Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (33)

Глава 33

Дан извърна глава към Ейми, готов да чуе победоносния й отговор.

Но сестра му беше прехапала устна.

— Не знам. Съжалявам — каза с лице, призрачно бледо в слабото сияние на фенерчето. — Разполагах само с два дни, за да се запозная с Шекспир. Ти, Алистър, знаеш ли? Шиниъд?

— За пръв път чувам, че Шекспир е от рода Кахил — отвърна ядосано Алистър. — Откъде да знам нещо за него?

Шиниъд само поклати глава.

Иън погледна уплашено назад към мрака, където продължаваха да се чуват взривове. Май се приближаваха.

— Трябва да се справим някак — промърмори той. — Нямаме много време!

Остави на земята своя край на импровизираната носилка с Джона и се зае да натиска копчетата с букви като на мобилните телефони по таблото до вратата.

— Ще опитам „Отново заедно“ — изпелтечи Иън. — Не. „Мир“. Не. — Той удари с длан по копчетата. — Тъп, безполезен, негоден…

— Дали не е „Ромео и Жулиета. Целувка и помирение“ — предположи Дан.

— „Ромео и Жулиета“ е трагедия, а не комедия — поправи го Ейми. — И в края на пиесата умират и двамата, така че не може да има продължение.

Дан не го знаеше. Съжали и че го е научил сега.

— В тази пиеса измират почти всички от по-младото поколение — подметна Шиниъд.

Дан се огледа. Почти всички от по-младото поколение в рода Кахил бяха тук — хванати като в капан в пещерата.

— Дали пък Джона не знае отговора? — каза дрезгаво Дан.

Отиде при него и разклати леко рамото му.

Джона простена и лицето му се сгърчи от болка.

Натали се надвеси над него и го шляпна.

— Джона! — изкрещя тя. — Трябва да се събудиш и да отговориш на един въпрос!

Той вдигна клепачи.

— Ка-ка… — подхвана немощно. — Какво се иска…

— Какво знаеш за пиесите на Шекспир? — попита Натали.

— Не казвайте… на феновете… че знам… — пророни момчето.

— Но ни кажи на нас — подкани настойчиво Иън. — Кажи ни, иначе можеш да умреш направо тук от загуба на кръв.

„Наистина ли?“, запита се Дан. Дори на слабата светлина видя как се разрастват тъмните петна по парчетата плат, с които Шиниъд беше превързала краката му. Джона вероятно беше загубил много кръв.

— „Двойна лъжа“ — прошепна той, все така смръщен от болка. — „Карденио“. И „Ненапразните усилия…“.

— „Напразните усилия на любовта“ е пиеса на Шекспир, позната на всички — изсумтя недоволно Шиниъд.

— Не напразни — пророни Джона. — А „Ненапразни“, „Ненапразните усилия на любовта“.

— Ще опитаме — каза Ейми и се втурна към таблото.

Набра отговора, после вратата щракна и се отвори.

След секунда Дан усети как някой изтръгва от ръката му електрическото фенерче.

— Ей! — викна той.

Вдигнала фенерчето като награда, Натали побягна от Дан. Лъчът светлина заподскача бясно наоколо, като озари тавана, а после пода от другата страна на вратата.

Дан ахна.

— Недей, Натали! Чакай! — изкрещя той. — Ще…

Тя продължи устремно нататък, но след първата крачка зад вратата се озова на ръба на пропаст. Дан се пресегна отчаяно да я хване и успя да я стисне за глезена. От ускорението на тялото й и той се понесе към бездната.

Усети върху ходилото си ръцете на Ейми. Но и тя започна да се плъзга.

— Оооох! — изпищя Натали.

— Помощ! — кресна Дан.

— Някой да помогне! Много ви моля! — заповтаря и Ейми.

Дан видя как електрическото фенерче продължава да пада все по-надолу и надолу.

След това всичко потъна в мрак.