Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (9)

9.

Посред нощ Клеър изведнъж се стресна и скочи, цялата обляна в пот. Сърцето й биеше като обезумяло. Стана и се разходи в тъмната спалня. Единствената светлина идваше от уличната лампа. Клеър отвори чекмеджето, в което държаха семейните снимки.

Имаше безброй фотографии на Ани — от раждането до неотдавнашната снимка в училище. Клеър също имаше албум — снимки с Джаки и с майка им, която вечно изглеждаше уморена, както и фотоси от ваканции със съученици и приятели от колежа.

А снимките на Том?

Имаше само една като бебе.

А като младеж?

От гимназията? Нищо.

От колежа? Не.

Що за човек е онзи, който не пази снимките си?

И защо Клеър никога не си бе задавала въпроса къде са те?

 

 

Същата сутрин, след поредната лекция, Клеър отново влезе в кабинета си.

Кони седеше зад бюрото си и се занимаваше с кореспонденцията. Вдигна глава и отвори уста да каже нещо.

Клеър й се усмихна така, сякаш искаше да каже, че й е приятно да я види, но има твърде много работа, за да намери време да поговорят, сетне влезе в кабинета и тресна вратата.

На стола й седеше Рей Деверо.

— Историята се разсмърдя — заяви той.

Беше облечен в удивително добре скроен сив костюм, бяла риза и бледо тюркоазна вратовръзка.

— Разказвай.

Тя седна на един от столовете за посетители и пусна дипломатическото си куфарче на пода.

— Надеждни ли са източниците ти?

— Не особено. Обадих се тук-там, но всички мълчат като риби. Това не е дребна операция, а нещо голямо.

— Колко голямо?

Деверо се облегна назад и столът застрашително изскърца. Клеър очакваше, че всеки момент детективът ще се прекатури.

— Усилили са наблюдението. Знаят, че ти е оставил съобщение по гласовата поща и са получили разрешение за достъп до нея. В кабинета ти в Харвард. Нямат представа къде е съпругът ти, но го чакат да се свърже с теб. Изпратили са хора в офиса му. Стоят пред сградата. Следят те непрекъснато, в случай че отидеш някъде да се срещнеш с него.

— Като онази песен на „Полис“, а? — мрачно се усмихна Клеър. — „Всяка стъпка, която направиш…“

Това явно не му говореше нищо.

— Хайде да се поразходим — предложи Рей.

 

 

Излязоха на квадратния вътрешен двор на Юридическия факултет. Клеър забеляза, че двама цивилни агенти ги следят на не много дискретно разстояние.

— Хубав ден, а? — рече Деверо. — Истинска късна пролет.

— Рей…

— Още не, мила. Винаги съм мислил, че преувеличават качествата на онези дистанционни самонасочващи се микрофони. Особено в тълпата. Но не искам да рискувам. Хайде да се поразходим с моята кола. Наех я тази сутрин. Знам, че не ме следят, затова едва ли са монтирали подслушвателни устройства.

Автомобилът на Деверо беше нов линкълн. Един от клиентите му имаше агенция за коли под наем и му ги даваше безплатно, като компенсация за услугите. Клеър потъна в удобната мека кожена седалка. Рей подкара напосоки.

— Спомена баща му — каза той. — Нелсън Чапман. Каза, че живеел във Флорида.

— Разговаря ли с него?

Деверо бавно поклати глава.

— Няма такава личност.

— Но аз го видях. Ходихме на гости във вилата му на Джупитър Айланд.

— Запознала си се с човек, който се е представил като Нелсън Чапман. Собственикът на вилата не е чувал за него. Съседите също не познават такъв човек. Ако не ми вярваш, обади им се.

— Искаш да кажеш, че Том е уредил някой да играе ролята на негов баща?

— Така изглежда. Онази операция наистина е много тайна. Адски е трудно да научиш нещо. Връзките ми не знаят нищо, а онези, които знаят, си държат устата затворена. Но научих, че Том е бил таен агент на Пентагона.

— Я стига! — изсмя се Клеър.

— Защо ти е толкова трудно да го повярваш?

— Той се занимава с финанси.

— Сега, да. Но ми казаха, че е бил военен и е изчезнал преди повече от десет години. Избягал е от нещо наистина неприятно и сериозно.

— Какво искаш да кажеш?

— Търсят го за убийство.

— Така казаха и на мен.

— Бил е таен агент на американското правителство. После извършил някакво ужасно престъпление и се изпарил.

Клеър поклати глава и започна да гризе нокти — стар навик от студентските години, от който мислеше, че се е отказала.

— Това е невъзможно.

— Ти си омъжена за него — монотонно каза Деверо. — Ти би трябвало да знаеш по-добре.

Тя се усмихна — странно и горчиво.

— Доколко познаваш човека, за когото си женен?

— Хей, не питай мен. Когато се ожених, не знаех, че Маргарет е кучка, но тя се оказа точно такава. Възможно ли е Том да е работил за правителството в някоя тайна военна област? Разбира се. Факт е, че си е измислил биография. Историята с колежа е върхът на айсберга. Той крие нещо. Иска да избяга от нещо. Това е сигурно.

— Но дали няма някакво… разумно обяснение?

— Съмнявам се. Откровено казано, винаги съм смятал, че Том е голям лицемер, но нали ти е съпруг, трябваше да съм на негова страна. А когато правителството започне да събира сили, за да преследва някого, трябва да знаеш, че и те се опитват да скрият нещо.

 

 

Същата вечер, докато Клеър убеждаваше Ани да си легне, телефонът иззвъня.

Тя веднага позна гласа — Джулия Марголис, съпругата на Ейб, най-близкия й приятел във факултета, който преподаваше конституционно право.

— Клеър? — попита с великолепния си контраалт тя. — Къде си? Закъсняваш вече час и половина. Всичко наред ли е?

— Господи! Ти ни покани на вечеря. О, по дяволите, Джулия. Много съжалявам. Съвсем забравих.

— Сигурна ли си, че си добре? Не ти е присъщо да забравяш.

Джулия Марголис беше едра и все още красива блондинка на около шейсет години, превъзходна готвачка и страхотна домакиня.

— Ужасно съм заета… Наложи се Том да замине внезапно и изведнъж сякаш всичко се срути около мен.

— От два дни държа в марина рибата меч и ще ми бъде много неприятно, ако се развали. Защо не дойдеш?

— Съжалявам, Джулия, но Роза си отиде и няма кой да гледа Ани. Пък и съм се побъркала от работа. Моля те, прости ми.

— Разбира се, мила. Но когато нещата се поуспокоят, нали ще ми се обадиш? Ще ми бъде много приятно да видя и двама ви.