Кърт Вонегът
Галапагос (15)

15.

Междувременно *Андрю Макинтош бил в стаята на сляпата си дъщеря и чакал позвъняването на телефона, за да научи добрите новини, които после да сподели със семейството Хирогучи. *Макинтош говорел свободно испански и прекарал целия си следобед в телефонни разговори с канторите на компанията си на остров Манхатан и с уплашените еквадорски финансисти и служебни лица. Свързвал се от стаята на дъщеря си, защото искал тя да чува какво става. Двамата били много близки. Сълини отрасла без майка, понеже майка й умряла при нейното раждане.

Сега си мисля за Сълини и за нейните безизразни зелени очи като за експеримент на Природата — понеже слепотата й била наследствена и тя можела да я предаде на следващото поколение. Тогава, в Гуаякил, Сълини била осемнадесетгодишна и й предстояли най-добрите години за създаване на потомство. Тя щяла да бъде на двайсет и осем, когато Мери Хепбърн я попитала дали не би желала да участва в експериментите, които тя провеждала на своя глава със спермата на капитана на Санта Росалия. Сълини щяла да й откаже. Но ако тя беше открила някакви предимства в слепотата, щеше да ги предаде на поколенията.

Като слушала как социопатичният й баща уговарял далаверите си по телефона, младата Сълини изобщо не си представяла, че съдбата ще я събере с Хисако Хирогучи, която сега се намирала през две стаи, за да отглеждат двете едно космато бебе.

В Гуаякил тя образувала двойка с баща си, несъмнено собственик на планетата, на която те се намирали, защото можел да прави каквото иска, когато и където иска. Големият мозък на Сълини й казвал, че животът й ще премине сред радост и без премеждия под някакъв електромагнитен похлупак, създаден от неукротимата личност на баща й, който щял да я закриля дори след смъртта си — дори когато дойдело време да влезе през синия тунел в Отвъдния свят.

Докато не съм забравил — на Санта Росалия слепотата на Сълини й давала едно предимство пред всички други колонисти, което й носело голямо удовлетворение, макар че не си струвало да го предава на потомците: повече от всеки друг на острова Сълини усещала колко приятно е докосването до козината на малката Акико.

*Андрю Макинтош уведомил най-известните еквадорски банкери, че е готов да преведе незабавно на посочено доверено лице в Еквадор петдесет милиона щатски долара, които още не били загубили стойността си. По-голямата част от предполагаемото богатство в американските банки в този момент било направо въображаемо, безтегловно и нематериално, така че всякакви дялове от него можели мигновено да бъдат преведени в Еквадор или което и да е място, където се получава съобщение по телеграф или радио.

*Макинтош очаквал да му съобщят от Кито каква собственост биха прехвърлили еквадорците на него, дъщеря му и семейство Хирогучи, и в замяна веднага да преведе съответните суми.

Това нямало да бъдат дори негови лични пари. Бил се уговорил да ги получи по съответния начин от „Чейс Манхатан Банк“. Те осигурили сумите отнякъде, кой знае от къде, за да му ги дадат на заем.

Та така. Ако сделката успеела, Еквадор можел да изпрати по телеграфа или радиото късчета от получения мираж по плодородни страни, и в замяна да достави истинска храна.

А хората щели да погълнат храната до последната трошица — хам-хам, глът, хам-хам, глът — и накрая храната да се превърне в екскременти и спомени. Какво щяло да се случи тогава с малкия Еквадор?

*Макинтош очаквал да му се обадят точно в пет и трийсет. До тогава оставал само половин час, затова той поръчал да донесат в стаята две порции филе миньон алангле с гарнитура. В „Елдорадо“ все още имало вкусни неща за ядене, предварително доставени за участниците в „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“, и специално за госпожа Онасис. В момента група войници ограждали с бодлива тел хотелския квартал, за да запазят храната от разграбване.

Същото ставало и на пристанището. Ограждали и „Баиа де Дарвин“, понеже в Гуаякил се знаело, че на кораба има запаси три пъти на ден да се поднася отбрана храна (като нищо да не се повтаря) за сто пътници в продължение на половин месец. Човек, загледан в красивия кораб и поне малко владеещ смятането, можел да си помисли следното: „Толкова съм гладен! Жена ми и децата ми също са гладни, гладни са и майка ми, и баща ми. А на кораба има четири хиляди и двеста прекрасни порции!“

Келнерът, понесъл поръчката към стаята на Сълини, също си бил направил тази сметка, а в големия му мозък се съхранявал и описът на всички хубави неща за ядене от хотелските складове. Самият той не страдал от глад, понеже персоналът все още получавал храна. Засега и семейството му, малобройно по еквадорските стандарти, състоящо се от бременната му съпруга, нейните родители и един останал сирак негов племенник, за когото човекът се грижел, също не понасяло лишения. Както всички от персонала, и келнерът крадял от хотела храна за семейството си.

Това всъщност бил Хесус Ортис, младият потомък на инките, който неотдавна обслужил Джеймс Уейт в бара. Управителят *Зигфрид фон Клайст му наредил да разнася храна по стаите, а самият той поел бара. В хотела се появил недостиг на работна ръка. Двамата келнери, обслужващи стаите, изчезнали. Това не било голяма беда, понеже не се очаквало да има много поръчки за тях. Може би келнерите просто дремели някъде.

Така че големият мозък на Ортис разполагал с двете парчета печено месо, за които да си мисли в кухнята, после в асансьора, а после в коридора пред стаята на Сълини. Служителите на хотела не ядели, нито крадели толкова хубава храна. Обикновено те се гордеели с това. Все още пазели най-доброто за жената, която всъщност била госпожа Онасис, но те я наричали „сеньора Кенеди“, а това било сборното название за всички знаменити и богати хора, или хора с власт, които се очаквало да пристигнат.

Мозъкът на Ортис бил толкова голям, че показвал в главата му филми, в които той и близките, които изхранвал, участвали в ролята на милионери. И този мъж, все още почти момче, наивно вярвал, че мечтата му е осъществима, понеже нямал лоши навици, искал да се труди с всички сили и оставало само да научи някои хватки за преуспяване в живота от хората, вече притежаващи милиони.

В бара той се опитал без особен успех да получи съвет за по-добър живот от Джеймс Уейт, който изглеждал смешен и непривлекателен, но Ортис с уважение забелязал, че портфейлът му е натъпкан с кредитни карти и американски двайсетдоларови банкноти.

Когато почукал на вратата на Сълини, Ортис си помислил и следното за филетата: че хората вътре ги заслужават, както ще ги заслужава и той, щом стане милионер. Младият мъж бил високоинтелигентен и предприемчив. Понеже работел по гуаякилските хотели от десетгодишна възраст, той разговарял свободно на шест езика, а това са повече от половината езици, заложени в „Гокуби“, шест пъти повече езици, отколкото знаели Джеймс Уейт и Мери Хепбърн, три пъти повече от езиците, използвани от семейство Хирогучи, и два пъти повече от езиците, които владеели бащата и дъщерята Макинтош. Ортис също се справял добре с готвенето и сладкарството, бил изкарал курс по счетоводство, както и вечерен курс по търговски закони.

Затова нагласата му, когато Сълини му отворила, била да хареса всичко, което види и чуе. Той вече знаел, че зелените й очи са слепи, иначе можело и да не го разбере. Сълини нито изглеждала, нито се държала като слепец. Била красива. Големият мозък на Ортис го накарал да се влюби в нея.

*Андрю Макинтош стоял до стъклената стена и гледал оттатък мочурищата и бордеите към „Баиа де Дарвин“ с чувството, че преди залез-слънце корабът ще бъде негов, или на Сълини, или на семейство Хирогучи. Човекът, който трябвало да му се обади от Кито в пет и трийсет — президентът на извънреден финансов консорциум, пост, издигащ го до небесата — бил Готфрид фон Клайст, председател на управителния съвет на най-голямата еквадорска банка, чичо на управителя от „Елдорадо“, на капитана на „Баиа де Дарвин“, и съпритежател на кораба и хотела заедно с по-големия си брат Вилхелм.

Когато се обърнал и видял влезлия с вечерята Ортис, *Макинтош тъкмо репетирал на ум първото, което щял да каже на Готфрид фон Клайст, на испански: „Преди да ми съобщиш останалите добри новини, уважаеми колега, дай ми честната си дума, че в момента от най-горния етаж на моя хотел виждам в далечината собствения си кораб“.

*Макинтош бил бос, облечен само по къси панталони цвят каки с разкопчан цип, а отдолу нямал долни гащи, така че пенисът му бил такава тайна, каквато е махалото на един стенен часовник.

* * *

Тук ще се поспра, за да изразя възхищението си от малкия интерес, който този човек имал към размножаването и възможността да преуспее в биологичен смисъл, независимо от ексхибиционистката му сексуалност и манията му да предявява претенции за собственост към колкото може повече от животоспасяващите системи на планетата. Най-ревностните поддръжници на плановете за оцеляване на човечеството в ония времена като правило имали съвсем малко деца. Естествено, случвали се и изключения. Онези, които усилено се размножавали и за които се смятало, че искат да осигурят много имоти за удобство на своето потомство, обикновено превръщали децата си в психологически инвалиди. Най-често наследниците им били живи мъртъвци, лесно скубани от мъже и жени, проявяващи същата алчност, като родителя, оставил им прекалено много от всичко, необходимо или желано от животното човек.

Самият *Андрю Макинтош изобщо не се интересувал дали ще е жив, или мъртъв — това си личало от въодушевлението, с което се отдавал на ски скоковете, надбягванията с мощни автомобили и тъй нататък.

Налага се да кажа, че в ония времена човешките мозъци се превърнали в такива неуморими и безразсъдни генератори на идеи, съветващи човек какво да прави с живота си, че действията за благото на бъдещите поколения изглеждали като игри, в които участват ентусиасти с определени предпочитания — като покер, търговия с облигации, или писането на научнофантастични романи.

За все повече и повече хора в опия времена, а не само за *Андрю Макинтош, въпросът за оцеляването на човешката раса представлявал пълна досада.

Така да се каже, много по-забавно било човек да удря непрестанно топка за тенис.

Зрящото куче Казак лежало редом с шкафа за багаж до Сълининото легло, което било кинг сайз. Казак бил немска овчарка. Чувствал се спокойно и можел да се държи естествено, понеже бил без нашийник. А малкият му мозък, усетил миризмата на месо, го наказал да обърне с надежда към Ортис големите си кафяви очи и да завърти опашка.

В ония времена по отношение на миризмите кучетата много превъзхождали хората. Благодарение на Дарвиновия закон за естествения подбор обаче сега обонянието на всички човешки същества е силно развито, също като на Казак. При това хората в едно отношение превъзхождат кучетата, защото долавят миризми и под водата.

В наши дни кучетата все още дори не могат да плуват под вода, макар че са разполагали с милион години, за да се научат, вместо глуповато да се навъртат наоколо. И засега кучетата дори не могат да ловят риба. Налага се да кажа, че за разлика от човеците, всички останали представители на животинския свят са постигнали извънредно малко, за да подобрят методите си за оцеляване.