Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Galapagos, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Огняна Иванова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- vens (2014 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- zelenkroki (2015 г.)
Издание:
Кърт Вонегът. Галапагос
Английска, първо издание
Kurt Vonnegut
Galapagos
Grafton Books 1987
© Kurt Vonnegut 1985
© Огняна Иванова, преводач, 1992
Превод от английски и редакция: Огняна Иванова
художник: Борислав Кьосев
Художник на обложката: К. Якимов
коректор: Ирена Димова
Цена: 17 лева
Печат и подвързия: „Полиграфически комбинат“
ИК „КОМО“, София
История
- — Добавяне
Книга втора
А после стана така…
1.
А после имаше един нов, бял, моторен кораб — без карти, компаси и осветление, той все пак пореше с максималната си скорост студения, дълбок океан. По мнението на човечеството „Баиа де Дарвин“ вече не съществуваше. По мнението на човечеството не „Сан Матео“, а той беше разпердушинен.
„Баиа де Дарвин“ стана кораб призрак, плаващ далече от сушата, понесъл гените на капитана и на седмица от десетте си пътници на запад, към приключение, продължило един милион години.
Аз пък бях призракът на кораба призрак. Син съм на съчиняващ научнофантастични романи писател с голям мозък, на име Килгор Траут.
Дезертирах от американската морска пехота.
Получих политическо убежище, а после и поданство в Швеция, където станах оксиженист в доковете на Малмьо. Един ден, докато работех в трюма на „Баиа де Дарвин“, бях безболезнено обезглавен от падащ лист ламарина, и по онова време отказах да прекрача в синия тунел, водещ към Отвъдния свят.
Винаги съм бил способен да се материализирам, но го направих само веднъж, още в началото на играта — за няколко мига сред мокротата на бушуващата буря, с която моят кораб се срещна в северния Атлантик при пътуването си от Малмьо за Гуаякил. Появих се върху наблюдателницата на марса и един швед, член на временния екипаж, ме видя. Той изглежда доста беше пийнал. Обезглавеното ми тяло стоеше, обърнато към кърмата, ръцете ми бяха вдигнати. В ръце държах отрязаната си глава, сякаш бе баскетболна топка.
Затова бях невидим, когато стоях редом с капитан Адолф фон Клайст на мостика на „Баиа де Дарвин“, докато чакахме да свърши първата нощ в океана след прибързаното ни заминаване от Гуаякил. Капитанът не мигна и вече бе трезвен, но го мъчеше ужасно главоболие, което той описа на Мери Хепбърн, като „златен тирбушон между очите ми“.
Той притежаваше и други сувенири от унизителния вечерен гуляй: натъртвания и ожулвания от няколкото падания при опитите му да се качи върху автобуса. Никога не би се напил, ако знаеше, че ще го връхлетят отговорности. Вече го беше обяснил на Мери, която също не спа, защото се грижеше за *Джеймс Уейт на палубата недалече от офицерските каюти.
Бяха положили там *Уейт върху блузата на Мери, сгъната за възглавница, понеже навсякъде другаде на кораба цареше тъмнина. А след като луната залезе, поне звездите осветяваха палубата. Смятаха на зазоряване да го преместят в някоя каюта, за да не се опече жив върху голите метални плоскости.
Всички останали се намираха на по-долната палуба. Сълини Макинтош се бе разположила в главния салон, използвайки кучето си вместо възглавница. Там бяха и шестте момиченца от племето канка-боно. Те се използваха взаимно за възглавници. Хисако се намираше в тоалетната до салона и спеше, наместена между клозетната чиния и умивалника.
„Мандаракс“, предаден от Мери на капитана, беше в едно чекмедже на мостика — в единственото чекмедже на кораба, в което имаше нещо. И понеже то остана леко открехнато, „Мандаракс“ чу и преведе много от казаното през нощта. Поради случайно натиснат бутон, той превеждаше всичко на киргизки, включително и плана на капитана за действие, който беше както следва: да плават право към галапагоския остров Балтра, където има док, летище и малка болница. Там имало и мощна радиостанция, така че щели да разберат със сигурност естеството на двете експлозии, както и какво става с останалия свят в случай, че метеоритните дъждове са били повсеместни, или пък, както предполагала Мери, е избухнала Третата световна война.
Както вървяла работата, нямало защо планът на капитана да не бъде преведен на киргизки, или на друг език, който никой не разбирал, защото корабът бил поел такъв курс, че можел изобщо да не попадне на Галапагоските острови.
Невежеството на капитана стигало, за да отклони кораба от курса му. Но капитанът сложил началото на грешките си през първата нощ, преди да изтрезнее, като непрекъснато променял курса, за да избегне точките на сблъсък сред океана от падащи звезди. Не забравяйте, че според големия му мозък ставало дума за метеоритен дъжд. Всеки път, когато видел падаща звезда, той очаквал, че щом тя улучи океана, ще се вдигне приливна вълна.
Затова той управлявал така, че корабът да посрещне вълната с острия си нос. И когато слънцето изгряло, благодарение на големия капитански мозък корабът можел да се намира на всяко възможно място и да плава кой знае за къде.
Междувременно Мери Хепбърн, редом с *Джеймс Уейт, в състояние между будуването и съня, правела нещо, за което днешните хора вече нямат мозъци. Тя съживявала миналото. Била отново девствена. Лежала в спален чувал. Събуждала се при първия лъч на зората от песента на присмехулника. Спяла на открито в щатския парк на Индиана — един жив музей, късче от онова, което представлявал района преди европейците да постановят, че няма да търпят нито едно растение или животно, което не може да се опитоми или изяде от човечеството. Когато надзърнала от пашкула — от спалния си чувал, — младата Мери съзряла разсипани съдбини и непреграден воден поток. Тя лежала върху благоуханната слама от еони на смърт и натрупани отпадъци. Имало много храна, стига да си микроорганизъм или да можеш да преживяш листа. Човешкото същество отпреди милион и трийсет години обаче не можело да разчита на обилна закуска.
Било в началото на юни. Свежо време. Птичата песен идела от гъсталака с шипки и смрадлика на петдесет крачки от Мери. Мери се зарадвала на своеобразния будилник, защото когато заспивала, имала намерение да се събуди съвсем рано и да си представя, че спалният й чувал е пашкул, от който ще се измъкне сластно, с вълнообразни движения, както правела сега — като един енергичен възрастен екземпляр.
Каква радост!
Какво доволство!
Било прекрасно, понеже приятелката, с която пристигнали, продължавала да спи.
Така че Мери се прокраднала по пружиниращата горска земя към гъсталака, за да види милото ранобудно птиче. Вместо това обаче видяла висок и кльощав сериозен млад мъж в моряшка униформа. Той свирел с уста пронизителната песен на присмехулника. Това бил Рой, бъдещият й съпруг.
Мери се подразнила и не знаела какво да си мисли. Особено чудновата подробност било да видиш моряшка униформа толкова навътре в сушата. Мери решила, че това присъствие е нежелано, и че следва да изпита страх. Но ако този странен мъж се готвел да я нападне, трябвало първо да мине през бодливия гъсталак. Мери спала с дрехи, така че била напълно облечена, но по чорапи.
Мъжът чул идването й. Той имал изумително остър слух. Също като баща си. Семейна черта. При това пръв заговорил:
— Здрасти!
— Здрасти — отвърнала Мери.
По-късно тя казвала, че в мига, когато се чувствала единственият жив човек в Райската градина, изведнъж се натъкнала на този мъж с моряшки дрехи, който се държал, сякаш всичко там е негова собственост. А Рой й се противопоставял с твърдението, че всъщност тя се държала като собственичка.
— Какво правиш тука? — попитала го Мери.
— Смятах, че в тази част не е разрешено да се преспива — рекъл той.
Рой бил прав, и Мери го знаела. Двете с приятелката си нарушавали правилника на живия музей. Намирали се в местност, където нощем можело да има само по-нисши животни.
— Моряк ли си? — попитала го тя.
Той й отговорил утвърдително, тоест, че поне доскоро е бил моряк. Току-що го уволнили от флотата, тръгнал да обикаля на стоп, преди да се прибере у дома, и открил, че хората са много по-склонни да го вземат, ако е в униформа.
Днес въпросът, който Мери задала на Рой: „Какво правиш тука?“ не би изглеждал смислен за никого. Днес причините някой да бъде някъде са винаги прости и очевидни. Никой не може да разкаже като Рой някаква объркана история: че се е уволнил в Сан Франциско, осребрил служебния си билет, купил спален чувал и стигнал на стоп до Големия каньон, националния резерват „Йелоустоун“ и някои други места, които отдавна искал да види. Особено се захласвал по птичките и можел да разговаря на техните езици.
Чул по радиото в една кола, че в малкия щатски парк на Индиана е забелязана двойка белоклюни кълвачи, отдавна смятани за изчезнал вид. И тръгнал право за Индиана. Оказало се, че историята е измислица. Тези големи, красиви обитатели на древните лесове наистина били изчезнали от лицето на земята, понеже човеците унищожили естествената им среда. За тях вече нямало гниещи дървета, покой и тишина.
— Те много се нуждаят от покой и тишина — казал Рой, — както сигурно се нуждаем и ние с тебе. Съжалявам, че те обезпокоих. Но не правех нищо, което не би направила една птичка.
Някакъв механизъм автоматично прещракал в големия мозък на Мери. Краката й се подкосили, усетила хладина в стомаха. Била се влюбила в мъжа.
В наше време никой не може да има такива спомени.