Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Galapagos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2015 г.)

Издание:

Кърт Вонегът. Галапагос

 

Английска, първо издание

 

Kurt Vonnegut

Galapagos

Grafton Books 1987

© Kurt Vonnegut 1985

© Огняна Иванова, преводач, 1992

 

Превод от английски и редакция: Огняна Иванова

художник: Борислав Кьосев

Художник на обложката: К. Якимов

коректор: Ирена Димова

 

Цена: 17 лева

 

Печат и подвързия: „Полиграфически комбинат“

ИК „КОМО“, София

История

  1. — Добавяне

6.

Тази финансова криза, която никога не би се случила в наши дни, била просто последица от поредицата убийствени катастрофи на XX век, зародили се изцяло в човешкия мозък. По насилието, което хората упражнявали върху себеподобните си, а — може да се каже — и върху всички живи същества, един гост от друга планета би помислил, че околната среда е напълно ненормална, а хората са се побъркали, защото Природата възнамерявала да ги изтреби до крак.

Но преди милион години на Планетата е имало влага и питателни вещества, както и сега — в този смисъл тя е уникално явление в Млечния път. Само че представата на хората за това място се променила.

Нека отдадем дължимото на човечеството такова, каквото е било: все повече и повече хора твърдели, че мозъците им не функционират правилно, че на тях не може да се разчита, че са станали заплашително опасни, съвсем откъснати от действителността — че просто не ги бива за нищо.

В микрокосмоса на хотел „Елдорадо“ например вдовицата Мери Хепбърн, която се хранела в стаята си, проклинала тихичко собствения си мозък за съвета, който той й давал, а именно — да се самоубие.

„Ти си мой враг — прошепнала тя. — Защо не искам да нося вътре в себе си такъв ужасен враг?“

Като учителка по биология в гимназията на Илиъм, щата Ню Йорк, със стаж, приключил след четвърт век, Мери Хепбърн била запозната с изключително странната история на еволюцията на изчезналото по това време от лицето на земята животно, наречено от хората „ирландски лос“. „Ако ми беше предоставено да избирам между мозък като твоя и рогата на ирландския лос — казала Мери на собствената си централна нервна система — щях да се спра на рогата на лоса“.

Тези животни имали рога с размери на полилеи за бални зали. Мери Хепбърн казвала на учениците си, че това е фантастичен пример колко толерантна може да бъде природата към несъмнено нелепите грешки в еволюцията. Ирландските лосове просъществували два и половина милиони години независимо от факта, че техните рога били твърде тежки, за да се използуват за нападение или защита, и им пречели в търсенето на храна из гъстите гори и преплетените шубраци.

 

 

Мери също така преподавала, че най-възхитителното средство за оцеляване, създадено някога посредством еволюцията, е човешкият мозък. Но сега нейният собствен голям мозък я подтиквал да свали полиетиленовия плик от червената вечерна рокля, окачена в гардероба там, в Гуаякил, да пъхне вътре глава и да лиши клетките си от кислород.

 

 

Преди това нейният чудесен мозък поверил на един крадец на летището куфар, съдържащ всичките й тоалетни принадлежности и дрехи, които биха били подходящи за хотела. Това бил ръчният й багаж за полета от Кито до Гуаякил. Все пак поне й останал втори куфар, който вместо да носи предала на багаж, а той включвал окачената в гардероба вечерна рокля, предвидена за празненства на „Баиа де Дарвин“. Мери също така все още притежавала водолазен костюм, плавници и маска, два чифта бански, чифт износени туристически обуща и комплект бойно облекло от разпродажба на униформи на американските морски пехотинци, подходящо за екскурзии на сушата. Тъкмо това била облякла в момента. Що се отнася до панталоните и сакото, използвани по време на полета от Кито, големият й мозък я убедил да ги остави в хотелската пералня и да повярва на управителя с тъжния поглед, че всичко ще бъде готово до сутринта, още преди закуска. Но управителят преживял голямо притеснение, тъй като и тези дрехи изчезнали.

Ала най-лошото, което нейният мозък й сторил, освен че й препоръчал да се самоубие, било, че той настоял Мери да замине за Гуаякил независимо от новините за планетарната финансова криза и от голямата вероятност „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“, за което допреди месец нямало места, да бъде отменено поради недостиг на пътници.

Колосалната мисловна машина на Мери обаче можела да бъде и скудоумна. Тя не й позволила да слезе в ресторанта, облечена в униформа, защото всички биха сметнали това за смешно (макар че в хотела нямало почти никакви хора). Мозъкът й повтарял: „Те ще ти се присмиват зад гърба, ще те мислят за луда и ще те съжаляват, а и бездруго животът ти вече е свършил. Загубила си и съпруга си, и своята работа, нямаш деца, няма какво да осмисля дните ти, така че най-добре се избави от мъките с помощта на полиетиленовия плик. Има ли по-лесно нещо от това? Или по-безболезнено? Или по-смислено?“

 

 

Трябва да отдадем дължимото на нейния мозък: изцяло негова била вината, че цялата 1986 година се оказала един направо ужасен период. При това годината започнала съвсем обещаващо: Рой, съпругът на Мери, изглеждал в отлично здраве и имал сигурна служба като конструктор в „Джефко“, главната промишлена компания в Илинойс; киуаните[1] й дали прощален банкет и юбилеен медал, посветен на двайсет и пет годишната й забележителна преподавателска дейност, а учениците я посочили за най-популярната учителка за дванайсети пореден път.

В началото на 1986 година тя казала: „О, Рой, за толкова много неща трябва да сме благодарни! В сравнение с повечето хора имаме такъв късмет! Малко остава да се разплача от щастие!“

А той я прегърнал и отговорил: „Щом е така, поплачи си!“

Мери била на петдесет и една години, а той на петдесет и четири. Двамата много обичали да бъдат сред природата. Предприемали туристически походи, карали ски, катерели се по планините, пътували с кану и велосипеди, тичали и плували, така че телата им били стройни и запазени. Нито пиели, нито пушели, и се хранели главно с плодове и зеленчуци, както и с риба от време на време.

И с парите си се разпореждали добре — във финансово отношение ги подложили на същите здравословни грижи, каквито полагали за себе си.

Историята за фискалната им мъдрост, която Мери можела да разкаже, естествено би развълнувала силно Джеймс Уейт.

 

 

Такива работи. И Уейт, обезнаследителят на вдовици, размишлявал за Мери Хепбърн, както седял на бара в „Елдорадо“, макар че още не я познавал, нито пък имал сигурни данни за добрите й доходи. Като видял, че се регистрирала в хотела, той разпитал за нея младия управител.

Харесало му каквото научил от дребния човечец. Макар и доста по-млада от вдовиците, които Уейт бил разорил дотогава, свенливата и самотна учителка от петия етаж му се сторила подходяща жертва. Готвел се да я издебне на спокойствие по време на „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“.

 

 

На това място искам да включа и една лична забележка: когато бях жив, и аз често получавах от своя голям мозък съвети, които, имайки предвид собственото ми оцеляване или дори оцеляването на човешката раса, могат благосклонно да се определят като съмнителни. Например съветът да постъпя в американската морска пехота и да участвам във Виетнамската война. Изказвам огромна благодарност на големия си мозък.

Бележки

[1] Членове на организация от 1950 г. за високи идеи в професионализма — Б.пр.