Кърт Вонегът
Галапагос (20)

21.

Щом госпожа Онасис казала, че иска да замине на „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“, желаещите да се присъединят станали толкова много, че Рой и Мери Хепбърн били почти напълно забравени с жалката им, малка каюта под ватерлинията. Към края на март Кинг вече съставил списък на пътниците, оглавен от госпожа Онасис, следвана от имена, знаменити почти колкото нейното: доктор Хенри Кисинджър, Мик Джагър, Палома Пикасо, Уилям Р. Бъкли младши и, естествено, *Андрю Макинтош, Рудолф Нуреев, Уолтър Кронкайт и така нататък. *Дзенджи Хирогучи, пътуващ под името Дзенджи Кендзабуро, в отпечатаната брошура бил описан като световноизвестен експерт по животински болести, за да бъде донякъде в съответствие с останалите пътници.

Две имена от деликатност останали извън списъка, за да не се повдигат неудобни въпроси кои хора се крият зад тях, понеже зад тях всъщност не се криел никой; имената на Рой и Мери Хепбърн с жалката им, малка каюта под ватерлинията.

После този леко фризиран списък се превърнал в официален документ. Затова когато през май самолетната компания „Екваториана“ била телеграми до всички участници със съобщението, че ще има специален нощен полет за онези, намиращи се в Ню Йорк вечерта преди отплаването на „Баиа де Дарвин“, Мери Хепбърн не била сред уведомените. За пътниците, където и да се намират, щели да бъдат изпращани лимузини, за да ги откарат до летището. Всяка самолетна седалка можела да се превръща в легло, а в туристическата класа седалките били заменени с кабаретни масички и дансинг, където група от еквадорския балет „Фолклорико“ щяла да изпълни типичните танци на различни индиански племена, включително и танца с огън на загадъчните канка-бони. Щели да поднасят отбрани ястия и вина, достойни за най-известните френски ресторанти. Всички тези услуги били безплатни, но Рой и Мери Хепбърн изобщо не узнали това.

Да… За разлика от останалите те също така не получили през месец юни писмо от доктор Хосе Сепулведа де ла Мадрид, президента на Еквадор, канещ ги на официална закуска в тяхна чест в хотел „Елдорадо“, последвана от шествие, в което те ще се возят в теглени от коне, украсени с цветя карети, от хотела до пристанището, където ще се качат на кораба.

Мери не получила телеграмата, изпратена до всички от Кинг на първи ноември, в която се споменавало, че буреносните облаци на икономическия хоризонт са доста тревожни. Икономиката на Еквадор обаче оставала стабилна, така че нямало причини за безпокойство и „Баиа де Дарвин“ щял да отплава по разписание. Онова, което липсвало в писмото, макар че Кинг го знаел, било че списъкът на пътуващите се смалил точно наполовина поради откази, получени от поданиците на почти всички държави в него, с изключение на САЩ и Япония. Така че онези, които все още искали да участват, щели да използват специалния полет от Ню Йорк.

В момента секретарката на Кинг влязла в неговия кабинет, за да го уведоми за току-що чутото съобщение по радиото: Държавният департамент съветвал американските граждани засега да не предприемат пътувания до Еквадор.

Толкова за делото, което Кинг смятал за най-добре свършената през живота си работа. Без да разбира нищо от корабостроене, той направил въпросния кораб по-привлекателен, като убедил собствениците да го нарекат не „Антонио Хосе де Сукре“, както искали те, а „Баиа де Дарвин“, и така превърнал едно обикновено, двуседмично плаване до островите и обратно в най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век. Как съумял Кинг да сътвори такова чудо? Като винаги наричал плаването не другояче, а „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“.

Ако сега, както изглеждало неизбежно на Кинг, „Баиа де Дарвин“ не отплава на следващия ден по пладне, някои странични последствия от кампанията щели да се запазят. Кинг значително бил просветил хората по отношение на естествената история с разгласяване на чудесата, които щели да видят госпожа Онасис, доктор Кисинджър, Мик Джагър и така нататък. Бил създал и две нови знаменитости: Робер Пепин, майстор-готвачът, обявен за „най-големия готвач на Франция“, след като Кинг го наел за пътешествието, и Адолф фон Клайст, капитанът на „Баиа де Дарвин“, който с големия си нос и излъчването, дължащо се на скриваната от суета невероятна лична трагедия, се проявил като първокласен комедиен актьор в телевизионните предавания.

В документацията си Кинг пазел запис за участието на капитана в предаването „Всяка вечер“, заедно с телевизионната звезда Джони Карсън. И в това предаване, както и във всички останали, капитанът изглеждал зашеметяващо, облечен в бялата си униформа със златна украса, която му се полагала в качеството на адмирал от запаса на еквадорската флота. Текстът вървял както следва:

Карсън: „Фон Клайст“ нещо не ми звучи като типично южноамериканско име.

Капитанът: Това е едно от най-разпространените инкски имена, както „Смит“ и „Джоунс“ в английския. Чели сте описанията как испанските изследователи разрушават империята на инките, понеже не е била християнска…

Карсън: Да?

Капитанът: Предполагам, че сте ги чели.

Карсън: Държа ги на нощната си масичка, редом с „Екстаза и аз“, автобиографията на Хеди Ламар.

Капитанът: Тогава значи знаете, че всеки трети индианец, изгорен като еретик, се е казвал фон Клайст.

Карсън: А колко е голяма еквадорската флота?

Капитанът: Състои се от четири подводници. Те непрекъснато са потопени и не излизат на повърхността.

Карсън: Никога ли?

Капитанът: Не са се показвали от години.

Карсън: Но поддържат радиовръзка, нали?

Капитанът: Не. Поддържат радиомълчание. Хрумването си е тяхно. Бихме се радвали да получим вести от тях, но те предпочитат радиомълчанието.

Карсън: А защо стоят потопени толкова дълго?

Капитанът: Трябва да запитате тях. Нали знаете, Еквадор е демокрация. Дори ние, служителите във флотата, разполагаме с доста голяма географска ширина, за да правим или да не правим нещо.

Карсън: Някои хора смятат, че Хитлер е още жив и се намира в Южна Америка. Смятате ли, че това е възможно?

Капитанът: Познавам хора в Еквадор, които с удоволствие биха го поканили на вечеря.

Карсън: Симпатизанти на нацистите?

Капитанът: Знам ли… Предполагам, че е възможно.

Карсън: След като с удоволствие биха поканили Хитлер на вечеря…

Капитанът: Възможно е те да са канибали. Имам предвид канка-боните. Те с удоволствие биха поканили всеки, за да вечерят с него. Те са… Как се казваше на английски? На езика ми е…

Карсън: Да оставим това.

Капитанът: Те се… Те са… Канка-боните са.

Карсън: Спокойно, не се притеснявайте.

Капитанът: Аха! Да! Те са „аполитични“. Това беше думата. Канка-боните са аполитични.

Карсън: Но са поданици на Еквадор, нали?

Капитанът: Да, разбира се. Казах ви, че Еквадор е демокрация. Един канибал — един глас.

Карсън: Има един въпрос, който няколко дами ме помолиха да ви задам, но може би е прекадено личен…

Капитанът: Защо очарователен красавец като мене не е вкусил от радостите на брака?

Карсън: И аз имам определен опит в тази област, както знаете, или може би както не знаете.

Капитанът: Не би било честно спрямо съответната дама.

Карсън: Е, нещата стават прекалено лични. Хайде да поговорим за синеногите рибояди. Може би е време да покажем донесения от вас филм.

Капитанът: Не, не. Нямам нищо против да обсъдим провала ми като кандидат за брак. Не би било честно от моя страна да се оженя, понеже всеки миг може ме назначат за командир на подводница.

Карсън: Тогава ще се наложи да потънете и вече да не излезете на повърхността.

Капитанът: Такава е традицията.

Въздишката на Кинг нямала край. Списъкът на пътниците бил върху бюрото му, половината имена в него — задраскани: мексиканци и аржентинци, италианци и филипинци, и така нататък — хора, които имали глупостта да съхраняват богатството си в съответните национални валути. Останалите, с изключение на вече пристигналите в Гуаякил шестима, се намирали в района на Ню Йорк и лесно можели да се открият по телефона.

— Струва ми се, че е време да се обаждаме — казал Кинг на секретарката си.

Тя предложила услугите си.

— Не, ще се обаждам аз — рекъл Кинг.

Смятал, че това е негово задължение. Убедил лично тези знаменитости да се запишат, ухажвал по-влиятелните от тях, към които можели да проявяват интерес масмедиите, както би ги ухажвал любовник. Затова сега решил да им съобщи лично лошата вест, както би постъпил един загрижен любовник. Поне нямало да му е трудно да ги открие. Били четирийсет и двама на брой (заедно със съпрузите, съпругите или придружителите си — незначителни хорица) и сами си организирали няколко вечерни празненства, старателно отразени в клюкарските рубрики, за да преживеят приятно часовете до идването на лимузините, които удобно и безшумно ще ги откарат до международното летище „Кенеди“ за специалния гуаякилски полет на „Екваториана“ в десет часа.

Поне не се налагало да обсъжда с тях връщането на пари. Дотук пътуването не им струвало нищо, а вече били получили като подарък еднакви куфари и чанти за ръчен багаж, както и панамени шапки.

Тогава за тъжно развеселяване на себе си и секретарката си Кинг направил шегата с препарираната морска игуана. Хванал я, сложил я до ухото си като телефонна слушалка и казал:

— Госпожа Онасис ли е? За съжаление трябва да ви съобщя нещо, което ще ви разочарова. Оказа се, че няма да видите брачния танц на синеногите рибояди.

Телефонните обаждания на Кинг, с които поднасял извинения, били галантна формалност. Никой вече не очаквал да вземе самолета в десет часа. По стечение на обстоятелствата *Андрю Макинтош, *Дзенджи Хирогучи и *Зигфрид, братът на капитана, до десет часа същата вечер щели да бъдат мъртви и така да приключат краткото си пътуване през синия тунел до Отвъдния свят.

Всички хора от списъка, с които разговарял Кинг, вече имали планове за следващите две седмици. Много от тях се готвели да карат ски в сигурните граници на Съединените щати. На едно от вечерните празненства с шестима от участниците всички решили да заминат за Финикс, щата Аризона, където в една ферма имало процедури за отслабване, заедно с тенис.

Последният разговор, проведен от Кинг преди да напусне кабинета си, бил с човек, който му станал много близък приятел през последните десет месеца: доктор Теодоро Доносо, поет и лекар от Кито, посланик на Еквадор в САЩ. Доносо бил завършил „Харвард“. И други еквадорци, с които общувал Кинг, били получили образование в Щатите. Адолф фон Клайст, капитанът на „Баиа де Дарвин“, бил завършил американската военноморска академия в Анаполис. *Зигфрид, братът на капитана, бил учил в хотелиерската школа „Кормел“ и Итака, щата Ню Йорк.

В посолството явно имало бурно веселие, така че доктор Доносо не затворил вратата, Кинг чувал страхотен шум.

— Какво празнуват тия хора? — попитал Кинг.

— Това е фолклорният балет — обяснил посланикът. — Репетират танца с огън на канка-боните.

— Не знаят ли, че плаването се отлага? — попитал Кинг.

Оказало се, че знаели, но възнамерявали да останат в Щатите и да спечелят малко долари за семействата си в Еквадор, като изпълняват в нощни барове и театри танца, който Боби Кинг направил толкова известен с рекламите си — танца с огън на канка-боните.

— Има ли истински канка-бони в трупата? — поинтересувал се Кинг.

— Според мене истински канка-бони изобщо няма — отговорил посланикът.

Той всъщност бил съчинил стихотворение от двайсет и шест строфи, наречено „Последният канка-боно“, в което описвал унищожаването на малкото племе от еквадорските гори. В началото му имало единайсет канка-бони. В края му останал само един, и той никак не се чувствал добре. Стихотворението обаче представлявало литературно упражнение, защото поетът, както и повечето еквадорци, не бил виждал жив канка-боно. Чул, че племето е намаляло до четиринайсет души, така че унищожаването му от настъпващата цивилизация изглеждало неизбежно.

При което жестоко се лъжел, понеже за по-малко от век в кръвта на всяко човешко същество на Земята щяла да преобладава кръвта на канка-боните, с малко добавка от фон Клайст и Хирогучи.

И този изумителен обрат на събитията се дължал в голяма степен на едната от двете абсолютно незначителни личности от първоначалния списък на участниците в „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ — на Мери Хепбърн. Втората незначителна личност е съпругът й, който всъщност изиграл решителна роля в оформянето на човешките съдбини, когато наел, изправен пред собствената си кончина, евтината малка каюта под ватерлинията.