Кърт Вонегът
Галапагос (48)

11.

Едва към края на играта капитанът открил, че жената от племето канка-боно е бременна — не само защото разбира се никой не пожелал да го уведоми, но и защото канка-боните го мразели толкова много, главно по расистки съображения, че той почти не ги виждал. За да не го срещат, идвали за вода на неговата страна от кратера само късно нощем, когато обикновено той спял дълбоко. Продължили да го мразят до края на живота му, макар да бил баща на всички деца, които те толкова обичали.

Но месец преди раждането на Камикадзе капитанът не можел да заспи на леглото, покрито с перушина, което споделял с Мери. Големият му мозък го карал да се върти неспокойно, защото замислял да прокопае тунел от на кратера до водоизточника^[1] и като открие процепа, да овладее онова, от което никой нямал причини да се оплаква: скоростта, с която капела водата.

Между другото този строителен план по скромност се доближава до построяването на Хеопсовата пирамида или на Панамския канал.

И така, капитанът напуснал леглото и тръгнал да се разхожда посред нощ. Било пълнолуние и луната се намирала точно над главата му. Когато капитанът стигнал до извора, там били шестте канка-бони, които галели повърхността на препълненото езерце като че било любимо животно, пръскали се с вода и така нататък. Радвали се толкова много и били особено щастливи, понеже всички скоро щели да си имат бебета.

Но щом видели капитана, престанали да се радват. Смятали, че той е зъл. Но и капитанът се смутил, защото бил гол. Не очаквал, че ще срещне някого, и не си направил труда да върже препаската от игуанска кожа. И така, след десет години на Санта Росалия канка-боните за пръв път видели гениталиите му. Избухнали в смях и не можели да спрат да се смеят.

Капитанът се оттеглил в своята обител, където Мери дълбоко спяла. Отхвърлил смеха като проява на простотия. Помислил си също, че една от жените явно страда от тумор, от някаква паразитоза или от коремна инфекция и че независимо от веселото й настроение сигурно съвсем скоро ще умре.

На сутринта той споменал на Мери за тази подутина, а тя се усмихнала много загадъчно.

— Нима това е причина да се усмихваш? — рекъл той.

— Усмихвам ли се? — изненадала се тя. — Божичко, наистина това не е за радост.

— Толкова голяма подутина не ще да е някаква дреболия — продължил той.

— Напълно съм съгласна с тебе — казала тя. — Ще трябва просто да чакаме и да видим какво ще стане. Нищо не можем да направим.

— А тя беше толкова весела — споделил учудването си той. — Изглежда не обръщаше никакво внимание на тази ужасна подутина!

— Ти казваш много често, че канка-боните не са като нас — напомнила му Мери. Мислят примитивно. Опитват се да извлекат изгода от всяко положение. Ясно им е, че и бездруго не могат да проумеят или променят нищо, затова приемат живота такъв, какъвто е.

„Мандаракс“ се намирал при Мери, в леглото. Тя и косматата Акико, тогава десетгодишна, били единствените, които все още смятали машинката за забавна. Ако не били те двете, капитанът, Сълини или Хисако, които приемали като подигравка безполезните съвети на компютъра и досадните му усилия да проявява чувство за хумор, отдавна щели да го запокитят в океана.

Всъщност капитанът се чувствал лично обиден от „Мандаракс“, след като „Мандаракс“ им представил стихотворението за посмешището, което било капитан на „Гърмящия транспарант“.

Благодарение на компютъра сега Мери можела да направи коментар за предполагаемото невежество на жената канка-боно, която, независимо от тумора в корема й, била толкова щастлива:

„Най-щастливо живеят невежите, докато не узнаят скърбите и радостта.“

Софокъл (496–406 пр.н.е.)

Мери си играела с капитана по начин, който аз, мъж и бивш събрат на капитана, бих могъл да определя само като изпълнен със злорадство. Ако приживе бях жена, може би щях да мисля другояче. Ако бях жена, може би щях да ликувам заради тайното, присмехулно отношение на Мери Хепбърн спрямо ограничената роля, която имали някога мъжете при размножаването, и която имат и до днес. В това не е настъпила промяна. Мъжете са все същите големи дръвници, на които се разчита да изцъркват сперма, когато му дойде времето.

Тайното, присмехулно отношение на Мери обаче щяло да се превърне в открито недоброжелателство. След като се родил Камикадзе и капитанът узнал, че му е син, той със заекване поставил въпроса, че е трябвало да се вземе и неговото мнение. А Мери отговорила:

— Нали не ти се наложи да носиш това дете девет месеца, а после да изтърпиш, докато си пробие път между краката ти? Не можеш да го кърмиш, дори да ти се иска, макар че се съмнявам да ти се иска. И никой не очаква да помагаш в отглеждането му. Всъщност всички се надяваме, че няма да имаш нищо общо с него!

— Дори така да е… — опитал се да протестира той.

— Боже Господи! — възкликнала Мери. — Ако можехме да направим бебе с плюнката на морска игуана, мислиш ли, че нямаше да го предпочетем, вместо да безпокоим Ваше величество?