Кърт Вонегът
Галапагос (27)

28.

На Санта Росалия тези деца станали шестте Еви за Адам — за капитан фон Клайст, а в Гуаякил попаднали единствено благодарение на младия еквадорски пилот Едуардо Хименес. В деня, когато погребали Рой Хепбърн предишното лято, като пилотирал своя хидроплан, който можел да поеме четирима пътници, Хименес прелетял над екваториалната гора близо до изворите на река Типотини, която вместо да тече към Пасифика се вливала в Атлантика. Току-що бил оставил един френски антрополог и екипировката му близо до границата с Перу, по течението на реката, където французинът възнамерявал да търси загадъчните канка-бони.

Следващото кацане на Хименес щяло да бъде в Гуаякил, отстоящ на петстотин километра зад високите зъбери на две планински вериги. От Гуаякил трябвало да вземе двама аржентински милионери и да ги закара до площадката за кацане на остров Балтра, където те щели да наемат корабче и екипаж за спортен риболов в открито море. При това нямало да се задоволят с каквато и да е риба. Надявали се да уловят на въдицата си големи бели акули — същите морски твари, които трийсет и една години по-късно щели да глътнат Мери Хепбърн, капитан фон Клайст и „Мандаракс“.

* * *

От въздуха Хименес забелязал следните букви, изписани със стъпки върху тинестия речен бряг: SOS. Той кацнал в реката, след което хидропланът прегазил като патица до сушата.

Бил посрещнат от католически свещеник — от осемдесетгодишния ирландец отец Бърнард Фицджералд, който живеел сред племето канка-боно от половин век. С него имало шест момиченца, последните канка-боно. Буквите били изписани от свещеника и децата.

Между другото отец Фицджералд имал общи корени с Джон Ф. Кенеди, първия съпруг на госпожа Онасис и трийсет и петия президент на САЩ. Ако отецът се беше събрал с индианка (но това, разбира се, не станало), днес всички можеха да претендират, че имат ирландска синя кръв, макар че днес всъщност никой не претендира за нищо.

Само след деветина месеца живот хората забравят дори кои са майките им.

Когато цялото племе било обгазено, момичетата се намирали при отец Фицджералд, за да пеят в хор. Някои от жертвите още не били умрели и старият свещеник щял да остане при тях. Той обаче искал Хименес да отведе децата някъде, където да се погрижат за тях. Така че само за пет часа момиченцата прелетели от Каменната ера в Електронната ера, от сладководните блата на джунглата до възсолените мочурища на Гуаякил. Те говорели само езика на канка-боните, който можел да бъде разбран само от няколкото умиращи техни роднини в джунглата, а също и — както се оказало — от един гаден бял човек в Гуаякил.

Хименес бил от Кито и нямал жилище в Гуаякил, където да подслони децата. Той самият бил настанен в хотел „Елдорадо“, в същата стая, по-късно заета от Сълини Макинтош и нейното куче. По съвет на полицията пилотът отвел момичетата в сиропиталището редом с катедралата в центъра на града, където монахините с радост приели да се грижат за децата. Все още имало много храна, достатъчна за всички.

После Хименес се прибрал в хотела и разказал тази история на бармана, който бил Хесус Ортис — същия човек, по-късно прекъснал връзката на хотела със света.

Хименес е един от авиаторите, които имат голямо значение за бъдещето на човечеството. Другият бил американецът Пол У. Тибетс. Тибетс хвърлил атомната бомба върху майката на Хисако Хирогучи през Втората световна война. Ако Тибетс не беше хвърлил бомбата, може би хората и бездруго щяха да станат космати. Но това несъмнено е станало по-бързо благодарение на него.

Сиропиталището се заело да търси човек, владеещ канка-бонски, за да бъде преводач. Появил се един възрастен пияница и крадец на дребно, чистокръвен бял, който за голяма изненада всъщност се падал дядо на най-светлокожото момиченце. Като млад той се скитал из екваториалните гори в търсене на скъпоценни изкопаеми и живял три години сред канка-боните. Тъкмо той приветствал идването на отец Фицджералд в племето, когато свещеникът пристигнал от Ирландия.

Мъжът се казвал Доминго Кезеда и бил от прекрасно семейство. Баща му оглавявал философския факултет в главния университет на Кито. Ако изпитваха такава нужда, днешните хора можеха да претендират, че са потомци на няколко поколения испански интелектуалци.

В Коухоуз, когато бях малък, и не можех да се похваля, че направлявам с нещо живота на малкото ни семейство, моята майка ми каза, че в жилите ми тече кръвта на френски благородници. Според нея да не беше Великата френска революция, аз щях да живея в замък сред обширно имение. Това — по нейна линия. Според майка ми в известен смисъл аз бях роднина и на Картър Браксгън, един от хората, сложили подписа си под Декларацията за независимост. Тя каза, че заради кръвта, течаща в жилите ми, аз трябва да ходя с гордо вдигната глава.

Това ми се стори много хубаво. Затова обезпокоих баща си, седнал пред пишещата машина, и го попитах какви са прадедите ми по негова линия. Тогава не знаех значението на думата „сперма“, така че изминаха няколко години, докато проумея отговора му. „Мило момче — каза ми той, — ти си потомък на много поколения решителни и изобретателни микроскопични попови лъжички, всяка от които е излизала победител.“

Старият Кезеда, миризлив като бойно поле, казал на момичетата, че трябва да се доверяват само на него, с което те лесно се съгласили, след като той се явявал дядо на едно от децата и бил единственият човек, който можел да разговаря с тях. Нямало как да не вярват на всяка негова дума. Не разполагали с възможност да проявяват скептицизъм, понеже новата обстановка напълно се различавала от екваториалната гора. Децата знаели много истини, които били готови да отстояват, гордо и упорито, но сред тях нямало никоя, която да се приложи към видяното в Гуаякил, освен една — класическото фаталистично вярване в градската среда отпреди милион години: роднините никога не ти напакостяват. Ала всъщност Кезеда искал да ги изложи на ужасни опасности като крадци и просяци, и — веднага щом му дойде времето — като проститутки. Щял да направи това, за да утоли жаждата на големия си мозък за самоуважение и алкохол. Така най-после щял да стане богат и важен човек.

Той водел момичетата на разходки из града и монахините смятали, че им показва парка, катедралата, музеите и така нататък. А Кезеда всъщност ги учел защо трябва да мразят туристите, как да ги откриват и мамят, и къде е най-вероятно туристите да си държат парите. Забавлявали се с играта да забелязват полицаите, преди те да ги забележат и запомняли подходящи места в центъра за укриване на откраднатото, в случай че някой враг се опита да ги хване.

Първата седмица в града всичко това било на шега. Но след това дядко Доминго Кезеда и момичетата изчезнали и за монахините, и за полицията. Старият подъл прародител на цялото човечество завел момичетата в една празна барака на пристанището — барака, принадлежаща на единия от двата по-отдавнашни екскурзионни кораби, на които „Баиа де Дарвин“ щял да съперничи. Бараката била празна, понеже туризмът западнал дотам, че въпросният стар кораб не се използвал.

Момичетата поне били заедно. И в първите години на Санта Росалия, докато Мери Хепбърн не ги дарила с бебета, ето за какво били най-благодарни те: че поне са заедно, говорят на родния си език, имат своите религиозни вярвания, шеги, песни и така нататък.

А ето какво оставили момичетата на децата си от Санта Росалия, когато едно по едно влизали през синия тунел в Отвъдния свят: оставили им утехата да са заедно, канка-бонския език, религията, шегите и песните на канка-боните.

В онези лоши дни някога в Гуаякил старият Кезеда предложил миризливото си тяло с опитна цел, така че колкото и малки да били момичетата, да се научат на основните сръчности и умения, необходими на всяка проститутка.

Няма съмнение — момичетата имали нужда от избавление много преди икономическата криза. А в рамката на единствения прашен прозорец на бараката, използвана за това отвратително училище, се виждала кърмата на закотвения отвън „Баиа де Дарвин“. Момичетата изобщо не подозирали, че скоро красивият бял кораб ще се превърне в техния Ноев ковчег.

* * *

Накрая момичетата избягали от стареца. Заживели по улиците, като продължавали да просят и да крадат. Но по причини, които не им били ясни, ставало все по-трудно и по-трудно да намират туристи, докато се стигнало дотам, че сякаш никъде нямало храна. Децата вече били наистина гладни, затова се приближавали до всеки срещнат със зейнали усти, въртели очи и сочели малките си гърла, за да покажат колко отдавна не са яли.

Късно един следобед вниманието им привлякла врявата на тълпата, обкръжила „Елдорадо“. Видели, че задната врата на един магазин е разбита, и оттам излиза Хералдо Делгадо, току-що застрелял Андрю Макинтош и Дзенджи Хирогучи. Тогава децата влезли в магазина и излезли през предната врата. Така попаднали в оградения с войнишки кордон район и нямало кой да им попречи да влязат в „Елдорадо“, където потърсили пощада от Джеймс Уейт, седнал в коктейлбара.