Кърт Вонегът
Галапагос (7)

7.

Националните валути на шестимата, отседнали в „Елдорадо“ — четиримата американци, от които единият твърдял, че е канадец, и двамата японци, продължавали да се ценят по цялата планета. Отново виждате: стойността на парите им била въображаема. Както и естеството на Вселената, предпочитанието към американските долари и йените било само в човешките глави.

И ако Уейт, който дори не знаел, че в момента има финансова криза, бе стигнал с маскарада си дотам, че да внесе канадски долари в Еквадор, нямало да го посрещнат чак толкова добре. Макар Канада да не била банкрутирала на все повече и повече места, включително и в Канада, въображението на хората вече не им носело радост при мисълта да продават нещо наистина полезно срещу канадски долари.

Подобен спад във въображаемата стойност се забелязвал и при британската лира, френския и швейцарския франк и западногерманската марка. Междувременно еквадорското сукре, наречено така в чест на националния герой Антонио Хосе де Сукре (1795–1830), вече струвало по-малко от бананова обелка.

Горе в стаята си Мери Хепбърн се чудела дали няма тумор на мозъка, след като нейният мозък непрекъснато й давал възможно най-лошите съвети. Естествено било да изпитва подобно подозрение, тъй като само преди три месеца тъкмо тумор на мозъка довършил съпруга й. При това туморът не се задоволил само да го убие. Необходимо било отначало да помъти съзнанието му и да унищожи възгледите му.

Мери също така взела да се чуди кога започнало да се проявява това влияние на тумора, и дали туморът не е бил причината да се запишат за „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ през обещаващия месец януари на годината, оказала се впоследствие кошмарна.

Ето как открила Мери, че Рой ги е записал за пътешествието: един ден се прибрала от работа, като очаквала Рой все още да се намира в „Джефко“. Рой обаче вече си бил у дома и се разбрало, че по обед си е подал оставката. А той бил човек, обожаващ да се занимава с механизми, и не бил отсъствал и един час от работното си място през целите двайсет и девет години в служба на компанията нито по болест, тъй като изобщо не боледувал, нито по някаква друга причина.

Мери го попитала дали не му е лошо, а Рой й отговорил, че през целия си живот не се е чувствал толкова добре. На Мери й се сторило, че той се гордее със себе си като момче, което се е уморило да се държи възпитано. А Рой бил мъж, използващ малко и добре подбрани думи, умен и зрял във всяко отношение. Тогава обаче той казал нещо невероятно, и то със съответстващо глуповато изражение, сякаш се бунтувал срещу майка си, която в случая била Мери: „Играх хокей“.

Сега, в Гуаякил, Мери си мислела, че това било казано от тумора. А туморът не би могъл да избере по-лош момент за безгрижното бягство на Рой от работа, защото предната нощ имало снежна буря и през целия ветровит ден се сипела суграшица. Рой обиколил улица „Клинтън“, главната на Илиъм, влизал от магазин в магазин и обяснявал на продавачите, че играе хокей.

Мери се помъчила да приеме това нормално — опитала да се убеди и да си каже, че е време Рой да се отпусне и да се забавлява — макар че в почивните дни, по време на отпуските, пък и докато работели, те достатъчно се забавлявали. Но това неочаквано бягство било забулено с миазма. А и самият Рой, докато вечеряли необичайно рано, изглеждал озадачен от свободния си следобед. Станалото — станало. Смятал, че това няма да се повтори, че ще забравят случилото се, освен може би когато решат да се посмеят.

Ала точно преди да си легнат, докато седели, загледани в просветващата жар на камината от обли камъни, която Рой бил изградил със собствените си мазолести ръце, той казал:

— Това не е всичко.

— В какъв смисъл? — попитала Мери.

— Това не е всичко за днешния следобед. Едно от местата, които посетих, беше туристическата агенция.

В Илиъм имало само една такава агенция, и тя далеч не преуспявала.

— Е, и? — попитала Мери.

— Записах ни за екскурзия — казал той, сякаш си припомнял сън. — Платих за всичко. За всичко се погрижих. Работата е свършена. През ноември двамата ще отлетим за Еквадор и ще участваме в „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“.

Рой и Мери Хепбърн били първите клиенти, откликнали се на рекламната програма за премиерния курс на „Баиа де Дарвин“. Тогава корабът представлявал кил и купчина холографски изображения в Малмьо, Швеция. Агенцията в Илиъм току-що била получила афиш, обявяващ пътуването. Когато Рой Хепбърн влизал в кантората, тъкмо го окачвали на стената.

Позволете ми да вместя тук лична бележка: аз самият работех в Малмьо като оксиженист около година, но „Баиа де Дарвин“ все още не се беше материализирал достатъчно, та да се нуждае от услугите ми. В буквалния смисъл щях да дам мило и драго за този метален красавец, едва с пукването на пролетта. Въпрос: Кой не е готов да даде мило и драго напролет?

Но нека продължа.

На рекламния афиш в Илиъм имало изобразена много странна птица, кацнала в края на вулканичен остров — с очи, вперени в красивата бяла моторница, минаваща наблизо. Черната птица изглеждала с размерите на огромна патица, но имала дълга и гъвкава като змия шия. Най-необичайното обаче било, че тя сякаш не притежавала крила, което почти отговаряло на истината. Пернатата твар била ендемична за Галапагоските острови — тоест, можела да се срещне само там и никъде другаде по планетата. Крилцата й стояли прилепени до тялото, за да може да плува бързо и надълбоко, като риба. Много рибояди чакали рибата да изскочи на повърхността и се спускали върху й със зинали човки, но това не било най-добрият начин да се лови риба. Човешките същества нарекли въпросната ловка птица „безкрил корморан“. Корморанът стигал дотам, докъдето стигали и рибите. Не чакал, докато те направят фатална грешка.

Някъде в процеса на еволюцията прародителите на тази птица сигурно са започнали да се съмняват в ценността на своите крила, точно както през 1986 година човеците започнали сериозно да се питат каква е ползата от големите им мозъци.

Ако Дарвин е прав със закона си за естествения подбор, малокрилите корморани, отблъскващи се от брега като рибарски лодки, сигурно са улавяли повече риба, отколкото най-големите пернати авиатори. Кормораните създавали потомство, а онези от децата им, които имали най-малки крила, ставали още по-добри риболовци, и така нататък.

Абсолютно същото се случило и с хората, но не по отношение на крилата им, разбира се, понеже те нямали крила, а по отношение на ръцете и мозъците им. Днес този, който иска да улови риба, просто се стрелва като акула подпре й в дълбокото синьо море.

Толкова е лесно!