Кърт Вонегът
Галапагос (41)

4.

Хората на „Баиа де Дарвин“ все още не изпитвали неприятно чувство на глад. Червата им, включително и тези на *Казак, все още изстисквали последните смилаеми молекули от изяденото предишния следобед. Засега никой не усвоявал части от собственото си тяло по системата за оцеляване на галапагоските костенурки. Само канка-боните вече знаели какво е глад. Останалите тепърва щели да направят това откритие.

Единствените, които трябвало да поддържат силите си, а не само непрекъснато да спят, били Мери Хепбърн и капитанът. Момиченцата канка-боно не възприемали нито кораба, нито океана, и не разбирали нищо, което не се изричало на канка-бонски. Хисако била в кататония, Сълини — сляпа, а *Уейт умирал. Така че оставали само двама души, които да управляват кораба и да се грижат за *Уейт.

През първата нощ те се разбрали денем на кормилото да стои Мери, защото слънцето недвусмислено щяло да й показва накъде е изток — посоката, от която те бягали, и накъде е запад — посоката, в която се намирало предполагаемото изобилие и спокойствие на остров Балтра. А капитанът щял да се ориентира по звездите нощем.

Който не бил на мостика, трябвало да нрави компания на *Уейт, и междувременно да подремне. Несъмнено вахтите са продължавали много дълго. От друга страна, това изпитание щяло да трае кратко, понеже според изчисленията на капитана, Балтра се намирал на около четирийсет часа от Гуаякил.

В ония времена човеците са били толкова плодовити, че конвенционалните взривове имали малки, или почти никакви дълготрайни биологични последици. Дори в края на проточили се войни не си личало населението да намалява. Винаги имало толкова много новородени, че сериозните усилия да се ограничи прирастът чрез насилие били обречени на провал. Като изключим атомните бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, трайни увреждания имало толкова, колкото когато „Баиа де Дарвин“ порел вълните и се носел без път в океана.

Именно способността на човечеството да помага за бързото заздравяване на раните си чрез раждане на бебета давало кураж на много хора да възприемат експлозиите най-вече като шоубизнес, като възвишена театрална форма на самоизява.

Но онова, което човечеството щяло да изгуби (като изключим мъничката колония на Санта Росалия), било нещо, което океанът никога нямало да изгуби, докато се състои от вода, а именно: способността раните му да заздравяват бързо.

Що се отнася до раните на човечеството, то си ги запазило завинаги. А силните експлозиви престанали да бъдат клон от шоубизнеса.

Да, ако човечеството беше продължило да лекува собственоръчно нанесените си рани със съвокупление, тогава моята история за колонията на Санта Росалия щеше да се превърне в трагикомедия с главен герой суетният и некадърен капитан Адолф фон Клайст. Времетраенето й щеше да бъде по-скоро няколко месеци, отколкото милион години, понеже заселниците никога нямаше да станат заселници. Щяха да си останат просто хора на пустинен остров, след време открити и спасени.

Между тях щеше да има и един свенлив капитан, изцяло отговорен за мъките им.

Но само след една нощ плаване капитанът все още можел да вярва, че всичко е наред. Скоро идвало време Мери Хепбърн да го смени на кормилото, и тогава той щял да й даде следните указания: „Гледай слънцето да е цяла сутрин над кърмата, а цял следобед — над носа“. Като най-неотложна задача за себе си капитанът схващал нуждата да спечели уважението на пътниците. Те го видели във възможно най-лошата светлина. Надявал се, че докато стигнат до Балтра, може да забравят пиянството му и да си казват, че той им е спасил живота.

Ето още едно нещо, което хората някога можели, а вече не могат да правят: да се наслаждават в съзнанието си на събития, които още не са се случили и не се знае дали ще се случат. Майка ми много я биваше в това отношение. Според нея един ден баща ми, вместо да пише научнофантастични романи, щял да напише нещо, което много хора искат да прочетат. Тогава сме щели да живеем в нова къща в красив град, да се обличаме с красиви дрехи и така нататък. Майка ми ме караше да се чудя защо Господ изобщо е правил такива усилия, та да създаде действителността.

Както казвал „Мандаракс“:

„Въображението не пада по-долу от другите пътувания, а струва много по-евтино!“

Джордж Уилям Къртис (1824–1892)

И така, капитанът стоял полугол на мостика на „Баиа де Дарвин“, но в мислите си се намирал на остров Манхатан, където били по-голямата част от парите му, а и повечето му приятели. Канел се по някакъв начин да се добере до там от Балтра и да си купи хубав апартамент на „Парк авеню“, а Еквадор можел да върви по дяволите.

Действителността се намесила. Изгрявало едно съвсем истинско слънце. Оказало се, че със слънцето има малък проблем. Цяла нощ капитанът си представял, че плават на запад, което означавало, че слънцето ще изгрее точно откъм кърмата. Въпросното слънце обаче, макар да било откъм кърмата, клоняло по-скоро към десния борд. Затова той завъртял кормилото наляво, докато слънцето заело желаното място. Големият мозък, виновен за коригираната от капитана грешка, му внушил убедително, че грешката е дребна и едва отскоро, и че е направена, понеже на зазоряване звездите избледнели. Големият мозък на капитана искал да спечели уважението на душата му не по-малко, отколкото самият той искал да бъде уважаван от пътниците. Мозъкът му си имал собствен живот, ала идвало времето, когато капитанът щял да поиска да го уволни, понеже го е заблуждавал.

Но до този миг все още имало пет дни.

Капитанът продължавал да вярва в това, когато отишъл да види как е „Уилард Флеминг“ и да помогне на Мери, както бил замислил, да преместят болния в сянката на стълбата между офицерските каюти. Не сложих звездичка пред името на Уилард Флеминг, тъй като всъщност подобно лице не съществува и следователно не може да умре.

Капитанът до такава степен нямал интерес към Мери Хепбърн като към човек, че дори не знаел фамилията й. Смятал, че се казва Каплан — това било името над джобчето на блузата от военната униформа, която сега *Уейт използвал за възглавница.

И *Уейт смятал, че фамилията й е Каплан, независимо, че Мери непрекъснато го поправяла. През нощта той й казал:

— Вие, евреите, сте борчески натури и оцелявате.

— И ти си от хората, които оцеляват, Уилард — казала му тя.

— Едно време и аз си мислех така, госпожо Каплан — въздъхнал той, — но сега вече не съм сигурен. Предполагам, че за всеки, който досега не е умрял, може да се каже, че оцелява.

— Стига, стига, нека поговорим за нещо приятно — прекъснала го тя. — Да поговорим за Балтра.

Но в момента притокът на кръв в мозъка на *Уейт сигурно е бил достатъчен, защото той продължил да следва линията на мисълта си. Усмихнал се горчиво и казал:

— Пълно е с хора, които се хвалят, че оцеляват като че това е кей знае какво. Единственият, който не го казва, е мъртвецът.

— Стига, стига — обадила се Мери.

Когато след изгрев-слънце капитанът се появил пред Мери и *Уейт, Мери току-що била дала съгласието си да се омъжи за *Уейт. Изморила се. Сякаш той цяла нощ я бил молил да му даде вода, и накрая тя склонила да му даде. Щом толкова настоявал да се сгодят, и от нея се искало само да се съгласи, то за момента тя била съгласна.

Мери обаче не очаквала, че някога, а още по-малко — незабавно — ще трябва да изпълни дадената клетва. Тя наистина харесала всичко, което *Уейт й разказал за себе си. През нощта той научил, че тя е любителка на ски бягането и откликнал възторжено, че се чувства най-добре, когато е на ски, заобиколен от чистия сняг, сред тишината на замръзналите езера и горите. *Уейт не се бил качвал на ски, но веднъж се оженил за вдовица на собственик на скиорска хижа в Белите планини, щата Ню Хампшир, и я разорил. Ухажвал я през пролетта, а я оставил бедна като църковна мишка преди зелените листа да придобият оранжев, жълт, червен и кафяв цвят.

Мери не се сгодила за човешко същество. Вместо годеник тя си намерила имитация.

Не че имало голямо значение за кого се е сгодила (както казал големият й мозък), понеже със сигурност бракосъчетанието не можело да стане, преди да са пристигнали в Балтра, а там „Уилард Флеминг“, (ако още бил жив) веднага щял да постъпи в интензивно отделение. Мери смятала, че ще има достатъчно време, за да се измъкне от уговорката.

Така че не й се сторило особено важно, когато *Уейт казал на капитана:

— Ще ти съобщя чудесна вест. Госпожа Каплан ще се ожени за мене. Аз съм най-щастливият човек на света.

Съдбата изиграла на Мери номер почти толкова бързо и логично, колкото и при моето обезглавяване в Малмьо.

— Имаш късмет — рекъл му фон Клайст. — Като капитан на този кораб, плаващ в международни води, аз имам законното право да ви оженя. Скъпи мои, събрали сме се тука, пред очите на Господ… — започнал той и две минути по-късно завършил бракосъчетанието на „Мери Каплан“ и „Уилард Флеминг“.