Кърт Вонегът
Галапагос (34)

35.

Двайсет минути преди ракетата да награди с френската си целувка радарния диск, капитан Адолф фон Клайст решил, че вече го заплашва опасност и може да слезе от наблюдателницата на „Баиа де Дарвин“. Корабът бил като оглозган и имал по-малко удобства и навигационни уреди дори от „Бигъл“, корабът на Нейно кралско величество, храбрият дървен бриг, който започнал околосветското си плаване на 27 декември 1831 година. На „Бигъл“ поне имало компас и секстант, така че мореплавателите получавали сравнително точна представа за местоположението на кораба в часовниковия механизъм на Вселената, понеже можели да се ориентират по звездите. Нещо повече, на „Бигъл“ разполагали с газени фенери, и свещи за нощите, с хамаци за моряците, и с дюшеци и възглавници за командния състав. А всеки, който имал намерение да преспи на „Баиа де Дарвин“, сега трябвало да отпусне изнурена глава върху голия метал, или да направи онова, което правела Хисако Хирогучи, когато вече не можела да държи очите си отворени. Хисако сядала върху капака на клозетната чиния в тоалетната недалече от главния салон и облягала глава на ръцете си, скръстени върху умивалника.

Оприличих тълпата около хотела на приливна вълна, пречупила гребен край автобуса и безвъзвратно отминала. Бих казал, че тълпата на пристанището повече наподобявала торнадо. Сега този кръвожаден вихър се придвижвал в здрача навътре в сушата и се хранел от себе си, понеже съставляващите го също се превръщали в предмет на грабежи, понесли омари, вино, електронни уреди, завеси, закачалки, цигари, столове, навити на руло килими, кърпи, кувертюри и така нататък.

Капитанът се смъкнал от наблюдателницата. Въжените стъпенки ожулили голите му, нежни ходила. Доколкото можел да съди, той разполагал и с кораба, и с цялото пристанище. Най-напред отишъл в каютата си, понеже бил само по долни гащи. Надявал се, че грабителите са му оставили някоя и друга дреха. Когато обаче щракнал ключа за осветлението, не последвало нищо, защото всички крушки били задигнати.

Но ток имало, понеже корабът все още разполагал със запасите си от акумулатори в машинното отделение. Работата била там, че крадците най-напред откраднали крушките от помещението, вместо първо да отнесат акумулаторите, генераторите и пусковите устройства. Така че в известен смисъл те неволно направили голямо добро на човечеството. Благодарение на тях корабът щял да плава. Без уреди за навигация той щял да бъде сляп като Сълини Макинтош, а сега продължавал да е най-бързият кораб в тази част на света — при нужда можел да пори водите с пределна скорост в продължение на двайсет дни, без да се зарежда с гориво, стига всичко в тъмното като в рог машинно отделение да бъдело наред.

Но се оказало, че само след пет дни плаване нещо в тъмното като в рог машинно отделение напълно се объркало.

Несъмнено капитанът не замислял плаване, докато пипнешком търсел из каютата дрехи, за да прикрие голотата си. Не намерил обаче дори носна кърпа или някакъв парцал. Така той за пръв път усетил вкуса на текстилния дефицит и в момента това му причинявало само леко неудобство, но през трийсетте години живот, които му предстояли, щял да усеща остро тази липса. Просто вече нямало да има парче плат, с което да предпазва кожата си от слънчевите изгаряния денем и от хлада нощем. След време и той, и другите първи заселници щели да завиждат много на Акико, дъщерята на Хисако, заради козината й!

Всички освен Акико (и по-късно косматите й деца) през деня си слагали раздърпани наметки и шапки, стъкмени от пера, пришити с рибешки черва.

Както казвал „Мандаракс“ в съвсем обратен смисъл:

„Човекът е двуного без пера“.

Платон (427–347 пр.н.е.)

Докато тършувал из каютата си, капитанът не се тревожел. Душът капел и той затегнал крана. Поне това можел да направи. Ни най-малко не се вълнувал. Както вече казах, храносмилателната му система още имала какво да преработва. Но по-важно за душевното му спокойствие било, че никой не разчитал за нищо на него. Почти всички грабители на кораба имали безброй крайно нуждаещи се роднини, които вече започвали да въртят очи, да потупат кореми и да сочат гърла като момиченцата канка-боно.

Капитанът още не бил изгубил знаменитото си чувство за хумор и имал по-голяма възможност от всякога да му се наслаждава. Налагало ли се да се преструва заради някого, че животът е нещо сериозно! На кораба не били останали дори плъхове. Всъщност на „Баиа де Дарвин“ поначало нямало плъхове — още едно щастливо стечение на обстоятелствата за човечеството. Ако заедно с първите заселници на Санта Росалия бяха дошли и плъхове, след около шест месеца за хората не би имало никаква храна.

А после, подир това, след като плъховете успеели да изядат каквито хора са останали и да се изядат взаимно, и те щели да умрат.

Както казвал „Мандаракс“:

„Големи плъхове се появиха!

Котараците изядоха и с псетата се сбиха,

децата в люлките започнаха да хапят

и сиренето от килерите унищожиха.

Успяха супата от тенджерите да излапат,

а и на буретата с риба не простиха.

На господата в шапките гнезда си свиха,

компаниите дамски също провалиха

и заглушиха тяхното дърдорене

с безкраен низ диези и бемоли,

когато църкотът си извисиха.“

Робърт Браунинг (1812–1889)

Като действали в тъмното, умните пръсти на капитана открили върху казанчето на тоалетната нещо, което се оказало половин бутилка коняк. Това била последната бутилка с каквото и да е питие на борда, и съдържанието й било последното вещество от носа до кърмата и от марса до кила, което можело да участва в човешкия метаболизъм. Естествено, казвайки това, аз изключвам възможността за людоедство. Оставям настрани факта, че самият капитан бил напълно ядивен.

И тъкмо когато пръстите на капитана здраво стиснали гърлото на бутилката в тъмното, нещо голямо и силно повелително блъснало отвън „Баиа де Дарвин“. Също така се чули мъжки гласове от палубата с лодките, която била по-долу. Работата била там, че екипажът на влекача, доставил гориво и храна на колумбийския товарен кораб „Сан Матео“, сега се готвел да вземе на буксир двете спасителни лодки на „Баиа де Дарвин“. Били откачили въжетата от носа и влекачът се насочвал към устието, за да изтегли пуснатите на вода от дясната страна на кораба лодки.

Така че в момента „Баиа де Дарвин“ бил бракосъчетан с южноамериканския материк само посредством едно въже, хвърлено от кърмата. На езика на поезията бялото, найлоново въже от кърмата представлявало пъпната връв на цялото съвременно човечество.

* * *

Може да се каже, че капитанът на „Баиа де Дарвин“ е бил мой събрат призрак. Хората, откраднали лодките, изобщо не подозирали, че на борда е останала жива душа.

Отново сам (като не броим мене), капитанът пристъпил към пиенето. Нима вече нещо имало значение? Влекачът с послушно следващите го лодки изчезнал нагоре по реката. „Сан Матео“, грейнал като коледно дръвче с въртящ се на мостика радиолокатор, изчезнал надолу по реката, и капитанът почувствал, че има право да крещи каквото си иска от мостика, без да привлича нежелано внимание. Опрял ръце на кормилото, той извикал в огряната от звезди вечер: „Човек зад борда!“ Имал предвид себе си.

Без да очаква нещо да се случи, той натиснал бутона, включващ мотора за маневри. От недрата на кораба се изтръгнало заглушеното, дълбоко еротично ръмжене на големия дизелов двигател, който бил в отлично здраве. Капитанът натиснал втория бутон и дарил с живот едноличния близнак на първия двигател. Тези послушни и търпеливи роби били родени в Кълъмбъс, щата Индиана, недалече от университета на Индиана, където Мери Хепбърн получила научната степен магистър по зоология.

Светът е малък.

Фактът, че моторите работели, за капитана просто бил още една от причините, поради които щял да се напие до пощуряване и оглупяване с коняка. Той изключил моторите, и добре направил. Ако ги беше оставил наистина да загреят, температурната аномалия можела да привлече електронното внимание на някой перуански изтребител-бомбардировач, летящ в стратосферата. Във Виетнам ние имахме толкова чувствителни уреди, засичащи температурата, че с тях нощем можеше да се открива присъствието на хора или поне на някакви едри бозайници, защото телата им винаги са малко по-топли, отколкото околната среда.

Веднъж станах причина за преграден артилерийски огън върху един бивол. Обикновено засичахме хора, които се промъкваха и се опитваха да ни убият. Ама че живот! С каква радост бих захвърлил всичките си оръжия и бих станал рибар!

Това си мислел и капитанът горе на мостика: „Ама че живот!“, и така нататък. Всичко изглеждало много смешно, само че на него не му било до смях. Мислел си, че най-после животът го е взел на мушка, установил е, че много-много не го бива и сега си разчиства сметките с него. Колко жестоко се лъжел!

Излязъл на горната палуба, която се намирала до мостика и каюткомпанията, стъпвайки бос по голия метал. Сега, когато от горната палуба били махнали тапицировката, дупките, пробити за монтиране на оръдия ясно се виждали дори на лунната светлина. Аз лично заварих четири шева на горната палуба. Повечето работа, която свърших горе, и то най-добрата ми работа, беше дълбоко в трюма.

Капитанът погледнал звездите и неговият голям мозък му казал, че родната планета е маловажно петънце сред космическия прах, че и той самият е микроскопична гадинка върху това петънце, така че едва ли нещо може да бъде от по-малко значение, отколкото по-нататъшната му съдба. Ето как обикновено използвали своя свръхкапацитет големите мозъци: дрънкали врели-некипели. И с каква цел? В днешно време няма да откриете някой с такива мисли.

Тогава капитанът видял падаща звезда — метеорит, изгарящ в края на атмосферата, там, където подполковник Рейес с космическия си скафандър току-що получил съобщението, че Перу е във война с Еквадор. Падащата звезда отново настроила големия мозък на капитана да се удивлява колко неподготвени са хората за падането на метеорити върху земната повърхност.

Сетне последвал страхотният взрив на летището, когато ракетата и радиолокаторът потеглили на сватбено пътешествие.

* * *

Хотелският автобус, целият изрисуван със синеноги рибояди, морски игуани, пингвини, безкрили корморани и така нататък, в този миг бил спрял пред една болница. *Зигфрид, братът на капитана, тъкмо се готвел да влезе, за да потърси медицинска помощ за *Джеймс Уейт, който бил изгубил съзнание. Сърдечната криза на *Уейт наложила това отклонение по пътя за летището, което несъмнено спасило живота на всички в автобуса.

Огромният мехур от взривната вълна бил с плътността на тухлена преграда. На хората в автобуса се сторило, че болницата е вдигната във въздуха. Всички стъкла били избити навътре, но не се счупили — оказало се, че противостоят на удар. Не се превърнали в шрапнели. Наместо това Мери, Хисако, Сълини, *Казак, клетият *Уейт, момиченцата от племето канка-боно и братът на капитана били засипани с нещо, което им се видяло като бели царевични зърна.

Това се случило и на „Баиа де Дарвин“. Прозорците били избити и белите царевични зърна покрили всичко.

Болницата, грейнала от светлина само преди миг, потънала в мрак (както угаснал и целият град), а отвътре се чували викове за помощ. Слава Богу, моторът на автобуса работел и фаровете осветявали тясна пътечка напред през отломъците. Така че *Зигфрид, който с всеки изминал миг все повече се парализирал, успял да потегли. Каква помощ можел да окаже той, или който и да е друг от автобуса на оцелелите (ако имало такива) в засегнатата от взрива болница?

А логиката на лабиринта от отломъци насочила пъплещия автобус да се отдалечи от центъра на експлозията от летището — и да тръгне към пристанището. Пътят през мочурището в края на града към дълбоководните пристани всъщност не бил засегнат, понеже взривната вълна нямала какво да събаря по него.

* * *

*Зигфрид фон Клайст карал към пристанището, по линията на най-малкото съпротивление. Само той виждал накъде се движели. Другите още били на пода. Мери Хепбърн издърпала изпадналия в безсъзнание *Джеймс Уейт от момиченцата канка-боно и сега той лежал по гръб, а скутът й му служел за възглавница. Големите мозъци на момиченцата напълно престанали да възприемат, понеже липсвал дори намек за теория, обясняваща какво става. Хисако Хирогучи, Сълини Макинтош и *Казак също били като вкаменени.

И всички оглушали от взривната вълна, изсипала се с такава сила върху костиците на вътрешното ухо, върху най-дребните костици на човешкото тяло. Никой от тях нямало да възстанови слуха си напълно. С изключение на капитана, първите заселници на Санта Росалия и до един щели да страдат от лека глухота, така че в голямата си част разговорите им на който и да е език се състояли от: „А?“, „Говори по-високо!“ и така нататък.

За щастие дефектът не се унаследявал.

Също като Андрю Макинтош и Дзенджи Хирогучи, и те нямало да разберат какво ги е сполетяло — освен ако в края на синия тунел към Отвъдния свят не отговарят на такива въпроси. Приели теорията на капитана, че този взрив, както и вторият, който щял да последва, се дължали на нажежени камъни от Космоса. Но все пак изпитвали съмнения, понеже капитанът грешал за толкова много неща, че будел смях.

По-младият брат на капитана, който имал мозъчен спазъм и чувал звън в ушите, понеже част от слуха му се възстановявал, спрял автобуса на вълнолома, близо до „Баиа де Дарвин“. Не очаквал, че ще намери убежище там. Не се изненадал, че на кораба няма светлини, прозорците са избити, спасителните лодки — изчезнали, и единствената му връзка с пристана е въжето, хвърлено от кърмата. Носът, освободен от въжетата, бил поотдалечен от вълнолома, и трапът се полюшвал над водата.

Естествено, корабът бил ограбен също както хотела. По пристана се въргаляли опаковки, кашони и друг боклук, оставен от лешоядите.

*Зигфрид не очаквал да види брат си. Знаел, че капитанът е напуснал Ню Йорк, но нямал представа, че се добрал до Гуаякил. А и да бил пристигнал в Гуаякил, най-вероятно било да е мъртъв, пострадал, или, във всеки случай, неспособен да окаже някаква помощ. В този исторически момент в Гуаякил никой не бил в състояние да окаже каквато и да е помощ на някого.

Както казвал „Мандаракс“:

„Помогни си сам, за да ти помогне и Господ.“

Жан дьо Лафонтен (1621–1695)

Най-многото на което *Зигфрид се надявал, било да намери спокойно място в хаоса, където да спре. В този смисъл успял. Изглежда наоколо нямало жива душа.

Той излязъл от автобуса, за да провери дали не е възможно да овладее с гимнастика неволните танцови движения, причинени от Хънтингтъновата хорея, като подскача на място, прави опори, прикляка и така нататък.

Луната изгрявала.

Тогава той видял силует на човек, изправящ се на крака на горната палуба.

Това бил брат му, но лицето на капитана било в сянка и *Зигфрид не го разпознал.

Той бил чувал слухове, че на кораба има призрак. И помислил, че вижда призрак. Сметнал, че това съм аз. Решил, че вижда Лиън Траут.