Кърт Вонегът
Галапагос (44)

7.

За миг капитанът и Мери повярвали, че са се свързали със света, макар че не било възможно да получат толкова бързо такъв литературен отговор на сигнала за помощ.

Затова капитанът отново извикал: „Мейдей! Мейдей! Тук “Баиа де Дарвин", местоположение неизвестно. Чувате ли ме?

На което „Мандаракс“ отговорил:

„И догодина май ще бъда хубав — съмненията са излишни.

Да, но ще бъдем вече двайсет и четири годишни!“

А. В. Хаусман (1859–1936)

Станало ясно, че думата „май“ кара компютъра да бълва цитати. Капитанът се озадачил. Все още смятал, че това е „Гокуби“, но може би по-сложен модел от онзи, който имал у дома. Жестоко се лъжел! Но понеже разбрал, че получава отговори на думата „май“, решил да опита и с „юни“.

А „Мандаракс“ отговорил:

„Юни се простира надлъж и шир…“

Оскар Хамърстайн II (1895–1960)

— Октомври, октомври! — извикал капитанът.

А „Мандаракс“ отговорил:

Небето бе сиво и мрачно,

листата — посърнали, сухи.

Листата — увехнали, сухи.

Октомври… Самотният здрач

в година на вопли глухи…"

Едгар Алън По (1809–1849)

Толкова за „Мандаракс“, който капитанът още смятал за „Гокуби“. А Мери казала, че по-добре да се качи на наблюдателната площадка, за да види има ли нещо за виждане.

Преди да се качи обаче, тя подложила нова динена кора на капитана. Попитала го за името на острова, който се предполагало, че ще видят съвсем скоро. Това било нещо, което капитанът непрекъснато правел през третия ден от плаването: изброявал острови, вероятно намиращи се точно зад хоризонта или право напред. „Бъди нащрек, за да не изпуснеш Сан Кристобал или Хеновеса — зависи колко на юг сме отишли“ — казвал той. А по-късно възкликвал: „Аха! Сега зная къде се намираме. Всеки миг ще се покаже остров Худ — единственото място на света, където гнезди галапагоският албатрос, най-голямата птица на архипелага!“ и така нататък.

Между другото тези албатроси съществуват и днес, и продължават да гнездят на остров Худ. Имат размах на крилата около два метра и все така вярват в бъдещето на авиацията. Те все още смятат, че това предстои.

 

 

Към края на петия ден обаче капитанът си замълчал, когато Мери го помолила да назове името на който и да е остров, намиращ се според него наблизо.

Затова тя отново го попитала, и тогава той й отговорил: „Планината Арарат“.

 

 

Когато Мери се качи на наблюдателната площадка, аз се учудих, защото тя не извика от изненада, забелязвайки онова, което аз сметнах за странно атмосферно явление първо над кърмата, а после изместено над килватера. Изглеждаше от електрически произход, макар че не се чуваше никакъв шум — или беше близък роднина на кълбовидната мълния, или пък на огньовете на Свети Елм.

Бившата учителка погледна право към него, но не си пролича да й се вижда необичайно. Тогава разбрах, че само аз го виждам, и се досетих какво е: синият тунел към Отвъдния свят. Отново бе дошъл да ме прибере.

Дотогава го бях виждал три пъти: в мига на обезглавяването ми; на гробището в Малмьо — където шведската глина с плясък удряше по ковчега ми, а Ялмар Арвид Бострьом, който положително нямаше да съчини Деветата симфония на Бетовен, каза за мене: „Е, все пак той нямаше да съчини Деветата симфония на Бетовен!“, и третия път — когато самият аз се намирах на наблюдателната площадка по време на бурята в северния Атлантик, под лапавицата и морските пръски, и държах отрязаната си глава високо, като че беше баскетболна топка.

На въпроса, който синият тунел поставя с появяването си, мога да отговоря само аз: изчерпал ли съм вече любопитството си към онова, което представлява животът? Ако е така, трябва само да стъпя вътре в онова, което оприличавам на прахосмукачка. А ако наистина пълният със светлина, подобна на отблясъците, хвърляни от печките и фурните на „Баиа де Дарвин“ син тунел всмуква, това явно не притеснява покойния ми баща, научнофантастичния писател Килгор Траут, който стои точно на отвора и си приказва с мене.

 

 

Първото, което каза баща ми, застанал над кърмата на „Баиа де Дарвин“, беше следното: „Не ти ли омръзна корабът на глупаците, момчето ми? Ела веднага при татко. Ако сега се откажеш от мене, няма да ме видиш повече цели милион години!“

Милион години! Боже мили, милион години! И той не се шегуваше. Колкото и лош баща да беше, той винаги удържаше на думата си, и никога не ме лъжеше преднамерено.

Направих една крачка към него, но не и втора. Приличах на женски синеног рибояд в началото на брачния танц. Както и при брачния танц, несигурната първа крачка е началото на часовниковото тиктакане, което после става неудържимо. Вече се бях променил, макар още да се намирах далече от прахосмукачката. Тътенът от машинното отделение на „Баиа де Дарвин“ се чуваше по-слабо, а металната горна палуба стана прозрачна, така че виждах долу в главния салон как момиченцата канка-боно оглозгват костите на своята невинна сестра Казак.

Първата крачка към баща ми ме накара да се замисля за тези индианчета, за Мери на наблюдателната площадка зад гърба ми, за Хисако Хирогучи и нейния зародиш в тоалетната, за угнетения капитан на мостика и за сляпата Сълини, а и за трупа в огромния хладилник: „Защо трябва да ме е грижа за тези непознати хора, роби на страха и глада? Какво общо имат те с мене?“

 

 

Когато не направих втора крачка към него, баща ми каза:

— Не спирай, Лиън. Няма време за свенливост.

— Още не съм приключил проучването си! — възпротивих се аз.

Бях си избрал да стана призрак, понеже в това занимание имаше допълнителна изгода — възможност да чета чужди мисли, да узная истината за миналото на даден човек, да виждам през стени, да бъда на няколко места едновременно, да изследвам задълбочено защо тази или онази ситуация е добила определен вид, и да имам достъп до цялото човешко познание.

— Татко, дай ми още пет години! — помолих се аз.

— Пет години?! — възкликна той и започна да ми се подиграва заради трите предишни уговорки, които направих с него: „Още един ден, татко!“, „Още един месец, тате!“, „Още шест месеца, татенце!“

— Но аз научавам толкова много за това какъв е животът, какви механизми го движат и какъв е всъщност смисълът му! — казах аз.

— Не ме лъжи — рече баща ми. — Аз лъгал ли съм те някога?

— Не, сър — потвърдих аз.

— Тогава и ти не ме лъжи.

— Сега ти Господ ли си? — попитах аз.

— Не — каза той. — Все още съм само твоят баща, Лиън, но ти не ме лъжи. Колкото и да подслушваш, друго освен информация не си събрал. Все едно, че колекционираш картички с бейзболисти или капачки от бутилки. Има ли полза от тая информация, да не си „Мандаракс“?

— Само още пет години, баща ми, татко, тате, татенце!

— Няма да стигне за онова, което се надяваш да узнаеш — каза ми той. — И по тези причини, момчето ми, давам ти честната си дума, че ако ме отпратиш сега, няма да се върна цели милион години. Лиън, Лиън! — умолително извика той. — Колкото повече узнаеш за хората, толкова повече ще се отвратиш. Мислех си, че след като беше изпратен от хората, смятани за най-мъдри в родината ти да се биеш в една почти безкрайна, неблагодарна, ужасяваща и в крайна сметка безсмислена война, ти си вникнал достатъчно в същността на човечеството и наученото може да ти послужи за цялата вечност! Трябва ли да ти казвам, че тези прекрасни животни, за които явно искаш да научиш все повече и повече, изпитват тъпашка гордост, че имат оръжия, готови да влязат в употреба всеки миг с гаранцията, че ще изтребят всичко живо? Трябва ли да ти казвам, че когато се гледа отгоре, тази някога красива и пълна с изобилие планета напомня болните органи на Рой Хепбърн по време на аутопсията, и че явните ракови образувания, нарастващи заради самото нарастване, изяждащи и отравящи всичко, са градовете на твоите любими човешки същества? Трябва ли да ти казвам, че тези животни така са оплескали нещата, че вече не могат да си представят дори собствените им внуци да живеят прилично, и че ще сметнат за чудо, ако стане нещо за ядене или за радост в двехилядната година, до която има само четиринайсет години? Мило момче, също като хората на този прокълнат кораб човечеството се оглавява от капитани без карти и компаси, които всеки миг се занимават само с проблеми, чиято същност е да запазят собственото си достойнство!

Както и приживе, и сега баща ми беше брадясал. Както и приживе, и сега беше блед и мършав. Както и приживе, и сега пушеше цигара. И несъмнено една от причините, поради които се затруднявах да направя още една крачка към него беше, че не го обичах.

На шестнайсетгодишна възраст избягах от къщи, понеже се срамувах от баща си.

Ако в отвора на синия тунел вместо него ми се беше появил ангел, можеше веднага да се пъхна вътре.

 

 

Джеймс Уейт избягал от къщи, понеже непрекъснато го подлагали на физически тормоз. Все едно, че от родилното отделение бил отишъл направо при Испанската инквизиция — толкова изобретателни били за някои от мъченията големите мозъци на осиновителите му. Аз избягах от истински баща, който дори ядосан не ми беше посегнал.

Но когато бях твърде малък, за да схващам кое какво е, моят баща ме направи съучастник, за да прогони завинаги майка ми. Насърчаваше ме да й се присмивам заедно с него, че иска да предприеме пътуване, да имаме семейни приятели, да ги каним на гости, а понякога да ходим на ресторант и на кино. Съгласявах се с баща си. Тогава го смятах за най-големия писател на света, понеже не можех да измисля друго, с което да се гордея. Нямахме приятели и живеехме в най-мизерната къща на квартала. Нямахме кола, нямахме дори телевизор. Какво ми пречеше да бъда на негова страна, против майка си? Чест му прави обаче, че той никога не твърдеше, че е велик. Според мен величието му се криеше в настойчивостта да не върши нищо, освен непрекъснато да пише и да пуши — и то наистина непрекъснато.

А, да. Имаше още нещо, с което можех да се гордея, и то беше от значение в Коухоуз: баща ми беше служил като морски пехотинец.

Когато обаче станах на шестнайсет години, самостоятелно стигнах до заключението, направено от майка ми и съседите още отдавна: че животът на баща ми е провал, който отблъсква, че творбите му се появяват само в долнопробни издания, от които почти не получава пари. Казах си, че баща ми е позор за самия живот, защото не прави нищо, освен че непрекъснато пише и пуши — и то наистина непрекъснато.

По онова време бях зарязал всички предмети в училище, с изключение на часовете по изкуство. Никой от гимназията в Коухоуз не зарязваше тези часове, това просто не беше възможно. И избягах, за да открия майка си, но не я намерих.

 

 

Баща ми беше издал над сто романа и хиляда разказа, но през моите пътувания само веднъж попаднах на човек, който бе чувал за него. Срещата с подобно лице след такова дълго търсене дотолкова ме разстрои емоционално, че според мен известно време бях наистина като умопобъркан.

Нито веднъж не се обадих на баща си по телефона, нито му пратих картичка. Разбрах, че е умрял едва когато умрях и аз, и той ми се показа за пръв път в началото на синия тунел, водещ към Отвъдния свят.

Продължавах да го уважавам само за едно нещо, с което смятах, че и той още се гордее. И аз като него служих като морски пехотинец. Това беше семейна традиция.

Божичко, та нима сега аз също не съм се превърнал в писател?

Дращя съвсем като баща си, без каквото и да е усещане, че някъде ще има мой читател! А няма нито един. Не може и да има.

 

 

Ето че и двамата бяхме станали танцуващи синеноги рибояди: правехме каквото се иска, независимо дали някой го забелязва или не. По-скоро второто.

 

 

А сега баща ми каза от прахосмукачката:

— Метнал си се на майка си.

— В какъв смисъл? — попитах аз.

— Знаеш ли кой беше любимият й цитат?

Знаех. Знаеше го и „Мандаракс“. Цитатът е сложен за надслов на тази книга.

 

 

— Ти вярваш, че хората са добри животни, които накрая ще решат всичките проблеми и отново ще превърнат Земята в Райска градина.

— Моля те, мога ли да я видя? — попитах аз, защото знаех, че тя е мъртва и се намира някъде в другия край на тунела. Това бе първото, което поисках да узная от баща си, когато самият аз умрях: „Знаеш ли какво е станало с мама?“ Бях я търсил навсякъде, преди да постъпя в морската пехота.

— Жената зад теб мама ли е? — исках да разбера аз.

Състоянието на синия тунел бе неспокойно, имаше перисталтика. Гърчовете му често ми позволяваха да надникна далече вътре. Третия път, когато баща ми се появи, мярнах една жена и си помислих, че може да е мама, но нямах късмет.

— Аз съм Нейоми Торп, Лиън! — извика жената. Тя беше съседка, която след като истинската ми майка избяга, известно време полагаше големи усилия да ми бъде като майка. — Аз съм госпожа Торп! — повтори тя. — Нали ме помниш, Лиън? Я ела тук, както идваше у нас през кухненската врата! Хайде, бъди добро момче. Нали не искаш да останеш там още милион години?

Направих още една крачка към прахосмукачката. „Баиа де Дарвин“ се превърна във фантастична картина от паяжини. Синият тунел все по-ясно се очертаваше и ми се виждаше разумно същество за придвижване, също като трамвая в Малмьо, с който всеки ден пътувах до корабостроителницата и обратно.

Но тогава, иззад гърба ми, от ефирната наблюдателна площадка на „Баиа де Дарвин“ чух как призрачният силует, в който се бе превърнала Мери, крещи неспирно нещо. Помислих си, че по някакви причини жената е в агония. Не различавах думите, но по гласа й съдех, че може би е улучена с куршум в корема.

Трябваше да разбера какво казва, затова направих две крачки назад, после се обърнах и я погледнах. Тя ридаеше и се смееше. Беше се надвесила през ръба на голямата метална кофа, представляваща наблюдателницата, така че висеше надолу с главата. Викаше към капитана, застанал на мостика:

— Земя! Земя! Слава тебе, Господи! Боже мили! Земя! Земя!