Кърт Вонегът
Галапагос (33)

34.

Преди милион години имало един перуански пилот — млад подполковник, чийто изтребител-бомбардировач се плъзгал от мъгливо петно към мъгливо петно из силно разредената материя в самия край на планетната атмосфера. Казвал се Гийермо Рейес и оставал жив на такава височина, защото в специалния костюм и шлема му имало изкуствена атмосфера. Някога хората са правели чудеса, осъществявайки невъзможните мечти.

Веднъж подполковник Рейес водил незавършил спор с един колега пилот дали има нещо по-приятно от половия акт. Сега той поддържал радиовръзка със същия свой другар, който му съобщил от перуанската база, че Перу е във война с Еквадор.

Подполковник Рейес вече бил активизирал мозъка на огромното самозадвижващо се оръжие, прикрепено под аероплана. Това била първата глътка въздух за оръжието и то мигом лудо се влюбило в кръглия диск на локатора върху контролната кула на международното летище „Гуаякил“ — основателна военна мишена, тъй като там Еквадор държал десет от бойните си самолети. Този изумителен локаторен любовник под самолета приличал на големите земни костенурки от Галапагоските острови в следния смисъл: всичките необходими му хранителни запаси се намирали под външната обвивка.

Рейес получил съобщение, че може да изстреля оръжието.

И той го изстрелял.

Приятелят му от Земята го попитал как се чувства, след като е пуснал на свобода такова нещо. Той му отговорил, че най-после е намерил нещо, по-приятно от половия акт.

Чувствата на младия подполковник в този миг на освобождаване трябва да са били трансцендентални, изцяло продукт на неговия голям мозък, понеже когато ракетата потеглила, за да материализира любовта си, самолетът не се разтърсил, не се отклонил от курса, не се вдигнал нагоре, нито се гмурнал надолу. Той продължавал невъзмутимо полета си, защото автоматичният пилот тутакси компенсирал внезапната промяна в теглото на самолета и аеродинамиката.

Колкото до последствията от изстрелването, видими за Рейес, ракетата била на твърде голяма височина, за да оставя следа, и изхвърляните газове били чисти, затова Рейес просто видял една пръчка, бързо превръщаща се в точка, после в петънце, и накрая в нищо. Ракетата изчезнала така бързо, сякаш никога не е съществувала.

Толкова, край.

Единственият отпечатък от това събитие в стратосферата бил в големия мозък на Рейес и никъде другаде. Пилотът се чувствал щастлив. Смирен. Поразен. И омаломощен.

Рейес не бил толкова луд, та да си мисли, че извършеното от него е аналогично на правеното от мъжа по време на полов акт. Моментът на изстрелването, както и подробните указания към освободената ракета били решени от компютъра, над който Рейес нямал власт, след като го е включил, и който не се нуждаел от съветите му. Пък и подполковникът не бил кой знае колко наясно с действието на механизма. Такива знания били за специалистите. И във войната, както и в любовта, Рейес бил безстрашен и щастлив авантюрист с късмет.

А всъщност изстрелването на ракетата напълно съвпадало с поведението на мъжкия индивид при съвокуплението.

Ето какво се очаквало от подполковника: да достави мигновено необходимото.

Така че отговорността за пръчката, превърнала се в точка, после в петънце и накрая в нищо, вече не била носена от него. Отсега нататък целият акт бил грижа на получателя.

Рейес свършил своето, и сега сладко сиял — доволен и горд.

Започнах да се боя, че разказът ми е едностранчив, понеже няколко наистина луди герои в него могат да създадат впечатлението, че преди милион години всички хора са били луди. Не е било така. Повтарям: не е било така.

По онова време почти всички хора са били нормални, и в този смисъл аз с радост мога да похваля Рейес, че не се е различавал от тях. Повтарям: големият проблем не е бил лудостта. Просто мозъците на хората са били прекалено големи и лъжливи, за да функционират правилно.

Не е било възможно едно-единствено човешко същество да претендира, че тази ракета, която щяла да изпълни перфектно задачата си, ще дължи славата си на него. Това било общо постижение на всички, обединили големите си мозъци в работа по проблема как да се улови и концентрира дифузното насилие, на което е способна Природата, за да го пускат в сравнително малки опаковки върху своите врагове.

Самият аз имах известен дълбоко личен опит с подобни осъществени мечти във Виетнам, а именно — с минохвъргачки, гранати и артилерия. Без помощта на човечеството Природата никога не би могла да бъде нарочно деструктивна върху толкова малки пространства.

Вече разказах как застрелях една жена, защото хвърли граната. Мога да разкажа още много истории, по нито един взрив, който видях или чух във Виетнам, не може да се сравни със случилото се, когато перуанската ракета насочила върха на носа си — онази част от тялото си, най-богато снабдена с оголени нерви окончания — към еквадорския радиолокатор.

В днешно време никой не се интересува от скулптура. Кой би могъл да държи длето или оксижен с плавници или с уста?

Ако обаче на острова имаше паметник в чест на ключово явление от миналото, ето една хубава идея за него: мигът на съвокуплението между ракетата и радиолокатора точно преди взрива.

А в базалтовата основа би могло да бъдат изсечени следните думи, изразяващи чувствата на всички, имащи дял в замисъла, производството и изстрелването на тази ракета; на всички, за които силните експлозиви са били клон от развлекателната индустрия:

„… Това е

искрено желан завършек.“

Уилям Шекспир (1564–1616)