се! Точно сега не е безопасно да казваш истината.“

Притисната в дъното на асансьора, тя дори не виждаше брат си. Надяваше се той да стои недалеч от огледалото, за да се понадигне на пръсти и да мине тайно проверката на скенера.

— Мадригал съм — екна храбро гласът на Дан от предния край на асансьора. — Цялото ми семейство сме Мадригали. Дори Нели. Но не е това, което си мислите. Ние…

Опитваше се да обясни. Докато го слушаше, Ейми имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Дан беше толкова смел.

И толкова глупав.

Мърморенето наоколо стана още по-мрачно и заканително.

— И дума да не става! — отсече Айзенхауър с глас, проехтял най-силно. Стоеше в предната част на асансьора, но се беше обърнал. — И дума да не става да бъда в един отбор с Мадригали! Отказвам!

Другите се дръпнаха, стреснати от яростта му, затова Ейми ги видя всичките. Забеляза как Айзенхауър сграбчва Дан и го вдига, готов да го изхвърли от асансьора.

— Не! — писна тя и се промуши напред.

Но викът й беше заглушен от записа, който заяви високо:

— Одобрен. Присъстват всички, всички са отметнати.

Айзенхауър явно беше вдигнал Дан точно под нужния ъгъл пред огледалото.

Това май го стресна, защото той отстъпи назад и сега с единия крак беше в асансьора, а с другия — отвън.

След това всичко се разигра бързо.

Нели се шмугна покрай Мери-Тод и заби нещо в дясната ръка на Айзенхауър. Ейми видя, че проблясва сребро. Дали Нели не използваше за оръжие халката за нос във вид на змийче?

Нели се разкрещя:

— Пускай Дан!

През това време пилотът задърпа лявата ръка на Айзенхауър.

— Уважаеми господине, уважаеми господине… — подхвана.

„Те да не са полудели? — изуми се Ейми. — Нима смятат, че ще преборят Айзенхауър с халка за нос и добри обноски?“

Но Айзенхауър пусна Дан, при което се чу глух тътен. Отстъпи, за да застане лице в лице с нападателите си. Сграбчи с дясната ръка Нели, а с лявата — пилота, и ги насочи един към друг, сякаш смяташе да ги удари.

— Нели! — кресна Ейми в опит да се промуши напред. Нямаше представа как ще помогне, но смяташе да опита.

Закъсня.

Не защото Нели вече бе ранена.

Не защото и тя се отскубна сама.

Ейми закъсня, защото точно тогава вратата на асансьора се плъзна и се затвори.

И той започна да се изкачва.