Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (23)

23.

Още нямаше четири часа сутринта и небето беше черно като индиго. Само хоризонтът светлееше в розово. По тревата на малкия самотен хълм пред сградата, служеща за кантора на военната защита в „Куонтико“, имаше роса.

Граймс пристигна пръв. Беше облечен в джинси, ватена блуза и черно кожено яке. Клеър също беше по джинси, а върху зеления вълнен пуловер си бе сложила велурено яке. Двамата мълчаливо зачакаха. На паркинга спря кола. „Хонда Сивик“. Капитан Тери Ембри. Граймс и Клеър се спогледаха. Не го бяха виждали от онази нощ в бара и не му бяха казвали нищо.

Ембри слезе от колата и се втурна към тях.

— Съжалявам за закъснението — каза той.

— Няма защо. Още никой друг не е дошъл — отговори Клеър.

— Добро утро — кимна той на Граймс. Както винаги, беше в униформа. Лицето му беше румено, а дъхът — свеж. — Клеър, госпожо, лоши новини от генерала. Най-после получих отговор от канцеларията му. Няма да може да свидетелства, нито дори да представи писмени показания. Има промяна в графика му. Налагало се да лети за Хаваи.

— Поискай отлагане, докато се върне.

— Да, но ще му откажат — рече Граймс и изсумтя. — Задник.

— Добрата новина е, че се свързах с Ернандес. Ще дойде да го разпитаме.

— Благодаря, Тери — каза Клеър.

— Но… — Гласът на Ембри постепенно заглъхна. — Нали знаете, че той работи за Пентагона?

— Е, и?

Ембри отключи предната врата и запали лампите.

— Ами Ернандес е старши административен офицер на генерал Маркс.

— Какво?

— Да. Оказа се, че Ернандес е адютант на генерала. Изпълнителен офицер. Занимава се с протокола. Придружава Маркс навсякъде от 1985-та година насам. Изключително предан.

— Убедена съм, че ще каже истината — иронично отбеляза Клеър.

Тримата влязоха в заседателната зала.

— Искате ли да остана? — попита Ембри.

— По-добре недей — отговори тя.

— Добре тогава, ако нямате нищо против, бих искал да се върна в кабинета си във Форт Белвоар.

— Чудесно. Благодаря.

 

 

Петнайсет минути по-късно пристигна специалистът по детектора на лъжата — дебел, нисък, набит и брадат мъж на около шейсет години. Имаше авиаторски очила с рогови рамки. Носеше сребристо метално куфарче. Докато нагласяше апаратурата, бъбреше. Казваше се Ричард Гивънс. Имаше плътен и успокояващ глас. Говореше бавно и внимателно, като на дете. Акцентът му беше изразено южняшки. Беше от Рали, Северна Каролина. Бе работил във Военноморската служба за криминално разследване и после — като специалист по детектора на лъжата за флотата в Нюпорт, Роуд Айланд и Сан Диего.

— Мислите ли, че тук някъде може да има удобни столове? — попита той. — Те са много добра идея.

Граймс излезе в коридора и след минута се върна с два стола.

— Тези стават ли?

— Чудесни са. Използвам детектор с пет писеца — обясни Гивънс. — Измерват три параметъра — честотата на пулса, честотата на дишането и галваничната реакция на кожата.

— Може ли да останем в стаята? — попита Клеър.

— Щом искате. Но ще трябва да стоите зад арестанта. Извън полезрението му.

— Добре — рече Граймс.

— Тестът, който правя — продължи Гивънс, — е високо структурен и изчистен. Много догматичен. Първо се срещам със затворника. Разговаряме, докато го предразположа. Няколко пъти му задавам въпросите, така че да ги знае предварително. Няма да има изненади. Когато бъда удовлетворен, ще ви помоля да почакате отвън. Ще прегледам графиките и после ще извикам първо вас.

Клеър кимна.

— Ако забележа измама — ако той лъже, по мое мнение — ще ви кажа. Но моля ви да разберете, че искам да запазя поверителността на продукта си… Сетне ще извикам и задържания, за да му съобщя резултата. Ако се провали на теста, може да започнете да го разпитвате с цел да изтръгнете самопризнания.

— Ще ви уведомим своевременно — каза Клеър.

Гивънс погледна часовника си.

— Затворникът ще дойде след половин час, нали? В пет?

— Да.

— Добре. Сега искам да ми кажете какво точно искате да научите от него.

 

 

Том пристигна с бял закрит микробус. Беше в сиво-кафява униформа и в окови. Придружаваха го неколцина въоръжени пазачи. Единият се изправи до прозореца, а другият остана в коридора. Третият свали оковите на Том и застана на прага.

— Том, това е Ричард Гивънс — рече Клеър. — Ричард, това е… Роналд Кубик.

Налагаше се да използва истинското му име, макар че за нея той си оставаше Том.

— Приятно ми е да се запознаем, Роналд — каза Гивънс и се ръкува с него.

Седна на един от удобните столове и направи знак на Том да стори същото. Започнаха да разговарят. Гивънс изведнъж стана сърдечен и общителен. Вече не говореше назидателно. Промяната беше поразителна. Отначало Том отговаряше предпазливо, но след известно време сдържаността му се стопи.

— Роналд, бил ли си подлаган на тест с детектора на лъжата? — попита Гивънс.

— Да.

— Кога?

— Няколко пъти преди и по време на службата ми в Подразделение 27.

— Тогава познаваш теста. Много е елементарен и хубав. Тази сутрин ще те подложа на него. При мен няма изненадващи въпроси. Всъщност двамата с теб ще съставим един списък от въпроси и после няколко пъти ще ти ги задам. Съгласен ли си?

— Да.

— Няма да има клопки. Просто един дружелюбен разговор.

— Звучи добре.

 

 

— Професор Хелър и господин Граймс, бихте ли застанали зад Роналд? Не искам той да ви вижда. И не го разсейвайте, ако обичате.

Пулсът на Клеър заби учестено.

— Името ти Роналд Кубик ли е? — попита Гивънс.

Гласът му отново стана провлачен, целенасочен и монотонен.

— Да — силно и ясно отговори Том.

Последва дълга тишина. Клеър отброи най-малко петнайсет секунди.

— Ще отговориш ли откровено на въпросите относно присъствието ти на инцидента в Ла Колина на 22 юни 1985-та?

— Да.

Отново дълга пауза. Граймс погледна Клеър.

— Убеден ли си, че няма да ти задам изненадващи въпроси? — продължи Гивънс.

— Да.

Клеър отново отброи петнайсет секунди. Продължителните паузи бяха преднамерени.

— Преди да постъпиш в армията, ранявал ли си умишлено някого?

— Не.

— Участвал ли си активно в разстрела на 22 юни 1985-та?

Клеър затаи дъх. Смрази се. Дори сърцето й сякаш спря да бие.

— Не.

Отговорът на Том беше силен, ясен и убедителен. Клеър присви очи, опитвайки се да изтълкува драсканиците на писеца върху хартията, но не можа.

— След дезертьорството ти от армията през 1985-та година опитвал ли си умишлено да нараниш физически някого?

— Не.

Този път Гивънс изчака осемнайсет секунди.

— Участва ли в масовото убийство на 22 юни 1985-та в село Ла Колина, Салвадор?

— Не — веднага отговори Том.

Шестнайсет секунди. Клеър проследи движението на малката стрелка на часовника си.

— Има ли нещо друго, от което се страхуваш да те питам, макар да обещах, че няма да задавам изненадващи въпроси?

— Не.

Точно петнайсет секунди.

— Заплашвал ли си някога любим човек с физическа разправа?

— Не.

Седемнайсет секунди мълчание.

— На 22 юни 1985-та година в село Ла Колина видя ли как умират цивилни лица?

— Не.

Петнайсет секунди, после още двайсет. Най-дългата пауза.

— Благодаря, Роналд. Това беше всичко.

Граймс почука на вратата. Двамата пазачи влязоха. Сложиха белезниците на Том и го изведоха в коридора. Клеър и Граймс ги последваха. Всички зачакаха мълчаливо. Минаха пет минути, които им се сториха цяла вечност.

Най-после Гивънс отвори вратата.

— Професор Хелър, господин Граймс, може ли да разговарям с вас?

Отново влязоха в стаята. Сърцето на Клеър биеше силно. Обля я пот.

Гивънс ги изчака да седнат. Очевидно не искаше да създава напрежение. Следваше някакъв сценарий и го изпълняваше с преднамерена точност.

— Е, лъже ли? — не се сдържа Граймс.

— Според мен казва истината.

— Аха — привидно спокойно се съгласи Клеър.

Ала вътрешно ликуваше. От раждането на Ани не бе изпитвала такова чувство на физическо и душевно облекчение. Мигновено се освободи от напрежението.

— Благодаря — каза тя. — Кога да очакваме доклада ви?