Маргарет Питърсън Хадикс
В тунела (16)

Глава 16

Ейми сякаш видя как оживяват всичките й най-нелюбими злодеи на Шекспир. С лица в здрача Мери-Тод, Рейгън и Мадисън Холт й заприличаха на трите вещици от „Макбет“. Алистър беше като лудия Крал Лир, наказал детето, което го е обичало най-силно. Хамилтън пък наподобяваше Брут от „Юлий Цезар“, който уж му беше приятел, а се бе включил в заговора за убийството му. Джона беше като двуличния Ричард III, който се правеше на добър, а избиваше един по един роднините си. Шиниъд беше като…

Ейми си спомни, че не е в час по английска литература. Нямаше за кога да прави сравнения.

Дали те с Дан разполагаха с време, за да спасят живота си?

Ейми хвърли електрическото фенерче на пода така, че лъчът се насочи към другите отбори. Двамата с брат й останаха в пълен мрак.

— Ейми, Дан, не искаме да ви нараним — провикна се Алистър.

— То се знае, че не искате — отвърна също с вик Ейми. — А преди седем години искахте ли да нараните родителите ни?

Кресна така, че гласът й затрепери. И ушите й запищяха, затова тя не чу какво е отговорил Алистър, ако той изобщо беше отговорил нещо.

„Няма за кога да мисля за това — каза си момичето. Няма за кога да се оставям на чувствата. Просто трябва да измисля някакъв план.“

Наведе се и вдигна от пода тънката панделка. Краят й вече се беше разпаднал.

— Дан! — прошепна момичето. — Добре ли я разгледа? Запомни ли буквите?

— Мисля, че да — пошушна той в отговор. — Почти сигурен съм.

— Достатъчно сигурен ли си, защото ще я унищожа? — попита Ейми.

Дан погледна бързо панделката.

— Давай! — прошепна.

Ейми затисна края на панделката с вазата с букета. Грабна от капака на ковчега металната пръчка и я подаде на брат си.

— Ако се налага, я размахай към тях — посъветва го мрачно.

След това взе електрическото фенерче и насочи лъча към края на панделката, която още държеше.

— Това води към следващия ключ — извика на роднините си. — Ако дойдете навреме, може би ще ме спрете и аз няма да я унищожа, като издърпам нишките!

Затегли панделката откъм страната, която не беше затисната с вазата. Тя услужливо се разнищи на отделни нишки. Ейми стискаше здраво между пръстите си раздърпаната панделка. После пусна електрическото фенерче и сграбчи Дан за ръката.

— Бягай! — викна му.

* * *

Дан беше стигнал средата на страничната пътека при седалките в църквата, когато проумя какво се опитва да направи Ейми. Знаеше, че разнищва панделката и оставя подире им шлейф от нишки. Но защо ли?

„А, да — каза си. — Сестра ми се опитва да накара всички да изтичат в предния край на църквата, за да спасят каквото е останало от панделката, а не да гонят нас. Печели време, за да се измъкнем.“

Дали се получаваше?

Двамата стигнаха при вратата, без да се налага Дан да размаха дори веднъж пръта.

„Браво на теб, Ейми!“, помисли си. Беше на път да се разкае, задето й е казал, че е с „дробче, колкото на гълъб“.

— Хайде да се скрием на гробищата — изсъска.

— Не, тичай! — прошушна сестра му. — Трябва да се върнем при Нели. И да се махнем от Стратфорд.

Дан не проумяваше как ще го направят. Е, да, другите, издирващи ключовете към загадката, още не ги бяха настигнали. Но всички в семейство Холт тичаха по-бързо от тях със сестра му. Както вероятно и Джона и тризнаците Старлинг. Ако се окажеше, че трябва да се надбягват, Ейми и Дан щяха да загубят.

Притичаха шеметно през гробищата и изскочиха през портата на улицата отвън. Дан вече чуваше зад тях стъпки, които се приближаваха все повече.

— Завий наляво! — пошушна той на сестра си. — Всички очакват да завием надясно, трябва да ги заблудим.

Ейми погледна припряно през рамо.

— Но ако някой е достатъчно близо и ни види…

По улицата се задаваше кола, която внезапно включи фаровете и освети с ярки лъчи Ейми и Дан.

— О, не… махни се от светлината! — кресна момичето.

От колата слезе някой.

— Ейми! Дан! Насам, насам!

Беше Нели.

* * *

Заровил лице в дланите си, старецът седеше край отворения гроб.

Петнайсет поколения.

Ето откога семейството му работеше в църквата „Света Троица“. Баща му, баба му, прабаба му, прапрадядо му… и така чак до XVII век. Всички бяха бдели над гроба на Шекспир и бяха охранявали тайните на Мадригалите.

В сравнение с достиженията на другите от рода Кахил, не беше много. Малкото им семейство от клана на Мадригалите не бе дало на света свой Шекспир. Но поколение след поколение беше проявявало вярност, беше се трудило неуморно и бе отстоявало истината. И се гордееше с това.

На пет години заменяха разпадащата се стара панделка с нова, но първо преписваха старателно буквите по нея. Един-два пъти бяха взимали стратегическото решение да я осъвременяват и да подновяват дори онова, което е написано на нея.

Но от петнайсет години главно чакаха.

Старецът бе повече от сигурен, че именно днес е нощта, която са очаквали.

Той вдигна нишката, която и досега лежеше на пода до гроба.

„Провалени, всичките ни надежди са провалени“, помисли си той.

Но и друг път тези надежди бяха потъпквани. Хората в неговото семейство се бяха научили винаги да разработват резервен план. Той отиде в магазина за сувенири към църквата и бръкна под бюрото, откъдето извади атлазена панделка с точно определен размер. После се запъти към тайно скривалище и взе оттам дискета с един-единствен файл: снимка на стара панделка, същата, която бяха унищожили. Чакаше го тежка работа, но до сутринта в гроба на Шекспир отново щеше да има част от следата, водеща към най-важния от трийсет и деветте ключа към загадката. Щеше да отнеме малко повече време уредникът да върне или да възстанови металната пръчка.

Върху рамото на стареца падна сянка.

— Дай ми дискетата — каза някой зад него.

После една ръка се пресегна и я грабна.