Кърт Вонегът
Галапагос (39)

2.

*Джеймс Уейт прекъснал унеса на Мери с думите:

— Много те обичам. Моля те, омъжи се за мене. Толкова съм самотен. Толкова ме е страх.

— Пести силите си, господин Флеминг — казала тя.

През цялата нощ *Уейт периодично й предлагал брак.

— Дай ми ръката си — помолил той.

— Всеки път, когато го сторя, ти вече не искаш да я пуснеш.

— Обещавам, че ще я пусна.

Тогава Мери протегнала ръка, и *Уейт едва-едва я стиснал. Той не виждал картини от миналото или от бъдещето. Съсредоточавал се почти изцяло в едно мъждеещо сърце, точно както Хисако Хирогучи, сместена между вибриращата клозетна чиния и умивалника на долната палуба била почти само зародиш и утроба.

Хисако си мислела, че няма други причини да живее, освен нероденото дете.

Хората все още хълцат, както някога, и все още им се вижда смешно, ако някой пръдне. Те и болните утешават с успокоителен глас. Тонът, с който Мери разговаряла с *Джеймс Уейт, докато му правела компания на кораба, често звучи и днес. С думи или без думи, този тон дава на днешния болник онова, което е искал да чуе и *Уейт преди милион години.

С много думи Мери казвала на *Уейт неща, които тонът й вече му бил предал: „Ние те обичаме. Ти не си сам. Всичко ще се оправи“, и така нататък.

Разбира се, днес няма утешител, който да е имал толкова сложни любовни преживявания, колкото Мери Хепбърн, нито пък някой днешен страдалец е изпитвал сложните любовни преживявания на *Джеймс Уейт. Всяка човешка любовна история днес има за критична точка най-простия от всички въпроси: дали хората, участващи в нея, са разгонени, или не. Сега мъжете и жените изпитват неудържим интерес един към друг, към чуканчетата по плавниците си и така нататък само два пъти в годината, или — в периоди на недостиг от риба — веднъж в годината. Рибата е важен фактор.

При подходящо стечение на обстоятелствата здравият разум на Мери Хепбърн и *Джеймс Уейт почти по всяко време можел да бъде съсипан от любовта.

Там, на палубата за слънчеви бани, точно на изгрев-слънце *Уейт бил искрено влюбен в Мери, а Мери — искрено влюбена в него, или по-скоро в онзи човек, за когото *Уейт се представял. Цяла нощ тя го наричала „господин Флеминг“, а той не я помолил да му говори на малко име. Защо ли? Защото не можел да си спомни какво име си бил измислил.

— Ще те направя много богата — рекъл *Уейт.

— Стига, стига! Спокойно! — казала Мери:

— Ще те направя съсобственичка — продължил той.

— Пази силите си, господин Флеминг! — повторила тя.

— Моля те, ожени се за мене! — казал *Уейт.

— Ще говорим по въпроса, когато стигнем до Балтра — отвърнала Мери, предлагайки му Балтра като цел, за която си струва да се живее. Цяла нощ нежно му шепнела какви хубави неща ги очакват на Балтра, сякаш островът бил някакъв рай, а на пристана щели да ги посрещнат светии и ангели с всякаква храна и лекарства.

*Уейт знаел, че умира и казал:

— Ще бъдеш много богата вдовица.

— Хайде повече да не говорим такива работи — възпротивила се Мери.

Що се отнася до богатството, което тя наистина щяла формално да наследи, понеже наистина се омъжила за него и останала вдовица: и най-големите детективи на света не биха успели да открият и частица от него. В общност подир общност *Уейт създавал представа за несъществуващ разсъдлив гражданин, чието богатство равномерно се увеличавало, макар планетата да обеднявала, и чиято неприкосновеност се гарантирала от властите на САЩ и Канада. Банковата му сметка в песос в Гуадалахара, Мексико, се била изпарила. Ако богатството му беше продължило да се увеличава със същите темпове, сега имуществото на *Джеймс Уейт би обхващало цялата Вселена: галактиките, черните дупки, кометите, астероидите облаци, метеорите и метеоритите на капитана, както и междузвездната материя от всякакъв вид. Наистина всичко.

Именно. А ако населението на Земята беше продължило да нараства с някогашното темпо, то щеше да надхвърли владенията на *Джеймс Уейт, което ще рече — всичко възможно.

Какви неосъществими мечти за разрастване са имали човешките същества толкова неотдавна, едва преди милион години!