Кърт Вонегът
Галапагос (11)

11.

Ако вместо да замисля самоубийство, Мери Хепбърн бе предпочела да подслушва, и бе допряла ухо до гардероба, тя щеше да чуе как си шепнат съседите. Но Мери нямала представа кой се е настанил редом, защото като пристигнала предишната вечер, не видяла никого, а оттогава не била излизала от стаята си.

Шушукането идело от *Дзенджи Хирогучи, компютърния гений, и от бременната му съпруга Хисако, преподавателка по икебана — японско изкуство да се подреждат цветя.

Съседи на Мери от другата страна били Сълини Макинтош, сляпата млада дъщеря на *Андрю Макинтош, и Казак, нейното зрящо куче, също от женски пол. Мери не чувала лай, понеже Казак никога не лаел.

Казак никога не лаел, не играел с други кучета, не проучвал източниците на интересни миризми и шумове, нито преследвал животни, които били естествена плячка за прадедите му, защото още докато бил малко кутре, човешките същества с големи мозъци му показвали омразата си и го лишавали от храна винаги, когато понечвал да стори нещо такова. Затова Казак отрано разбрал на каква планета живее: на нея естествените кучешки занимания били до едно противозаконни.

Отстранили половите органи на кучето, за да не го отвличат сексуални нужди. Тук ми идва да кажа, че в скоро време действащите лица в разказваната от мен история ще се сведат до един участник от мъжки пол и множество от женски пол, между които и тази кучка. Но поради операцията Казак всъщност вече не принадлежал към женския пол. И той вече бил излязъл от еволюционната игра, също като Мери Хепбърн, която нямало да завещае гените си на никого.

До стаята на Сълини и Казак, свързан с междинна врата, бил настанен похотливият баща на Сълини, финансистът авантюрист *Андрю Макинтош. Двамата с Мери Хепбърн можели много да си допаднат, понеже и той страстно обичал живота сред природата. Но те изобщо не се запознали. Както вече казах, *Андрю Макинтош и *Дзенджи Хирогучи били мъртви преди залез-слънце.

Между другото Джеймс Уейт получил стая на безлюдния втори етаж, колкото се може по-далече от другите гости. Мозъкът на Уейт го поздравявал, че изглежда безвреден и обикновен човек, но грешал. Хотелският управител заподозрял, че Уейт е мошеник.

Хотелският управител, чието име било *Зигфрид фон Клайст, бил мрачен човек на средна възраст, член на старата и в общи линии преуспяваща германска колония в Еквадор. Двамата му чичовци в Кито били собственици на хотела и на „Баиа де Дарвин“, затова го назначили за половин месец на работа в хотела (период, който вече изтичал), колкото да надзирава пристигането на пасажерите за „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“. *Фон Клайст по принцип бил безделник, понеже наследил доста пари, но чичовците му го засрамили и го накарали, така да се каже, „да даде личния си принос“ в това семейно начинание.

Той бил ерген — никога не се бил размножавал, затова от еволюционна гледна точка личността му не представлява интерес. И неговата кандидатура би могла да се разглежда във връзка с Мери Хепбърн, но и той бил обречен. *Зигфрид фон Клайст преживял залеза, но три часа по-късно намерил смъртта си под висока приливна вълна.

Било четири следобед. Въпросният еквадорски хун с воднисти сини очи и увиснали мустаци изглеждал така, сякаш очаквал да умре до полунощ, но и той можел да предскаже бъдещето толкова, колкото го бях предсказал и аз за себе си. Този следобед и двамата чувствахме, че земната ос се разтърсва и че скоро може да се случи какво ли не.

*Дзенджи Хирогучи и *Андрю Макинтош обаче щяха да умрат от огнестрелни рани.

*Зигфрид фон Клайст не е важен за моя разказ, докато единственият му близък роднина, брат му Адолф, три години по-малък от него и също ерген, е от голямо значение. Адолф фон Клайст, капитанът на „Баиа де Дарвин“, всъщност е прародителят на всички човешки същества, намиращи се днес на планетата Земя.

С помощта на Мери Хепбърн той се превръща в един позакъснял Адам, така да се каже. Само че учителката по биология от Илиъм не става, и не е могла да стане новата Ева, понеже вече не е имала овулация. Така че тя по-скоро се превърнала в нещо като божествено създание.

С почти празен транспортен самолет свръхважният брат на незначителния хотелски управител тъкмо пристигал в Гуаякил от Ню Йорк, където организирал рекламата за „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“.

Ако Мери беше чула разговора на съпрузите Хирогучи през стената на гардероба, тя не би разбрала притесненията им, понеже те си шепнели на японски — единствения език, който перфектно владеели. *Дзенджи знаел и малко английски и руски, а Хисако — малко китайски. Но никой от двамата не владеел испански, кечуа, немски или португалски — най-разпространените езици в Еквадор.

Оказва се, че и те били огорчени от онова, което им сторили техните чудесни мозъци. Чувствали се особено изиграни, че са позволили да попаднат в такъв кошмар, особено след като всички смятали *Дзенджи за един от най-умните хора на света. И в крайна сметка грешката, че се оказали пленници на енергичния *Андрю Макинтош била негова, а не нейна.

Ето как се случило това. Преди около година Макинтош посетил Япония със сляпата си дъщеря и нейното куче. Там се запознал с *Дзенджи и разбрал каква чудесна работа върши той като служител в „Мацумото“. В технологичен смисъл *Дзенджи, едва двайсет и девет годишен, бил станал дядо. Преди време заченал джобен компютър, който мигновено превеждал от няколко езика, и го нарекъл „Гокуби“. По-късно, точно когато *Макинтош и Сълини посетили Япония, той създал нов водещ модел, началото на ново поколение от симултанно превеждащи говор компютри, и го нарекъл „Мандаракс“.

Затова *Андрю Макинтош, чиято банкова фирма търсела възможности да дава кредити и да се издържа чрез продажба на акции и ценни книжа, дръпнал настрани младия *Дзенджи и му казал, че само идиот може да върши срещу заплата онова, което вършел той, че *Макинтош можел да му помогне да създаде собствена корпорация, която мигновено ще го превърне в милионер, ако парите му са в долари и в мултимилионер, ако са в йени.

И *Дзенджи казал, че ще си помисли.

Този предварителен разговор бил проведен в един токийски „суши“ ресторант. „Суши“ е сурова риба, с пълнеж от студен ориз — разпространено ядене отпреди милиони години. В ония времена никой не е подозирал, че в далечното светло бъдеще всъщност всички ще се хранят единствено със сурова риба.

Червендалестият, пращящ от здраве американски предприемач и сдържаният, с почти кукленски вид японски изобретател разговаряли посредством „Гокуби“, понеже и двамата не владеели добре съответните езици. В този момент по света били използвани стотици хиляди „Гокуби“. Разговарящите не можели да използват „Мандаракс“, понеже единственият съществуващ работен модел бил строго охраняван в службата на *Дзенджи, в „Мацумото“. А големият мозък на *Дзенджи започнал да се блазни от мисълта, че младият мъж може да стане богат колкото най-богатия човек в родината му, тоест колкото японския император.

Няколко месеца по-късно, през януари на идната година, същия януари, когато Мери и Рой Хепбърн смятали, че имат толкова много причини да бъдат доволни, *Дзенджи получил писмо от *Макинтош, който го канел след десет месеца да гостува в мексиканското му имение край Мерида, в Юкатан, след което заедно да участват в първото пътуване на луксозния еквадорски кораб „Баиа де Дарвин“, финансиран отчасти и от *Макинтош.

В написаното на английски писмо, което трябвало да бъде преведено на *Дзенджи, *Макинтош казвал: „Нека използваме тази възможност, за да се опознаем по-добре.“

Това, което *Макинтош се надявал да получи от *Дзенджи може би още в Юкатан, а със сигурност — по време на „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“, било подписът му върху договора да оглави нова корпорация, чиято продукция ще се разпространява от *Макинтош.

Също като Джеймс Уейт, и *Макинтош в известен смисъл бил въдичар. Надявал се да хване на въдицата си вложители, но вместо етикет с цена върху облечена риза, за примамка той щял да използва един японски компютърен гений.

В момента започна да ми се струва, че историята, която трябва да разкажа, обхващаща период от един милион години, всъщност не се променя много от началото до края. В началото, както и в края, аз все имам чувството, че говоря за човешките същества, независимо от размера на мозъците им, като за риболовци.

Ето че месец ноември дошъл и съпрузите Хирогучи се озовали в Гуаякил. По съвет на *Макинтош, *Дзенджи излъгал началниците си и не казал точно къде отива. Излъгал ги, за да повярват, че се е уморил от измислянето на „Мандаракс“, и че иска да си почине два месеца заедно с Хисако далече от всичко, напомнящо за работа, без връзка със света. Вложил следния обем информация в големите началнически мозъци: бил наел екипаж и шхуна, чието име не желаел да разкрие, за да потегли от едно мексиканско пристанище, чието име също пазел в тайна, и да обикаля карибските острови.

И макар че списъкът на участващите в „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ бил широко оповестен, работодателите на *Дзенджи изобщо не узнали, че техният най-способен служител и жена му вероятно също ще бъдат на борда. Както Джеймс Уейт, и те пътували под чуждо име.

И пак като Джеймс Уейт те сякаш се изпарили!

Който и да ги търсел, нямало да ги открие никъде. Нито един голям мозък нямало да се ориентира правилно дори за континента, послужил им като отправна точка.