Кърт Вонегът
Галапагос (24)

25.

На остров Манхатан Боби Кинг угасил осветлението в кабинета си, намиращ се най-горе в сградата на „Крайслер“, взел си довиждане със секретарката и тръгнал за дома. Той няма да се появи повече в нашия разказ. Оттук нататък нищо в неговите действия през последвалите усилни години, докато влезе през синия тунел в Отвъдния свят, няма да повлияе ни най-малко на бъдещата човешка раса.

В същия миг, когато Боби Кинг стигнал у дома си, в Гуаякил, *Дзенджи Хирогучи излизал от стаята си в хотел „Елдорадо“, ядосан от своята бременна съпруга. Тя казала непростими неща за мотивите му при създаването на „Гокуби“ и „Мандаракс“. *Дзенджи чакал асансьора, щракал с пръсти и дишането му било много повърхностно.

Тогава в коридора се появило лицето, което той най-малко желаел да види, според *Дзенджи — причината за всичките му беди: *Андрю Макинтош.

— А, тук ли си бил? — рекъл *Макинтош. — Тъкмо исках да ти кажа, че с телефоните става нещо. Щом ги оправят, ще ти съобщя хубави вести.

*Дзенджи, чиито гени съществуват и днес, бил толкова ядосан от караницата с жена си, а сега и от *Макинтош, че не можел да говори. Затова набрал посланието си с бутоните на „Мандаракс“ и показал на *Макинтош думите върху малкия екран: „В момента не желая да разговаряме. Много съм разстроен. Моля те, остави ме на мира.“

Между другото, също като Боби Кинг, и *Макинтош няма по-нататъшно влияние върху човешката раса. Ако десет години по-късно дъщеря му се била съгласила да бъде изкуствено осеменена на Санта Росалия, работата можела да бъде съвсем друга. Смятам, че няма да сбъркам, ако кажа, че *Макинтош с удоволствие би участвал в опитите на Мери Хепбърн със спермата на капитана. Ако Сълини била по-решителна, всички днес щяха да имат същите прадеди, както *Макинтош: суровите шотландски воини, отблъснали нашествието на римските легиони преди толкова много години. Каква изпусната възможност! Както казвал „Мандаракс“:

„Това не можеше да стане, не бе осъществимо!“ —

по-тъжни думи от написаните тук едва ли има…

Джон Грийнлийф Уитиър (1807–1892)

— С какво мога да ти помогна? — попитал *Макинтош. — Готов съм на всичко, само кажи.

*Дзенджи установил, че не е в състояние дори да поклати глава. Единственото, което можел да направи, било да стисне очи. В този миг пристигнал асансьорът и *Дзенджи имал чувството, че главата му ще се пръсне на парчета, защото и *Макинтош влязъл вътре в него.

— Виж какво — рекъл *Макинтош, докато слизали, — аз съм твой приятел. С мен можеш да споделиш всичко. Ако с нещо съм те притеснил, можеш да ми кажеш „Майната ти!“, и аз ще бъда първият, който ще се съгласи с тебе. Грешките не са ми чужди. И аз съм човек.

Когато излезли във фоайето, големият мозък на *Дзенджи му дал съвсем безполезен, дори инфантилен съвет — да се отърве от *Макинтош, като изпревари в надбягване атлетичния американец.

Затова той веднага излязъл от хотела и хукнал към оградения с кордон район на „Кайе Диес де Агосто“, съпровождан от *Макинтош.

Двамата прекосили фоайето и излезли на слънце толкова бързо, че нещастният *фон Клайст, изправен зад тезгяха в коктейлбара, не успял дори да ги предупреди, и твърде късно извикал: „Моля ви! Моля ви! На ваше място не бих излизал навън!“ След което се втурнал подире им.

Много събития, чийто отзвук щял да се чува и след милион години, се случили в малко пространство от планетата за твърде кратко време. Докато нещастният *фон Клайст тичал подир *Макинтош и *Хирогучи, щастливият му брат си вземал душ в каютата, намираща се точно до мостика на „Баиа де Дарвин“. Вършеното от него не било от особена важност за бъдещето на човечеството — той просто оцелял, останал жив, — но неговият пръв помощник Ернандо Крус щял да предприеме действие, оказало радикално влияние.

Крус бил вън на палубата за слънчеви бани и неволно вперил поглед в единствения плавателен съд, който се виждал — колумбийския товарен кораб „Сан Матео“, отдавна закотвен в устието. Крус бил набит, плешив мъж, горе-долу на възрастта на капитана, и бил направил с други кораби петдесет курса до островите и обратно. Той също така ръководил екипажа, докарал „Баиа де Дарвин“ от Малмьо. Ръководил и оборудването на кораба в Гуаякил, докато определеният за капитан Адолф фон Клайст обикалял Щатите с рекламна цел. Крус бил натъпкал големия си мозък със съвършени познания за всяка част на кораба — от мощните дизелови мотори в трюма до машинката за трошене на лед в бара на главния салон. Нещо повече, той знаел силата и слабостта на всеки член от екипажа, бил заслужил всеобщо уважение.

Това бил истинският капитан, който всъщност щял да управлява кораба, докато Адолф фон Клайст, който сега се плискал и пеел под душа, щял да очарова пътниците на вечеря, и след това да танцува поред с всички дами.

Крус изобщо не проявявал интерес към онова, което виждал — „Сан Матео“ и големия сал от сплетени растения, насъбрали се около котвените въжета. Ръждясалото корабче станало вече част от пейзажа, все едно, че било бездушна скала. Сега обаче Крус забелязал малък танкер, спрял до „Сан Матео“, и зареждащ го с дизелово гориво така, както крава храни телето си. Горивото се източвало през гъвкав маркуч. За мотора на „Сан Матео“ това било майчино мляко.

Случило се така, че собствениците на „Сан Матео“ получили голяма сума в щатски долари в замяна на колумбийски кокаин, и внесли контрабанда парите в Еквадор, където закупили не само дизелово гориво, но и най-скъпоценната от всички стоки: храна, горивото за човешките същества. Значи в известна степен все още имало международна търговия.

Крус не се заел да гадае какви са подробностите около корупцията, осигурила на „Сан Матео“ гориво и храна, но той бил размишлявал върху корупцията като цяло и знаел: човекът, притежаващ свободен капитал, независимо дали го заслужава, или не, може да се снабди с всичко, което пожелае. Такъв бил капитанът под душа, за разлика от Крус. Мъчително събираните цял живот спестявания на Крус, всичките в еквадорската валута сукре, се били превърнали в боклук.

Той завидял на въодушевлението, изпитвано от моряците на „Сан Матео“, които сега щели да се прибират у дома. Откакто се събудил призори, Крус сериозно се замислил дали да не си отиде у дома. Жена му била бременна, имал и единайсет деца, живеели в хубава къща край летището, обаче всички се страхували. Несъмнено имали нужда от него, но досега Крус не можел да си представи как е възможно да не изпълни дълга си и да напусне кораба по каквито и да е причини — това му се струвало един вид самоубийство, заличаване на всичко, будещо възхищение относно личността и репутацията му.

Сега обаче той решил независимо от всичко да напусне „Баиа де Дарвин“. Потупал парапета на палубата и казал тихо на испански: „Моите почитания, шведска принцесо! Ще си спомням за тебе!“

Неговият случай много напомня за Хесус Ортис, който прекъснал телефонната връзка на „Елдорадо“. До последния миг неговият голям мозък скрил от душата му своето заключение: че най-после е време за противообществени действия.

Така Адолф фон Клайст трябвало изцяло да поеме управлението, макар че в мореплаването бил невежа и не правел разлика между дрейф и драйфане, не знаел нищо за Галапагоските острови, нито как функционира и се поддържа кораб с такива размери.

Комбинацията между некомпетентността на капитана и решението на Ернандо Крус да се притече на помощ на собствената си плът и кръв на онова време може да е изглеждала пошла комедия, но за сегашното човечество тя има неоценимо значение. Толкова за съждението какво се смята за комедия, и какво — за сериозна драма.

Ако „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ беше протекло според предварителния план, разделението на задълженията между капитана и първия му помощник щяло да е типично, както ставало в управлението на много организации, преди милион години: представителният ръководител се занимавал със светски глупости, докато така нареченият заместник се натоварвал с отговорността да проучи същността на работата и фактическото положение.

Обикновено и при най-добре управляваните държави на върха имало такава двойка, съществуваща в симбиоза. Когато си мисля за самоубийствените грешки, правени в по-стари времена от народите, осъзнавам, че онези общества са се опитвали да минат само с Адолф фон Клайст на върха, без Ернандо Крус. Твърде късно оцелелите членове на такъв народ, изпълзели от развалините на собствените си творения, схващали, че по време на агонията, която сами си докарали, на върха не е имало човек, който да е наясно със същността на работата и фактическото положение.