Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (35)

Глава 35

— Ето къде Гидиън Кахил е направил своя серум! — ахна Дан. — Наградата сигурно е някъде тук!

Със закъснение се усети, че не е трябвало да говори толкова високо. Но вече беше все едно — всички останали също се взираха в плочата.

— Трябва да бъдем първи! — кресна Дан на Ейми. Сграбчи я за ръката и я затегли навътре в мрака. — Длъжни сме!

* * *

Иън и Хамилтън пуснаха едновременно импровизираната носилка на Джона, от което той изпищя от болка.

— Извинявай, мой човек — промърмори Хамилтън. — Аз ще…

Какво ще? Някой ден ще опита да замаже вината си? Не можеше да го стори. Освен ако не поделеше с Джона наградата — нещо, което Хамилтън нямаше намерение да прави.

Заряза Джона и хукна.

* * *

— Натали — провикна се Иън. — Трябва да изпреварим всички останали. Знаеш какво да правиш!

Огледа се трескаво, но подпаленото въже осветяваше съвсем малко пространство наоколо. Под краката му пукаше натрошено стъкло. Иън беше толкова богат, толкова красив, толкова талантлив, толкова умен. И щеше да се пръсне от яд: въпреки това нищо не гарантираше, че те с Натали ще победят.

* * *

Болката беше непоносима.

„Можеш просто да се откажеш“, помисли си Джона. Ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си и му се струваше, че из цялото помещение подскачат светлини.

Но още от мига, в който бе хванал микрофон, се беше борил да бъде най-прочутата звезда в света. Не беше от хората, които се отказват току-така. И тази битка бе дори по-важна.

Той се подпря на лакът и запълзя.

* * *

— Това е за вас, Нед и Тед — прошепна Шиниъд.

Взря се в рафта, където навремето е имало лабораторни епруветки или тяхното съответствие от 1507 година. В купчинките застинал восък по рафта сигурно имаше някакво указание, следа. Или пък нещо се бе просмукало в овъглената маса отдолу.

„Прекалено много вероятности — помисли отчаяна Шиниъд. — Прекалено много неща, които трябва да се обмислят за отрицателно време.“

Но тя беше длъжна да намери серума. Това беше единственият шанс за Нед и Тед.

* * *

„Всички деца са по-бързи от теб — напомни си Алистър. — Значи ти трябва да бъдеш по-хитър.“

Докато другите тичаха отчаяни напред-назад, Алистър наблюдаваше сиянието на подскачащите светлинки.

„Маса в средата на помещението — каза си той. — Стена вдясно.“

А вляво?

Колкото и вляво да се отдалечаваха другите, Алистър не виждаше стена, край на откритото пространство.

„Значи трябва да се върви натам“, отсъди той.

И тръгна на пръсти в посока, противоположна на онази, в която крачеха останалите.

* * *

— Виж накъде върви! — извика Ейми на Дан.

Той кимна и зави наляво. Дори в почти непрогледния мрак разбра, че от това помещение май се влиза в друго. Заобиколи поредната овъглена маса и една паднала греда. Свърна към стената и видя поредната метална табела:

„Още една лаборатория — помисли си Дан. — Мадригалите не са се отказвали, опитвали са, както опитват и сега. Нищо чудно да има много лаборатории. Трябва да намеря най-новата.“

Затича се. Усещаше смътно, че и други бягат до него — ту го изпреварват, ту изостават. Мяркаха се стаи и Дан зърна още плочи: ОПИТ ПРЕЗ 1783 ГОДИНА… ОПИТАХМЕ ОЩЕ ВЕДНЪЖ ПРЕЗ 1848 ГОДИНА… ОЩЕ ЕДНО УСИЛИЕ ПРЕЗ 1914 ГОДИНА… Момчето не спря, за да ги прочете внимателно, но видя, че всички завършват по сходен начин: ПРОВАЛИХМЕ СЕ… КРАХ… ПЪЛЕН РАЗГРОМ… Всички помещения, през които притичваше, бяха унищожени: овъглени, срутени, взривени. Мадригалите се бяха стремили отново и отново да обединят семейството и всеки път се бяха проваляли.

Не след дълго Дан вече не можеше да тича, защото трябваше да се провира през отломките от съборени стени, огънати метални пръти, огромни натрошени машини. С всеки опит разрухата и провалът ставаха все по-големи и драматични.

„Този път не бива да се проваляме — помисли момчето, докато се провираше трескаво през развалините. — Ние с Ейми сме длъжни да победим.“

Развалините отпред като че ли свършваха. Дан пусна запаленото въже при пода и видя чист, неповреден линолеум. Вдигна по-високо въжената факла и в отговор нещо проблесна отпред. Може би стъкло, отразило светлината.

„Не просто стъкло — разбра Дан, след като се взря с присвити очи. — А стъкленица. Огромна стъкленица. С течност вътре.“

Явно беше серумът.

— Това ли търсиш? — изхриптя някой в тъмното.

Дан премигна и в същия миг цялото помещение беше окъпано в ослепително силна светлина. Някой беше врътнал електрическия ключ.

Сега вече Дан видя кой. Видя и кой е задал въпроса. Който държеше стъкленицата.

Изабел.