Кърт Вонегът
Галапагос (45)

8.

Мери беше видяла Санта Росалия.

Естествено, капитанът веднага щеше да насочи кораба натам с надеждата, че островът не е безлюден, или че поне е обитаван от животни, които той и останалите могат да сготвят и да изядат.

Оставаше под въпрос дали аз щях да бъда с тях, за да видя какво ще се случи по-нататък. Цената, която щях да платя, за да задоволя любопитството си за съдбите на хората от кораба, беше пределно ясна: да бродя като призрак по Земята, без възможност за промяна на положението, още милион години.

Решението за мен бе взето от Мери Хепбърн — от „госпожа Флеминг“, чиято радост на наблюдателницата толкова дълго задържа вниманието ми, че когато погледнах към тунела, той беше изчезнал.

Сега вече излежах присъдата си от хиляда хилядолетия. Платих изцяло дълга си към обществото, или към каквото имам дълг. Очаквам да видя синия тунел по всяко време. Естествено, с голяма радост ще се пъхна в него. Тук вече не се случва нищо, което многократно да не съм виждал и чувал. Положително никой няма да съчини Деветата симфония на Бетовен, нито да излъже или да започне Третата световна война.

Мама излезе права: дори в най-мрачните времена за човечеството все пак имаше надежда.

* * *

На 1 декември 1986 година в понеделник следобед капитан Адолф фон Клайст, чийто кораб нямал използваема котва, нарочно закарал „Баиа де Дарвин“ в една плитчина с базалтово дъно близо до брега. Смятал, че когато дойде време да отплава, корабът ще може да се измъкне оттам, както станало в Гуаякил.

Кога възнамерявал да отплава? Веднага, щом натоварел хранителни припаси: яйца, рибояди, пингвини, корморани, омари и всичко останало, което се яде и може лесно да се улови. Щом натрупал провизии, съответстващи на запасите му от гориво и вода, той лесно щял да се върне на материка и да потърси спокойно пристанище, което да ги приюти. Възнамерявал да преоткрие Южноамериканския континент.

Той изключил верните машини. Това щяло да отбележи края на тяхната вярност. По причини, които капитанът изобщо не успял да установи, машините повече не проработили.

Това означавало, че печките, фурните и хладилниците скоро също излезли от употреба веднага, щом акумулаторите се изчерпали.

Били останали още десет метра от кърмовото въже — от бялата найлонова пъпна връв — навити около един кнехт на главната палуба. Капитанът навързал по него възли, след което двамата с Мери се спуснали в плитчината и прегазили до брега, за да съберат яйца и да убият някои нисши животни, които не се страхуват от тях. Щели да използват блузата на Мери и новата риза на Джеймс Уейт, с все още висящ етикет, като пазарски чанти.

Извили вратовете на няколко синеноги рибояди. Уловили за опашките сухоземни игуани и ги удряли до смърт о черните камъни. Точно по време на това клане Мери се одрала и безстрашната чинка вампир за пръв път вкусила човешка кръв.

Убийците не посегнали на морските игуани, защото смятали, че не стават за ядене. Щели да изминат две години, преди да направят откритието, че частично смлените водорасли в стомасите на тези твари не само са вкусна и топла храна, вече сготвена, но и лек за недостига на витамини и минерали, който ги мъчел дотогава. Така диетата им придобила завършеност. При това някои хора понасяли въпросното пюре по-лесно, отколкото други, така че закрепнали, изглеждали добре и били пожелани като сексуални партньори. Законът за естествения подбор влязъл в действие и като следствие милион години по-късно човешките същества могат сами да смилат водораслите, без намесата на морските игуани, които са оставени на мира.

Това е много по-добро решение на въпроса и задоволява всички.

Все пак хората продължават да убиват риба и все още ядат синеноги рибояди, които и досега не се боят от тях.

Сигурен съм, че бих могъл да остана тук още милион години, и на синеногите рибояди пак няма да им стигне времето, за да разберат, че хората са опасни. Да, и както вече казах, те продължават неуморно да танцуват през размножителния период.

Вечерта хората на „Баиа де Дарвин“ буквално си направили пиршество. Хранили се на горната палуба, и самата палуба им служела като поднос за сервиране, а капитанът бил в ролята на майстор готвач. Имало печени сухоземни игуани, пълнени с месо от омар и мръвки от рибояди. Имало два печени рибояда, пълнени със собствените им яйца и намазани със стопена пингвинска мас. Храната била страшно вкусна и всички отново се чувствали щастливи.

Другата сутрин на зазоряване капитанът и Мери отново слезли на брега, като взели и момиченцата канка-боно. Децата най-после разбрали нещо от онова, което се случвало. Те не спирали да убиват, не спирали да примъкват убитите животни, докато корабният хладилник не се напълнил освен с тялото на Джеймс Уейт с достатъчно птици, игуани и яйца, които при нужда можели да им служат за храна цял месец. Сега хората разполагали не само с достатъчно гориво и вода, но и с безкрайно много при това добра храна.

Оставало капитанът да включи моторите. Щял да насочи кораба на изток с пределна скорост. Нямало начин да не попадне на Южна Америка, Централна Америка, или Северна Америка, обяснил капитанът на Мери, защото чувството му за хумор се възвърнало. „Само дано не ни сполети нещастието да минем през Панамския канал — рекъл той. — Но и да минем през канала, мога да гарантирам, че накрая все ще стигнем до Европа или Америка.“

Капитанът се разсмял, разсмяла си и Мери. В крайна сметка всичко щяло да бъде наред. Обаче моторите не проработили.