Кърт Вонегът
Галапагос (36)

37.

— Хлъц — продължил капитанът, — всъщност аз бях реабилитиран — хлъц, — *Зигфрид. Отдавна разправям, че от време на време можем да бъдем улучени от големи метеорити. И това — хлъц, — стана — хлъц.

— Болницата бе взривена — казал *Зигфрид, понеже така му се струвало.

— Една болница не може да избухне така — рекъл капитанът и за ужас на *Зигфрид се покачил на перилата, готов да скочи на вълнолома. Не че разстоянието било много голямо — разделяла ги към два метра вода, но капитанът бил много пиян.

Той прелетял успешно и се строполил на колене върху вълнолома. Това го излекувало от хълцукането.

— Има ли някой друг на кораба? — попитал *Зигфрид.

— Само ние сме, гълъбче — отговорил капитанът.

През ум не му минавало, че двамата със *Зигфрид носят отговорност за спасяването на друг, освен на себе си. Пътуващите с автобуса още лежали на пода. Между другото *Зигфрид поверил „Мандаракс“ на Мери Хепбърн, за да говори при нужда с Хисако Хирогучи. Както вече казах, „Мандаракс“ не вършел работа за канка-боните.

Капитанът прегърнал тресящите се рамене на *Зигфрид и му казал:

— Не се страхувай, братче. Ние сме потомци на много поколения оцеляващи хора. За един фон Клайст такъв малък метеоритен дъжд е нищо.

— Ади — започнал *Зигфрид, — има ли начин да приближим кораба до пристана?

Той си мислел, че останалите в автобуса ще се почувстват на по-сигурно място, пък и определено ще им бъде по-широко, ако са на борда.

— Майната му на кораба, нищо не остана от него — рекъл капитанът: — Според мене и Лиън са откраднали.

Ще повторя, че Лиън — това съм аз.

— Ади — продължил *Зигфрид, — в автобуса има десет души и един от тях е със сърдечен пристъп.

Капитанът хвърлил поглед към автобуса и попитал:

— А защо са станали невидими?

Хълцането му отново се възобновило.

— Лежат на пода, уплашени са до смърт — казал *Зигфрид. — Налага се да изтрезнееш, не мога да се погрижа сам за тях. Ти ще трябва да направиш необходимото. Вече не съм в състояние да направлявам действията си, Ади. Как пък се случи точно сега! Наследил съм татковата болест.

Що се отнася до капитана, времето за него спряло. Това илюзорно чувство му било познато. Можел да преброи, че му се случвало няколко пъти в годината — винаги, когато научавал нещо, с което не можел да се пошегува. Знаел как отново да задвижи времето — като отрече лошите вести.

— Не е вярно — казал той. — Не може да бъде.

— Смяташ, че подскачам, понеже ми е приятно? — попитал *Зигфрид, и, танцувайки, неволно започнал да се отдалечава от брат си.

После отново неволно се приближил до капитана и казал:

— Свършено е с живота ми. Предпочитам да не се бях раждал. Добре поне, че не се ожених, иначе някоя нещастница можеше да роди още едно чудовище.

— Чувствам се толкова безпомощен — рекъл капитанът, и добавил с нещастен глас — и толкова пиян… Боже Господи, наистина вече не очаквах да нося отговорност за нещо! Толкова съм пиян… Не мога да мисля. Кажи ми какво да правя, Зиги.

Наистина бил много пиян, за да направи дори нещо дребно, затова просто стоял зяпнал и опулил очи, докато Мери Хепбърн, Хисако и *Зигфрид (в промеждутъците, когато клетият *Зигфрид спирал да танцува) придърпали кърмата на кораба към вълнолома и после преместили автобуса точно под нея, за да се качат от покрива му на най-ниската палуба, до която иначе нямало как да стигнат.

А, да. Сигурно ще кажете: „Колко хитро хрумване!“, „Ако нямаха големи мозъци, как щяха да го измислят?“, или „Ловя се на бас, че никой в днешно време не би се сетил за такова нещо!“, и така нататък. Но аз отново ще възразя, че тези хора не биха имали нужда да проявяват такава изобретателност, не биха изпаднали в такова сложно и тежко положение, ако планетата не била станала буквално необитаема вследствие на творенията и действията, предприети от големите мозъци на други хора.

Както казал „Мандаракс“:

„Каквото въртележките изхвърлят, поема се от люлките за двама.“

Патрик Реджиналд Чалмърс (1872–1942)

Хората очаквали, че най-много затруднения ще им създаде изпадналия в безсъзнание *Джеймс Уейт. А всъщност имали най-големи затруднения с капитана, който бил твърде пиян, за да му се гласува доверието да бъде свързващата брънка във веригата на човешкото развитие, докато седял отзад в автобуса и се разкайвал, че така се е напил.

Хълцането му се възобновило.

Ето как качили на кораба *Джеймс Уейт: на вълнолома имало останало достатъчно въже, с което Мери Хепбърн го вързала през раменете. В крайна сметка тя наистина имала опит от катеренето по планините. Оставили вързания *Уейт до автобуса. После Мери, Хисако и *Зигфрид се качили на покрива и го изтеглили горе колкото се може по-внимателно. Сетне тримата го прехвърлили през борда, на главната палуба. По-късно щели да го преместят на палубата за слънчеви бани, където той дошъл на себе си за кратко време — колкото двамата с Мери Хепбърн да станат мъж и жена.

* * *

После *Зигфрид слязъл, за да каже на капитана, че вече е негов ред да се качи на кораба. Капитанът, съзнавайки, че ще изглежда смешен, ако опита да стигне до покрива, решил да печели време. Скачането за един пиян е нещо лесно. Друго е обаче да прави усилия и да се катери. Причината, че преди милион години толкова много от нас от време на време нарочно са изключвали посредством алкохола основни вериги от мозъците си, остава интересна загадка. Може пък това да е бил опит да побутнем еволюцията в правилна посока — в посоката на малките мозъци.

Така че капитанът, печелещ време, и мъчейки се да изглежда мъдър и будещ уважение, макар че не можел да се държи на крака, казал на брат си:

— Не съм убеден, че състоянието на онзи човек позволяваше да бъде преместен.

*Зигфрид изгубил търпение и рекъл:

— Много лошо стана, нали? Голяма работа, че преместихме горкото копеле. Може би трябваше да извикаме хеликоптер, който да го отнесе до младоженския апартамент на „Уолдорф — Астория“!

Това щели да бъдат последните думи, разменени между братята фон Клайст, като изключим възклицанията „Хоп!“, „Аре!“, „Давай!“ и така нататък, докато капитанът безуспешно и многократно правел опити да се покатери на покрива.

Накрая все пак се покатерил, макар че се почувствал ужасно унизен. А оттам поне успял да се качи на борда без чужда помощ. После *Зигфрид казал на Мери също да се качи на кораба, заедно с останалите, и да се погрижи както може за *Уейт, който за него бил Уилард Флеминг. Тя го послушала с чувството, че мъжкото самолюбие не му позволява да разчита на чужда помощ за собственото си качване на автобуса.

Така *Зигфрид останал сам на вълнолома, загледан нагоре, към палубата. Там очаквали да се присъедини към тях, но това не станало — *Зигфрид седнал на шофьорското място. Независимо, че крайниците му мърдали произволно, той запалил мотора. Възнамерявал да потегли към града с пределна скорост и да се самоубие, като се блъсне в нещо.

Но преди да включи скоростите, той бил оглушен от друг страхотен взрив, който не избухнал нито в града, нито близо до него. Епицентърът бил по течението на реката, някъде в безлюдните тресавища.