Кърт Вонегът
Галапагос (23)

24.

Мери Хепбърн видяла и оценила комичното участие на капитана в предаването „Всяка вечер“, а после и в „Добро утро, Америка!“ В този смисъл тя смятала, че го познава отпреди големият й мозък да я накара да замине за Гуаякил.

Капитанът се появил във „Всяка вечер“ две седмици след смъртта на Рой и бил първият, който разсмял Мери с глас след тъжното събитие. Тя се намирала в гостната на своята малка къща, заобиколена от всякъде с празни, обявени за продан жилища, и чула собствения си смях, когато капитанът говорел за еквадорския подводен флот, който по традиция потъвал под водата и повече не се показвал.

Тогава тя предположила, че фон Клайст много прилича на Рой и сигурно обича природата и техниката. Иначе защо ще го изберат за капитан на „Баиа де Дарвин“?

И големият й мозък я накарал да изрече на глас към образа на капитана върху електроннолъчевата тръба, изпитвайки значително душевно притеснение, макар че нямало кой да я чуе: „Случайно да искате да се ожените за мен?“

В последствие се оказало, че Мери разбира малко повече от техника, отколкото капитанът, просто защото била живяла с Рой. Например след смъртта на Рой се оказало, че косачката е развалена. Мери успяла да смени свещта и тя проработила — нещо, на което капитанът не бил способен.

Тя също знаела много повече от него за островите. Именно Мери идентифицирала правилно острова, на който останали. А капитанът, като се мъчел да се опре на някои останки от самочувствието и авторитета си, заявил, че това е остров Рабида, което изобщо не било вярно, пък и самият той не бил виждал Рабида.

Мери разпознала Санта Росалия по преобладаващия вид чинки, които живеели там. Тези безлични птичета, извънредно скучни за повечето туристи и за учениците на Мери, за Чарлс Дарвин били толкова интересни, колкото и големите сухоземни костенурки, синеногите рибояди, морските игуани и останалите тамошни твари. Работата е, че всички чинки много си приличали, но всъщност били разделени на тринайсет вида, а всеки вид използвал определена храна и собствен метод за доставяне то й.

Чинките нямали близки роднини на южноамериканския континент или където и да е. Техните прародители сигурно били пристигнали с Ноевия ковчег или с растителен сал, понеже за една чинка било изключено да прелети хиляди километра през открития океан.

На острова нямало кълвачи, но един от видовете чинки се хранели с типична за кълвачите храна. Ала понеже нямали силни клюнове, те захапвали с тъпата си човчица клечица или бодил от кактус и изчовърквали насекомите от скривалищата им.

Друг вид от чинките смучели кръв — преживявали, като кълвели дългата шия на някой нищо неподозиращ синеног рибояд, докато не избивали капчици кръв. Тогава птичките до насита си хапвали от чудесната храна. Човешките същества наричат този вид Geospiza difficilis.

Главното място за гнездене на тези странни чинки, тяхната Райска градина, бил остров Санта Росалия. Мери сигурно нямало и да е чувала за този отдалечен от останалата част на архипелага и рядко посещаван остров, ако не били рояците Geospiza difficilis. И положително нямало да говори толкова много за кръвопийците, ако това не били единствените чинки, към които учениците й все пак проявявали малко интерес.

Макар че била чудесна учителка, тя влизала в тона на учениците и описвала тези чинки като „най-подходящите домашни питомци за граф Дракула“ Тя знаела, че напълно измисленият граф например се струвал на учениците й много по-важен от Джордж Вашингтон, който само бил създал тяхната държава.

При това учениците знаели много повече за Дракула, така че Мери продължавала шегата, като подхвърляла, че в крайна сметка, Дракула можел и да не поиска да отглежда Geospiza difficilis, понеже, както тя казала, той бил Homo transylvaniensis, и спял през деня, докато Geospiza difficilis спели през нощта. И тя завършвала престорено тъжно: „Затова може би най-подходящи питомци за граф Дракула си остават представителите на семейство Desmodontidae, което е научното название на прилепите вампири.“

Накрая за капак на шегата Мери казвала: „Ако попаднете на Санта Росалия и убиете представител на Geospiza difficilis, какво следва да направите, за да сте сигурни, че няма да възкръсне?“ Отговорът й бил следният: „Разбира се, трябва да го заровите на кръстопът с късо копие, пронизващо сърцето му.“

За младия Чарлс Дарвин обаче най-забележителното за разните видове галапагоски чинки било, че те се стремели да се държат като голямото множество по-специализирани континентални птици. Той все още бил склонен да повярва, стига да му се сторело смислено, че всемогъщият Бог е създал всички твари такива, каквито Дарвин ги е видял при околосветското си пътуване. Но големият му мозък започнал да се чуди защо в случая с Галапагоските острови Създателят отредил всичко, вършено от континенталните птици, на тези в много отношения лошо приспособени пернати. Ако Създателят е смятал, че на островите трябва да има подобна на кълвач птица, какво му е попречило да създаде истински кълвач? Ако пък е смятал, че вампирът е добра идея защо, за Бога, не е отредил тези занимания на прилепите вампири, а не на чинките? Какви са тези чинки вампири?

Мери поставяла пред учениците горепосочения интелектуален проблем, и завършвала: „А сега да чуя вашето мнение, моля!“

Когато за пръв път слязла на сушата — на черния връх, който „Баиа де Дарвин“ заобиколил, Мери се препънала. Спряла падането си по такъв начин, че ожулила кокалчетата на дясната си ръка. Събитието не й причинило болка. Тя набързо проверила колко е пострадала. Имало няколко драскотини, по които избили капчици кръв.

След което обаче една напълно безстрашна чинка кацнала на пръста й Мери не се изненадала, понеже знаела много истории за чинки, кацащи по човешки глави и ръце, по чаши и така нататък. Като новопристигнала, тя решила да приеме с радост това приветствие и без да помръдва ръка, заговорила мило на птичката:

— И коя от тринайсетте вида чинки си ти?

Птичката сякаш разбрала въпроса и се представила, като започнала да поглъща червените капчици от разранените кокалчета.

Тогава Мери отново обиколила с поглед острова, без през ум да й минава, че ще живее там до края на живота си, осигурявайки хиляди поводи за нахранване на чинките вампири. И казала на капитана, към когото вече не изпитвала никакво уважение:

— Твърдиш, че това е остров Рабида, така ли?

— Да — рекъл той. — Убеден съм.

— Е, след всичко, което преживя, не ми е приятно да го кажа, но ти отново грешиш. Това трябва да е Санта Росалия.

— Откъде си толкова сигурна? — попитал той.

А тя отговорила:

— Тази птичка току-що ми го съобщи.