Кърт Вонегът
Галапагос (29)

30.

Сега ще сложа звездичка пред името *Джеймс Уейт посочвайки, че подир *Зигфрид фон Клайст ще дойде и неговият ред. *Зигфрид ще влезе в тунела пръв, след около час и половина, а *Уейт ще умре след около четиринайсет часа, като първо се ожени за Мери Хепбърн на палубата за слънчеви бани на „Баиа де Дарвин“, когато корабът е вече далеко в морето. Както казвал „Мандаракс“ преди толкова много години:

„Добре е всичко, свършващо добре.“

Джон Хейуд (1497–1850?)

Това със сигурност се отнася до живота на *Джеймс Уейт. Той дошъл на този свят като дете на дявола (така смятали), и пораженията се проявили почти незабавно. Сега обаче, много близко до края, той с радостно изумление хранел момиченцата от племето канка-боно. Те изпитвали голяма благодарност, и да им помогне се оказало много лесно, понеже в бара било пълно с всякакви закуски, гарнитури и подправки. Възможността да направи благодеяние досега не се била представила на *Уейт, но ето че сега това страшно му харесало. За тези деца *Уейт въплъщавал самия живот.

После се появила вдовицата Хепбърн, а той цял следобед се надявал на това. И нямало нужда да спечелва доверието й. Веднага й допаднал, както хранел децата, и тя му казала, понеже предишната вечер била видяла много гладни деца по пътя от международното летище „Гуаякил“ до хотела: „Много хубаво, много хубаво!“ Тогава решила (и никой не можел да я разубеди), че този човек е видял децата отвън и ги е прибрал, за да ги нахрани.

— Защо не мога да бъда като вас? — продължила Мери. — Стоях си горе в стаята, без да правя нещо, обзета от съжаление към себе си, а трябваше да съм тук, и като вас да споделям с клетите деца каквато храна имаме! Много ме е срам, но напоследък мозъкът ми просто не е наред. Понякога изпитвам желанието да го убия!

Тя заговорила децата на английски — език, който те никога нямало да научат. Попитала ги вкусно ли е, къде са родителите им и тям подобни.

Момиченцата никога не научили английски, защото от самото начало на Санта Росалия канка-бонският бил езикът на мнозинството. След век и половина това щял да стане езикът на мнозинството от човечеството. Цели четирийсет и две години след това канка-бонският остава единственият език на хората.

Нямало неотложна нужда Мери да търси за децата по-подходяща храна. Диетата от фъстъци и портокали от големите запаси на бара била идеална. Децата изплювали всичко, което не им понасяло — черешите, зелените маслини и малките лукчета. Можели да се хранят без чужда помощ.

Така че Мери и *Уейт разполагали с време да гледат, да приказват и да се опознаят. *Уейт казал, че според него хората са поставени на Земята, за да си помагат, и той затова хранел децата. Казал също, че децата са бъдещето на света и следователно — най-голямото природно богатство на планетата. После добавил:

— Позволете ми да ви се представя. Аз съм Уилард Флеминг от Мус Джо, Саскачеуан.

Мери също казала коя е и с какво се занимава — бивша учителка и вдовица.

Той споделил колко се възхищава от учителите, колко голямо значение са имали те за него на млади години.

— Ако не бяха учителите ми в гимназията — казал той — никога нямаше да завърша Масачузетския технологичен институт. Сигурно изобщо нямаше да завърша дори колеж и щях да си остана автомонтьор като баща си.

— А какво стана от вас? — попитала тя.

— Нула, пресечена на четири, след като съпругата ми умря от рак — рекъл той.

— О, моите съболезнования! — възкликнала Мери.

— Е, вие нямате никаква вина.

— Така е — съгласила се тя.

— А преди това бях инженер и се занимавах с вятърни мелници — продължил, той. — Хрумна ми безумната идея, че тази екологично чиста енергия си стои неизползвана. Това изглежда ли ви безумно?

— Идеята ви е прекрасна — казал Мери. — Ние със съпруга ми често я обсъждахме.

— Компаниите, произвеждащи топлина и електрическа енергия, ме мразеха. Петролните магнати, въгледобивните магнати и тръстът за атомна енергия също ме мразеха.

— Не се и съмнявам!

— Вече могат да не се притесняват — продължил той. — След смъртта на жена ми сложих точка и оттогава скитам по света. Дори не зная какво търся. Много се съмнявам, че мога да намеря нещо, което си струва. В едно само съм сигурен: никога вече няма да обикна.

— Толкова много можете да дадете на света! — възкликнала Мери.

— Ако някога отново обикна — подхвърлил той, — това няма да е някоя от глупавичките, хубавички, пухкави женички, по които си падат мъжете сега. Вижда ми се непоносимо.

— И аз така мисля — съгласила се тя.

— Доста съм разглезен.

— Сигурно сте го заслужавали.

— И сега се питам: „Каква полза от парите?“ Убеден съм, че вашият съпруг е бил съпруг на място, както и моята съпруга…

— Съпругът ми наистина беше добър човек — казала Мери. — Беше направо чудесен.

— Значи и вие сигурно си задавате същия въпрос:

„Каква полза от парите, щом човек е сам?“ Да речем, вие имате милион долари…

— Божичко, нищо подобно нямам!

— Добре тогава, имате сто хиляди…

— Това повече се доближава до истината — съгласила се тя.

— Но сега тези пари са боклук, нали? Може ли с тях да се купи щастие?

— Е, все пак може да се осигурят определени удобства — рекла Мери.

— Сигурно имате хубава къща — подхвърлил *Уейт.

— Не е лоша — казала Мери.

— Сигурно имате и кола, или дори две-три коли — казал той.

— Колата е една — рекла тя.

— Ловя се на бас, че е мерцедес.

— Не, джип е.

— И положително имате ценни книжа, както имам и аз.

— Компанията на Рой имаше програма за закупуване на акции.

— Разбира се. Програма за осигуровка, програма за пенсиониране, както и всички останали мечти на средната класа за спокоен живот.

— И двамата работехме — обяснила Мери. — И двамата имахме принос.

— Не бих се събрал с жена, която не работи — казал *Уейт. — Жена ми работеше за телефонната компания. След като почина, сумата, която се изплаща при смърт на служител, се оказа доста голяма. Но от това само ми се доплака. Парите просто ми напомняха колко празен е станал животът ми. Както и малката й кутия с бижута — пръстените и колиетата, които съм й подарявал в течение на години, а нямаме деца, които да ги наследят.

— И ние нямахме деца — казала Мери.

— Струва ми се, че между нас има много общо — заключил той. — Е, на кого ще оставите сега бижутата си?

— А, нямам много бижута — рекла Мери. — Сигурно единственото ценно нещо е перлената огърлица, която ми завеща майката на Рой. На закопчалката има диаманти. Толкова рядко си слагам бижута, че се сетих за огърлицата чак сега, като ме попитахте.

— Надявам се, че сте я застраховали — казал *Уейт.