Кърт Вонегът
Галапагос (49)

12.

След като Мери казала това на капитана, нямало начин предишните им отношения да бъдат запазени. Преди милион години големите мозъци много теоретизирали как да запазят човешките двойки от разпадане, така че имало поне един начин Мери да поживее още малко с капитана, стига наистина да го желаела. Можела да му каже, че канка-боните са имали сношения с морските лъвове и косматите тюлени. И той щял да повярва не само понеже нямал високо мнение за женския морал, но и защото дори не подозирал, че става дума за изкуствено осеменяване. Нямало да си помисли, че това е възможно, макар че процедурата се оказала проста като фасул. Както казвал „Мандаракс“:

„Тук има нещо, дето стената не обича“.

Робърт Фрост (1874–1963)

Към което аз ще добавя:

„Да, но има и нещо, което обожава мукозната мембрана“.

Лиън Троцки Траут (1946–1001986)

С една лъжа Мери можела да спаси отношенията им, макар че щяло да се наложи да обясни откъде са се взели сините очи на Камикадзе. Между другото днес всеки двайсети човек има сините очи на капитана и златистата му къдрава коса. Понякога аз се шегувам с такива индивиди, като казвам: „Guten morgen, Herr von Kleist“?^[1] или „Wie geht’s es Ihnen, Fräulein von Kleist“?^[2] Горе-долу толкова знам на немски.

За днешно време това е повече от достатъчно.

Трябвало ли е Мери Хепбърн да спаси отношенията им с лъжа? И след толкова много време въпросът остава неясен. Тя и капитанът съвсем не били идеална двойка. Наложило се да съжителстват, след като Сълини и Хисако се отделили, за да отглеждат Акико, а жените канка-боно се преместили край далечната страна на кратера, запазвайки чисти своите вярвания и нрави.

Между другото един от обичаите на канка-боните бил да крият имената си от всеки, който не е канка-боно. Аз обаче бях посветен в техните тайни, както бях посветен и в тайните на останалите, затова не виждам нищо лошо да разкрия сега, че първата жена, родила дете от капитана, се казвала Синка, втората — Лор, третата — Лира, четвъртата — Дърно, петата — Нано, а шестата — Кийл.

След като Мери напуснала капитана и си направила отделно балдахин и легло от перушина, тя често казвала на Акико, че не се чувства по-самотна от преди. Имала някои определени оплаквания от капитана, от недостатъци, с които той лесно можел да се справи, стига изобщо да проявявал интерес към създаването на жизнеспособни отношения.

— Усилия трябва да се полагат и от двете страни — съветвала тя Акико. — Ако само единият го прави, все едно, че нищо не става. Нищо не излиза. И който полага усилия, накрая свършва като мене — с чувството, че непрекъснато се е държал глупаво. Бях щастлива с първия си брак, Акико, и сигурно вторият ми брак също щеше да е щастлив, ако Уилард не беше умрял, затова зная какъв е механизмът.

И тя изброявала най-сериозните недостатъци, с които капитанът лесно можел да се справи, но не го желаел:

1. Когато си представял какво ще прави, след като бъдат избавени, никога не я включвал в плановете си.

2. Подигравал се на Уилард Флеминг, въпреки че знаел колко я наскърбява с това; силно се съмнявал, че Уилард е написал две симфонии, че е бил експерт по вятърните мелници, и дори че е можел да кара ски.

3. Непрекъснато се оплаквал от писукането, издавано от „Мандаракс“, когато Мери натискала различните бутони, макар да знаел колко е щастлива тя от възможността да поддържа мисловната си дейност, да запомня известни цитати, да учи нови езици и така нататък.

4. Той по-скоро би я удушил, отколкото да каже: „Обичам те“!

— И това са само четирите големи недостатъци — подчертала Мери.

Така, когато Мери говорела с капитана, проличавала си потисканата неприязън, както в случая с плюнката на морските игуани.

Не смятам, че тази раздяла е трагична, тъй като в случая нямало невръстни деца, пък и никоя от страните на намирала, че да живее отделно е непоносимо. И двамата редовно били посещавани от Акико, а след като на Камикадзе му поникнала брада, и самата Акико си имала космати деца, тя водела със себе си и децата.

Жените канка-боно не определили на Мери никакъв специален статут, макар че тя им осигурила възможността да имат деца. И те, и децата им се бояли от нея, както се бояли и от капитана, и смятали, че е способна да им причини не само голямо добро, но и голямо зло.

Минали двайсет години. Осем години преди това Хисако и Сълини се самоубили чрез удавяне. Сега Акико била трийсет и девет годишна матрона, майка на седем космати деца с баща Камикадзе — две момчета и пет момичета. Тя говорела свободно, без помощта на „Мандаракс“, три езика: английски, японски и канка-бонски. Децата й говорели само канка-бонски и на английски знаели само две думи: дядо и баба. Така Акико им казала да наричат капитана и Мери Хепбърн. И тя самата ги наричала така.

На 9 май 2016 година, сутринта в седем и трийсет според *"Мандаракс", Акико събудила *Мери и й казала, че може да отиде и да се сдобри с *капитана, който е много зле и едва ли ще доживее до залез-слънце. Акико, която го посетила предната вечер, изпратила децата си у дома, а тя останала и се грижела за него през цялата нощ, макар че вече не можело до му се помогне.

*Мери тръгнала, макар че и тя отдавна не била млада, а вече осемдесетгодишна и нямала зъби. Гръбнакът й имал формата на въпросителна, съсипан от остеопороза, както я осведомил *"Мандаракс". Не че имало нужда *"Мандаракс" да й го казва. Костите и на баба й, и на майка й, преди да умрат били станали меки като тръстики. Това е още един наследствен дефект, който не е познат в днешно време.

По отношение на *капитана *"Мандаракс" направил мъдрото предположение, че той страда от болестта на Алцхаймер. Старият хапльо вече не можел да се грижи за себе си и не знаел къде се намира. Щял да умре от глад, ако Акико не му носела храна всеки ден и не гледала някак да го накара да хапне поне малко. *Капитанът бил на осемдесет и шест години.

Както казвал *"Мандаракс":

„Последно действие

на странния, със случки пълен разказ,

е второ детство и потъване в забрава:

без зъби, без очи, без вкус, без всичко.“

Уилям Шекспир (1564–1616)

И *Мери, цялата прегърбена, се дотътрила до пухестия балдахин на *капитана, който едно време бил и неин. Не била ходила там от двайсет години. През това време много пъти балдахинът, както и мангровите клони и пръти, на които се крепял, а и самото легло, били подменяни. Но в архитектурно отношение мястото си оставало същото: растящите мангрови храсти били просечени чак до океанския бряг и в процепа се виждала плитчината, в която преди толкова много години заседнал „Гърмящият транспарант“.

Между другото онова, което в крайна сметка измъкнало кораба от плитчината, било насъбралата се на кърмата му дъждовна и морска вода. Морската вода проникнала в шахтата на едно от мощните витла. И една нощ корабът потънал. Никой не го видял как потегля за последния етап от „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ — три километра право надолу към царството на злия Морски дух.