Кърт Вонегът
Галапагос (51)

14.

Изписах тези думи във въздуха — с върха на показалеца на лявата си ръка, която също е въздух. Майка ми беше левачка, и аз съм левак. Между човешките същества днес вече няма леваци. Хората използват плавниците си в съвършена симетрия. Майка ми беше червенокоса, червенокос беше и Андрю Макинтош, макар че съответните им деца — аз и Сълини — не наследихме техните бакърени коси. А и човечеството не ги наследи, нямаше как да ги наследи. Вече няма червенокоси хора. Лично аз изобщо не съм виждал албинос, но сега и албиноси няма. Сред тюлените от време на време все още се появява някой албинос. Преди милион години такива кожи са щели да се ценят високо, за да ги намятат на оперни представления и благотворителни балове.

А дали от кожите на съвременните хора биха се получили хубави палта за някогашните им прадеди? Не виждам причини това да не е можело да стане.

А дали се притеснявам, че пиша без материален израз, с въздух върху въздух? Не, защото моите думи ще бъдат трайни толкова, колкото всичко, написано от баща ми, от Шекспир, от Бетовен или от Дарвин. Излезе, че всички те са писали с въздух върху въздух, и ето, сега аз грабвам следната мисъл на Дарвин от спокойната атмосфера:

„Прогресът е много по-всеобхватен, отколкото регресът.“

Вярно е, така е.

Когато започваше моят разказ, изглеждаше, като че земната част от часовниковия механизъм на Вселената е заплашена от ужасна опасност, защото много от съставните й елементи — тоест, хората — вече не прилягаха никъде, и съсипваха всичко останало, включително и себе си. Тогава бях склонен да твърдя, че всичко е безвъзвратно погубено.

Но не е така!

Благодарение на известни модификации в дизайна на човеците не виждам причини защо земната част на този часовников механизъм да не продължи да тиктака вечно — така, както тиктака сега.

Ако човечеството е доведено до състояние на хармония със себе си и с останалата част от Природата от някакви свръхестествени същества или от човечета с летящи чинии (тези любимци на моя баща), аз не съм забелязал такова нещо. Готов съм да заявя под клетва, че ремонтът бе извършен от закона за естествения подбор без всякаква странична помощ.

Във воднистото пространство на Галапагоския архипелаг най-голям брой оцелели имаше сред най-добрите риболовци. Онези, чиито ръце и крака най-много наподобяваха плавници, бяха най-добрите плувци. Издадените челюсти се оказаха по-подходящи за улавяне и стискане на рибата, далеч по-подходящи, отколкото ръцете. А всеки риболовец, прекарващ все повече и повече време под водата, положително е хващал повече риба, ако тялото му е имало по-обтекаема, по-аеродинамична форма, и е бил с по-малък череп.

Ето че разказах моята история. Трябва само да добавя някои важни подробности, които не успях да вмъкна другаде. Ще ги добавя без определен ред, защото сега трябва да пиша бързо. Баща ми и синият тунел всеки миг могат да дойдат за мене.

* * *

Знаят ли все още хората, че рано или късно ще умрат? Не. Скромното ми мнение е, че за щастие те са забравили това.

Дали аз самият се бях размножил приживе? Малко преди да постъпя в морската пехота, една гимназистка от Санта Фе случайно забременя от мене. Баща й беше директор на гимназията, в която учеше, а двамата с нея дори не се харесвахме особено. Просто се забавлявахме, както се забавляваха едно време младите. Момичето направи аборт, за който плати баща му. Изобщо не разбрахме дали можеше да се роди син, или дъщеря.

Това ми послужи за добър урок. По-късно винаги внимавах или аз, или партньорката ми да използваме противозачатъчно средство. И никога не се ожених.

Сега се разсмивам, когато си помисля какво накърняване на достойнството и красотата би било, ако преди половия акт съвременният човек си сложи някое типично противозачатъчно отпреди милион години. Представете си също, че ще трябва да го направи с плавници, а не с ръце.

Дали естествени салове от преплетена растителност пристигаха някога отнякъде на Сайта Росалия, със или без пътници? Не.

Дали каквито и да е животни от материка стигаха до тези острови, откакто заседна „Баиа де Дарвин“? Не.

И все пак ще кажа, че съм тук само от милион години, а това не е кой знае какво време.

А как стигнах аз от Виетнам до Швеция?

След като застрелях старицата, която беше убила с граната най-добрия ми приятел и най-лошия ми враг, и с останалите живи от взвода подпалихме селото и го изравнихме със земята, аз бях изпратен в болница с диагнозата „нервна преумора“. За мен се грижеха нежно и с любов. Посещаваха ме офицери, които ми внушаваха, че е много важно да не споделям с никого случилото се в селото. Едва тогава узнах, че нашият взвод е избил петдесет и девет души от всички възрасти. По-късно някой ги беше преброил. При отпуск от болницата се заразих със сифилис от една сайгонска проститутка — бях пиян и пушил марихуана. Но първото поражение на болестта усетих едва когато пристигнах в Банкок, Тайланд, където бях изпратен с много други войници за така наречените „почивка и възстановяване“. Този евфемизъм бе разбираем за всички без изключение, и означаваше още повече курви, наркотици и алкохол. По това време проституцията в Тайланд беше между главните средства за осигуряване на чуждестранна валута, на второ място след ориза.

След нея идваше каучукът.

След него — тиковото дърво.

След тиковото дърво — калаят.

Не исках в морската пехота да се разбере, че съм пипнал сифилис. Ако го научеха, щяха да удържат от заплатата ми за времето, докато се лекувам. При това периодът за лечение щеше да бъде добавен към годината, която ми оставаше да служа във Виетнам.

Затова потърсих услугите на частен лекар в Банкок. Един познат морски пехотинец ми препоръча млад лекар, швед, който поемал такива случаи. Правел научни изследвания в Медицинския университет.

При първото ми посещение шведът ме разпита за войната. Усетих, че му разказвам какво бе направил нашият взвод със селото и селяните: Той се поинтересува, какво съм изпитвал, а аз му отговорих, че за мене най-ужасната част от преживяването беше, че не изпитвах почти нищо.

— Плака ли след това, имаше ли безсъние? — попита ме той.

— Не, сър — отвърнах аз. — Всъщност ме изпратиха в болница, понеже непрекъснато ми се спеше.

Не ми идеше да заплача. Какъвто и да съм, не бях нито ревльо, нито мекушав. Не ме биваше да плача и преди морската пехота да направи от мене мъж. Не бях плакал дори когато червенокосата ми майка левачка напусна баща ми и мене.

В този миг обаче този швед откри нещо, от което заплаках като дете — най-после, най-после! Когато заплаках, без да мога да се спра, той беше учуден не по-малко от мене. А ето какво ми беше казал:

— Разбрах, че името ти е Траут. Възможно ли е да си роднина на прекрасния научнофантастичен писател Килгор Траут?

Този лекар беше единственият човек извън Коухоуз, щата Ню Йорк, чувал името на баща ми.

Бях отишъл чак до Банкок, Тайланд, за да узная, че поне в очите на един човек моят отчаяно дращещ баща не е живял напразно.

Шведът така ме разплака, че се наложи да ми сложи успокоителна инжекция. Когато се събудих час по-късно на кушетката в кабинета му, той ме наблюдаваше. Бяхме сами.

— По-добре си ли чувстваш? — попита ме шведът.

— Не — отговорих аз. — А може и да съм по-добре. Не знам.

— Докато спа, мислих върху твоя случай. Мога да ти предпиша много силно лекарство, но ти сам ще решиш дали искаш да го пробваш. Трябва да си изцяло наясно със страничните явления.

Реших, че ми обяснява колко устойчиви са станали сифилитичните микроорганизми към антибиотиците, благодарение на закона за естествения подбор. Но големият ми мозък отново грешеше.

Докторът каза, че негови приятели могат да подготвят прехвърлянето ми от Банкок в Швеция, ако искам да потърся политическо убежище.

— Но аз не зная шведски! — казах.

— Ще го научиш — успокои ме той. — Ще го научиш, ще го научиш.