Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (7)

7.

— Искам да ям, докато гледам „Красавицата и звярът“ — монотонно повтаряше Ани.

— Ще се храниш на масата — колкото може по-строго каза Клеър.

Джаки сипа салата от огромната италианска купа. Салатите бяха един от специалитетите им. Напоследък Джаки бе станала вегетарианка, но продължаваше да пуши много.

— Не. Искам да ям макарони със сирене и да гледам „Красавицата и звярът“.

В единия ъгъл на просторната кухня Ани трупаше огромната си колекция от играчки. Имаше някои, които нито докосваше, нито забелязваше месеци наред. Пред изцапаното с петна от храна и плодови сокове канапе стоеше голям телевизор.

— Хайде, детенце — рече Джаки, — ела да ядеш с мама и с мен.

— Няма.

— Ние сме едно семейство — ядоса се Клеър. — Храним се заедно. И няма да ядеш макарони със сирене, защото Джаки е сготвила вкусно пиле.

Момиченцето изтича и предизвикателно сложи във видеото касетата с „Красавицата и звярът“.

— Искам макарони със сирене.

— Съжалявам — каза Джаки и се обърна към Клеър. — Горката. Какво щеше да правиш без мен?

— Не знам — призна Клеър, сетне повиши тон. — Слушай, Ани. Ела тук.

Детето послушно отиде при нея и застана мирно. Очевидно съзнаваше, че си бе навлякло големи неприятности.

— Ако си вземеш от пилето, може да гледаш „Красавицата и звярът“.

— Добре — съгласи се момиченцето и хукна към канапето. — Чудесно!

После включи видеото и седна.

— Това е нарушение — измърмори Джаки. — Не спазваш дисциплината.

— Само този път — неубедително измънка Клеър.

Отряза парче пиле, сложи картофено пюре и занесе чинията на Ани. Докато се обръщаше към кухненската маса, тя забеляза нещо пред прозореца, някакви тъмни очертания, спотайващи се в люляковите храсти.

Тъмносиня правителствена кола.

— Онези главорези отвън не те ли побъркват? — попита Джаки.

— Днес един от тях ме проследи до факултета.

— Не можеш ли да направиш нещо?

— Ами те се намират на публична собственост. Не влизат в територията около жилището. Имат право да стоят там.

— А личната ти свобода? Знам ли? Не я ли нарушават?

Клеър се усмихна.

— Разбира се, мога да отида в съда и да получа заповед за ограничаване на достъпа. Да ги принудя да не се доближават на повече от сто метра от мен.

— Да, но мисля, че никой местен съдия не би издал подобна заповед срещу федералните власти.

— Обадих се в офиса на Том — продължи Клеър и се върна до масата. Стомахът й се бе свил. — Той е оставил съобщение на електронната поща. За главния си търговец, Джеф Розентал, и за помощничката си Вивиан. Трябвало да предприеме някакво много потайно пътуване извън страната. Щял да отсъства седмица, може би и по-дълго. Те се чудеха какво става, защото агентите на ФБР разпитали всички от фирмата в домовете им. Задали им множество въпроси за Том и къде може да бъде.

— Това сигурно ги е накарало да заподозрат нещо.

— Най-малкото. Том им казал, че може да ги разпитат агенти от ФБР във връзка с получаването му на разрешително за достъп до секретна информация. Но мисля, че те не бяха убедени в това.

— Мога да се обзаложа. Сигурно и те като нас се чудят какво се е случило.

Ани си легна, без да създава повече неприятности, а Клеър и Джаки седнаха да пушат на верандата. Джаки пиеше „Феймъс Граус“, а Клеър — „Алка зелцер“.

— Струва ми се, че Ани понася сравнително добре отсъствието на баща си — каза Джаки, издишвайки дима през ноздри.

— Е, от време на време й е трудно.

— Не си изненадана от това, нали? А ти как се чувстваш?

— Не знам какво да мисля. Помолих Рей Деверо да провери какво може да научи по случая.

— Твърдят, че Том използва друго име и самоличност. Мислиш ли, че онези от ФБР казват истината?

— Ти го познаваш, Джаки. Знаеш, че не е убиец.

Клеър угаси цигарата си в пепелника.

— Не го познавам. Очевидно и ти не го познаваш.

— Я стига! — извика Клеър. — Ти умееш да преценяваш хората. Аз също. През последните три години и двете прекарахме много време с Том. Как можеш да кажеш, че не го познаваш?

— А може би наистина се казва Рон?

— Майната ти.

— Виж какво, знаем, че той е склонен да избухва. Спомни си онзи случай, когато пътувахме за Кейп Код и колата пред нас ни засече. Том направо обезумя.

— Не е вярно.

— Напротив. Лицето му се зачерви, започна да псува и да преследва онази кола. Беше ужасно! Ти му крещеше да се успокои и накрая Том го направи, но… Спомняш ли си?

— Да — уморено отговори Клеър. — И какво от това? Избухлив е. Но това прави ли го убиец? Добре, излъга ме за миналото си, но това също не означава, че е убиец.

— Господи, Клеър, какво всъщност знаеш за него? Не си се срещала с родителите му, нали?

— Не е вярно. На сватбата се запознах с баща му, Нелсън. После му ходихме на гости във вилата на Джупитър Айланд, Флорида. Но и родителите на Джей видях само веднъж.

— А приятелите му?

— Не си ли забелязала, че след като навършат четирийсет години, мъжете имат не повече от двама-трима приятели? Не са като жените. Оженват се, отдават се на работата си и сякаш изчезват от лицето на земята. Всеки смята другия за потенциален съперник. Мъжете на неговата възраст имат колеги и връзки. Или партньори за баскетбол и футбол. Том има много познати. Всички го харесват. Но стари приятели — не, не бих казала. Но от друга страна, и Джей нямаше много приятели.

— Клеър, ти не познаваш негови съученици или приятели от колежа. Нито някой от времето, преди Том да се премести в Бостън. Поправи ме, ако греша.

Клеър въздъхна.

— От време на време по телефона му се обаждаше някакъв стар приятел от колежа. А веднъж — някой от Калифорния. Не, Том не поддържаше връзки със старите си приятели. Но, Джаки, ти, изглежда, не ме слушаш. В това няма нищо странно. Защо да мисля, че ме е лъгал?

— Тогава къде е? Къде предполагаш, че е отишъл?

Клеър поклати глава.

— Нямам представа.

Настъпи продължително мълчание.

— Спомняш ли си как изглеждаше татко? — ненадейно попита Клеър. — Аз не го помня.

— Да, спомням си, макар че бих искала да го забравя. Той беше глупак.

— Спомняш ли си как миришеше? Одеколонът му?

— Да, смърдеше на френска проститутка.

— А аз обожавах миризмата му. „Олд Спайс“. Винаги щом я усетя, се сещам за него.

— За щастливото си детство и за любящия си баща — измърмори Джаки. — Надявам се, че Том не използва „Олд Спайс“.

— Татко беше объркан човек.

— Егоист и несретник. Знаеш ли коя миризма свързвам с него? Сериозно. На бензин, когато включваше двигателя на колата. На частично изгорели газове. Стоях на чакълената пътека пред къщата и му махах за „довиждане“. Той потегляше и наоколо се разнасяше тази миризма. Харесвах я, защото не знаех дали ще се върне. Никога не бях сигурна дали не заминава завинаги.

Клеър кимна. После двете отново се умълчаха. Джаки загаси поредната цигара и изпи уискито си.

— Би ли ми подала онази бутилка? — попита тя и посочи остатъка от „Феймъс Граус“.

— Том е мой съпруг и аз го обичам — тихо каза Клеър. — Той е страхотен баща.

— Хей, и аз го харесвам. Това ли е всичкото уиски?